Определение № 1556 от 27.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 839/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

С определение № 43441 от 09.11.2023 г. същото е било спряно на основание чл. 292 ГПК до приключване на тълкувателно дело № 1/2023 г. на ОСГК на ВКС. Последното е приключило на 05.03.2026 г. с постановяване на Тълкувателно решение № 1/2023 г., поради което са налице предпоставките на чл. 230, ал. 1 ГПК за служебно възобновяване на производството по делото и разглеждането му в закрито заседание за произнасяне по искането за допускане на касационно обжалване.

Производството е образувано по касационна жалба на „Х. О." АД, ЕИК[ЕИК], действащо чрез процесуалния си представител С. Д. Д. – юрисконсулт, срещу въззивно решение № 237 от 10.11.2022 г., постановено по гр. д. № 178/2022 г. по описа на Окръжен съд – Шумен в частта му, в която е потвърдено решение № 668 от 14.12.2021 г. по гр. д. № 721 по описа за 2021 г. на ШРС в частта, в която дружеството е осъдено да заплати на Й. М. Д. от [населено място] пазар сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие на трудова злополука, настъпила на 08.01.2019 г. и призната за такава с разпореждане № 22967/17.01.2019 г. на НОИ - ТД София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от дата на трудовата злополука 08.01.2019 година до окончателното изплащане на задължението.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди и обоснове своето решение въз основа на всички твърдения на страните и събраните доказателства и въз основа на анализа на същите да обоснове мотивирано решението си по разглеждания казус?

Позовава се на т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

2. Дължи ли работодателят обезщетение за вреди от трудова злополука, които пострадалият търпи в резултат от личното си поведение?

Касаторът сочи съдебна практика в противоречие на която твърди, че е постановено обжалваното въззивно решение, а именно: решение № 94 от 29.05.2019 г. по гр. д. № 2649/2018 г., Г. К., IV г. о. на ВКС; решение № 77 от 13.04.2018 г. по гр. д. № 2735/2017 г., Г. К., IV г. о. на ВКС; решение № 149 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 4301/2019 г., Г. К., III г. о. на ВКС.

3. При присъждане на обезщетение по чл. 200 КТ, когато ищецът претендира единствено обезщетение за претърпените от трудовата злополука неимуществени вреди, приспада ли се полученото обезщетение за временната нетрудоспособност на основание чл. 200, ал. 3 КТ?

Отделно се твърди, че на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК решението е очевидно неправилно, доколкото изводите на въззивния съд по фактите, според касатора, са в несъответствие с установените по делото фактически положения поради нарушаването на логически и опитни правила, а именно - паричното обезщетение от държавното обществено осигуряване във връзка с претърпяната от ищеца трудова злополука не е приспаднато, което, според касатора, е в противоречие както с правната, така и с житейската логика.

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от ищеца Й. М. Д., действащ чрез адвокат А. П. от ВАК, с твърдения, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Претендират се разноски в производството.

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е работил при ответника на длъжност „настройчик“ в Цех Керамично производство за периода от 11.09.2017 г. до 14.06.2019 г. като със заповед №103/14.06.2019 г. на работодателя трудовото му правоотношение е било прекратено на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, считано от 14.06.2019 г.

Съдът е посочил, че с разпореждане № 22967/17.01.2019 г. на ТП на НОИ - Шумен, станалата с ищеца на 08.01.2019 г. злополука е обявена за трудова по чл. 55, ал. 1 от КСО, като е прието, че при ремонт на ремък на глазир линия 7 работата на линията е била внезапно стартирана, при което е захваната дясната ръка на пострадалия; че ищецът на 08.01.2019 г. в 10.30 ч. е бил приет в МБАЛ Шумен-Спешно отделение като му е поставена диагноза „частична ампутация на проксималната фаланга на пети пръст на дясната ръка; травматично изтръгване на нокътя“ и вследствие на това нараняване в периода от 08.01.2019 г. до 06.04.2019 г. ищецът е ползвал отпуск поради временна неработоспособност.

Съдът е отбелязал, че от представения амбулаторен лист за проведен на 26.02.2019 г. преглед на ищеца е констатирано, че пострадалият му пръст е оточен, движенията са силно ограничени и болезнени, ампутираният чукан е покрит с крусти и е оформена гнойна фистула като същото състояние на ищеца е потвърдено и в амбулаторен лист за проведен преглед на 18.03.2019 г.; при прегледа на 22.05.2019 г. от ортопед-травматолог е установено, че „при натоварване и претоварване на ръката вдясно е получено подуване на лакътната става, болката е станала по-силна в ставата, започнал да изтърва предмети“.

