Определение № 448 от 17.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2079/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 261846/16.12.2020 г. по в. гр. д. № 15191/2019 г. Софийският градски съд, ГО, II-Д въззивен състав, потвърдил решение № 174193/23.07.2019 г. по гр. д. № 72878/2017 г. на Софийския районен съд, IIро ГО, 63-ти състав, с което е допусната делба на апартамент с идентификатор .... с площ от 98 кв. м., находящ се в [населено място], [улица], заедно с едно зимнично помещение с площ от 4.50 кв. м. и таванско помещение с площ от 32 кв. м., както 25/512 ид. ч. от общите части на сградата, включително и от: а/. портиерско помещение с площ от 13.30 кв. м., находящо се на партера; б/. един клозет в партера с вход откъм двора; в/. една пералня в сутерена с площ от 9 кв. м.; г/. идеална част от дворното място в размер на 25.36/517, между Е. Д. Г. и М. Ж. О. при квоти по 1/2 ид. ч. за всеки от тях. Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от М. Ж. О. чрез адв. И. И. Й. - Т., която иска то да бъде отменено като неправилно. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Ответникът по касация Е. Д. Г. счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: Данните по делото сочат и това е прието за установено, че с договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № .... г., спорният имот е придобит от Д. В. Г. по време на брака му с А. А. Г., а след смъртта на собствениците /съответно на 06.07.1987 г. и на 21.12.2005 г./ имотът е преминал в наследниците им по закон Е. Д. Г. и Д. Д. Г. /С./ - техни деца. С договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № ... г., Д. С. се разпоредила с притежаваната от нея 1/2 ид. ч. в полза на ответницата М. С., понастоящем О.. Ответницата е оспорила иска за делба с правопрекратяващото възражение, че е придобила спорния имот на основание придобивна давност с начало на владението от 21.12.2005 г. и понастоящем. Първоинстанционният съд приел, че доказването на това твърдение е в тежест на ответната страна, която обаче не е ангажирала каквито и да било доказателства, че през релевирания период е упражнявала фактическа власт върху имота, а още по-малко може да се приеме за доказано, че е осъществила и някакво поведение, с което да манифестира пред ищеца намерението си да свои цялата вещ, а не само притежаваната от нея 1/2 ид. ч. От показанията на разпитаните по делото свидетели не се потвърждава имотът да е владян само от ответницата, а и става ясно, че от нейна страна са извършвани активни действия по закупуване на притежавания от ищеца дял, което изключва тезата ѝ да е владяла имота с намерение да го свои. Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба от ответницата, възприел мотивите към първоинстанционното решение и на основание чл. 272 ГПК препратил към тях. Добавил, отговаряйки на оплакванията в жалбата, че когато съсобственик упражнява фактическа власт върху целия имот, той е владелец само на притежаваната от него идеална част от имота и държател на идеалните части на останалите съсобственици. За да се приеме, че е установил владение и върху притежаваните от другите съсобственици идеални части, не е достатъчно да е упражнявал фактическа власт върху целия имот повече от 10 години необезпокоявано от никого, а е необходимо и да е отблъснал владението на останалите съсобственици, като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее целия имот само за себе си. Само в този случай след изтичане на 10 години от момента, в който е отблъснал владението на останалите съсобственици, владеещият съсобственик може да придобие по давност и техните идеални части. Дори да се приеме, че ответницата е упражнявала фактическа власт върху имота в продължение на повече от 10 години, по делото не са представени никакви доказателства да е отблъснала владението на другия съсобственик, като е демонстрирала ясно пред него, че владее процесния имот само за себе си. Съдът посочил, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява обратното - че са водени преговори за закупуване на идеалната част на ищеца. Следователно ответницата е била само държател на притежаваната от ищеца 1/2 ид. ч. и като такава не е могла да придобие тази идеална част по давност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което почти приповтаря касационната жалба, е посочено, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС и по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпроси не са формулирани. Жалбоподателката се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, като твърди, че решението е очевидно неправилно, тъй като имотът в неговата цялост е придобит от нея по давност. В периода от 21.12.2005 г. до сегашния момент в него живее нейният баща Ж. С., който е държател на имота от нейно име и никой освен него не го е обитавал във въпросния времеви период. Сочи, че това твърдение е могло да бъде потвърдено от свидетели, но поради това, че същите били възпрепятствани да се явят за разпит, първоинстанционният съд не изслушал техните показания. Във връзка с възражението за придобивна давност е поискано по реда на чл. 176 ГПК съдът да разпореди ищецът да се яви лично и да отговори на поставени от ответницата въпроси, но това искане не било уважено и въпросите не получили отговор пряко от ищеца. Твърди се, че са налице съществени процесуални нарушения, вследствие на които жалбоподателката е била лишена от възможността да защити своите права и законни интереси, доказвайки твърдените в писмения отговор и последващите молби-уточнения обстоятелства. Без мотиви първоинстанционният съд не допуснал събирането на относимите към твърденията ѝ доказателства. При това изложение настоящият състав на Върховния касационен съд, I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице. Жалбоподателката не е изпълнила първото условие на закона, а именно да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор. В т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен от касатора определящият изхода на делото правен въпрос, нито това може да стане, като касационният съд изведе въпроса от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос, които не са съобразени при изготвяне на изложението. Ето защо не може да се приеме, че общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице. Същевременно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая обаче такива основания не са и посочени. Жалбоподателката не се е позовала на задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, което е необходимо, за да може касационната инстанция да се произнесе по наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доводите в изложението не са съвместими и с поддържаното от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което в изложението не е мотивирано и което има предвид не неправилното решаване на конкретен правен спор, а произнасянето по такъв правен въпрос, по който липсва съдебна практика или се налага съществуващата практика да бъде променена - т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК- очевидна неправилност на въззивното решение. Според утвърдената практика на ВКС това е квалифицирана форма на неправилност, която не е равнозначна на допуснати нарушения на закона и процесуалните правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационно обжалване следва да бъде установима пряко от мотивите към решението, без да се налага анализ на извършените процесуални действия на съда и на страните и на доказателствата по делото. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Такива пороци на обжалвания съдебен акт по настоящото дело не се установяват. Институтът на придобивната давност е приложен от въззивния съд според точния смисъл на закона - чл. 79, ал. 1 ЗС, и съдебната практика. Правопрекратяващото възражение на ответницата за придобиване на спорния имот на основание изтекла в нейна полза 10-годишна придобивна давност е прието за неоснователно в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, според която ако съсобственикът, който