Въззивният съд е коментирал представеното по делото заключение по извършената съдебно-психологична експертиза, за това, че претърпяната телесна травма при процесната трудова злополука е предизвикала у ищеца остър стрес с преживяване на реален страх за здравето му, съпътстван с повишена тревожност, безпокойство и физическа болка; в периода на възстановяване на ищеца у последния са били налични негативни емоционални преживявания от тревожно-депресивния регистър, нарушения на съня, ограничения в самообслужването, ползване на външна подкрепа, което е довело до нарушено качество на живот; поредицата от последващи събития - манипулации, превръзки, хроничен болков синдром, ограничена автономност, последвалата рехабилитация са преживени като травмиращи и са довели до хроничен субективен дистрес, нарушаващ обичайното функциониране във всички сфери - семейство, контакти, социум в периода на няколко месеца след случилото се; състоянието му се е изявило в дистимно настроение, тревожност, безпокойство, чувство на невъзможност за справяне, за изолация и принудително ограничаване на контактите, себеотносни интерпретации, чувство на срам, нарушения на съня /кошмари/, изразена вегетативно симптоматика, понижена самооценка /изводимо от нарушаване на телесния образ/, реално преживени опасения за настоящето и бъдещето, свързани с неговата трудова реализация.

Съдът е посочил показанията на разпитания свидетел К. П. Д. за това, че травмата на ищеца била получена при трудова злополука; ищецът извършвал ремонт на лента и някой включил лентата и пръстът му бил захапан; притеснявал се много, че ще остане инвалид, живеел сам и свидетелят ходел да му пазарува лекарства и храна, помагал му в къщната работа отвън и при работа с машини; колега изпратил на ищеца снимка на отрязания му пръст, който бил хвърлен от колегите на ищеца и изяден от котка; след злополуката ищецът бил много резервиран към хората, подтиснат, отбягвал темата, не излизал, а преди инцидента бил весел, излизал, винаги имало компании около него; върнал се на работа, но за кратко, защото имал страх да работи с машини; ходил и на психолог. Съдът е отбелязал и показанията на свидетелката М. П. Д. - снаха на ищеца, които са в същата насока.

Съдът е посочил показанията на свидетеля Г. И. Г. - на длъжност енергетик в ответното дружество, че в момента на злополуката линиите в завода били в профилактика; трудовата злополука станала на седма линия, на която работили ел.монтьорите, подчинени на свидетеля; че линията може да се пусне от всеки, който работи в момента на нея; че само осма линия имала звукова сигнализация при тръгване, а седма нямала такава. Съдът е приел, че показанията на този свидетел и на още един, разпитани по искане на ответника, са неясни, уклончиви и противоречиви; тези свидетели не са имали лични възприятия за инцидента.

При така установената от него фактическа обстановка съдът е достигнал до извода, че са налице всички изискуеми законови предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по чл. 200, ал. 1 от КТ, която е обективна и той отговаря за претърпени вреди от трудова злополука при травматично увреждане - внезапно еднократно външно въздействие върху човешкият организъм, което уврежда неговите нормални функции.

Съдът е коментирал разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и е посочил, че обезщетението за неимуществени вреди цели да репарира болките, страданията и другите нематериални последици, възникнали от деликта с оглед преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения.

Съдът е достигнал до крайния си извод, че дължимото на ищеца обезщетение за причинените му болки и страдания следва да бъде определено в размер на 15 000 лв., съобразявайки претърпените от пострадалия физически и психични страдания, обусловени от вида на причинените му травматични увреждания, начина и продължителността на лечението му и съпътстващите ги болки, дискомфорт, ограничения в нормалния му ритъм на живот, безпомощност и притеснения, нужда от чужда помощ в ежедневието, наличието на трайно обезобразяване на дясната ръка на ищеца, с която той си служи преимуществено (претърпял е частична ампутация на проксималната фаланга на пети пръст на дясната ръка); периодът на лечението и възстановяването на ищеца е бил около три месеца, през които той е имал нужда от чужда помощ, изпитвал силни болки и пиел болкоуспокояващи; претърпяната телесна травма при процесната трудова злополука е предизвикала у ищеца остър стрес с преживяване на реален страх за здравето му, съпътстван с повишена тревожност, безпокойство и физическа болка; към момента на психологическото изследване все още са налице изживявания за малоценност, притеснения и напрежение в контактите с околните във връзка с козметичния дефект; ищецът получил вследствие на трудовата злополука и стрес от машини, което е нарушило неговата трудова функция и професионална му реализация.

Въззивният съд е обсъдил наведеното от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца поради груба небрежност като е приел същото за неоснователно, подробно очертавайки фактическия състав на грубата небрежност, съобразен с начина и механизма на процесната трудова злополука. Посочил е, че основната причина за настъпване на злополуката е поведение на други работници на ответника, които не са съобразили, че ищецът и друг негов колега извършват ремонт на глазир линията и без предупреждение са пуснали същата.

Съдът е изложил и подробни мотиви защо приема, че от определеното на ищеца обезщетение за имуществени и неимуществени вреди не следва да се приспадне сумата, която ищецът е получил като обезщетение от общественото осигуряване за времето, през което той е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност. Посочил е, че получаването на обезщетение за временна нетрудоспособност има за цел да обезщети работника за времето, в което не е в състояние да полага труд и не получава трудово възнаграждение, докато обезщетението за неимуществени вреди не компенсира загуба на трудово възнаграждение, а причинените болки и страдания чрез предоставяне на други блага; получаването на двете обезщетения - за неимуществени вреди по чл. 200 от КТ и обезщетението/пенсията от общественото осигуряване, компенсиращо загубата на трудовото възнаграждение, не е двойно плащане и не води до неоснователно обогатяване.

С оглед така изложените съображения въззивният съд е постановил своето съдебно решение в съответната му обжалвана част.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

Поставеният процесуалноправен въпрос за задължението на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения е решаващ за всяко едно производство, поради което е налице общото основание за допускане на решението на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на въведения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящата инстанция съобрази следното:

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора.

Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

В настоящото производство въззивният съд самостоятелно е установил фактическата обстановка и е извършил цялостна преценка на събрания в хода на производството доказателствен материал, който е обсъдил подробно в своето решение. Обсъждайки спорните въпроси в производството, въззивният съд категорично е изтъкнал собствените си съображения относно дадените факти, поради което е спазил задължението си да изрази мотиви, обсъждайки всички възражения и правни доводи на страните. Подробно са обсъдени и въпросите, касаещи предпоставките за ангажиране на отговорността на работодателя при трудова злополука, търпените от ищеца болки и негативни преживявания вследствие на травматичното увреждане, критериите за определяне на справедливо обезщетение при конкретните установени обстоятелства, липсата на предпоставки за намаляване на обезщетението поради груба небрежност или приспадане на обезщетението за временна нетрудоспособност при условията на чл. 200, ал. 3 КТ. Няма въпрос от предмета на делото, който да не е обсъден от въззивния съд с излагане на мотиви при разрешаването му.

Въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС по поставения въпрос, поради което не е налице специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане му на касационен контрол по този въпрос.

Вторият въпрос, поставен от касатора, е неясен и подлежи на тълкуване. Не е ясно какво съдържание влага касаторът по отношение на личното поведение на ищеца. Цитираната съдебна практика касае въпроса за проявена груба небрежност от страна на пострадалия, а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпросът е поставен в контекста на установената по делото фактическа обстановка, че ищецът е комуникирал със свои колеги относно съдбата на отрязания му пръст. Съдът е отразил тази комуникация като част от свидетелските показания, но не е разсъждал по въпроса дали и как се е отразила тя на обема на претърпените неимуществени вреди. Що се отнася до това дали ищецът е действал в условията на груба небрежност, съдът е изложил детайлни мотиви, приемайки, че трудовата злополука е настъпила вследствие на поведението на трети лица – колеги на ищеца, които са задействали съответната машина.

Задавайки посочения по-горе въпрос, касаторът не е изпълнил задължението си да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното делото, разрешен в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правните въпроси от значение за изхода на делото от твърденията на касатора, съдържащи се в касационната жалба, нито от сочената от него съдебна практика. Общото основание за допускане на решението на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК по този зададен въпрос не се обосновава, респ. – не подлежи на изследване наличието на специалния критерий по т. 1 на този текст от ГПК.

Все пак, за пълнота на изложението, следва да се посочи, че обективната отговорност на работодателя по чл. 200 КТ може да се намали, когато работникът е съпричинил злополуката при груба небрежност, т.е. когато се установи, че е извършвал работата си при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. По въпроса е налице многобройна съдебна практика на ВКС като обжалваното въззивно решение е поставено в съответствие с нея. Ясно е посочена причината за настъпилата трудова злополука – действия на трети лица, внезапно стартирали линията за глазир – респ. въззивният съд, съобразявайки съдебната практика, е приел, че не се установява работникът да е проявил поведение, квалифициращо се като груба небрежност.

Третият въпрос е решаващ за правните изводи на въззивния съд и е бил основание за спиране на производството във връзка с образуваното тълкувателно дело № 1/2023 година на ОСГК. По същото е постановено ТР № 1 от 05.03.2026 година, с което е прието, че когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл. 200, ал. 3 КТ. Решението на въззивния съд е съобразено с това задължително правно разрешение, поради което не е налице специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението на касационно обжалване.

В жалбата на касатора като основание за допускане на решението на касационно обжалване е налице позоваване на основанието, визирано в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Настоящата касационна инстанция приема, че обжалваното решение не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите негови пороци (липсата на приспадане на платеното обезщетение за временна нетрудоспособност от обезщетението за неимуществени вреди) не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят преценка и обсъждане на събраните по делото доказателства, а и в случая, видно от отговора на третия зададен от касатора въпрос, такава неправилност, с оглед даденото разрешение в ТР № 1/2023 г. на ОСГК, не се констатира.

С оглед изложените съображения достъп до касационен контрол следва да бъде отказан.

На ответната по касация страна следва да се присъдят разноски в касационното производство в размер на 613.55 евро (1 200 лева), представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съобразно представения списък на разноските и приложения договор за правна помощ и съдействие.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение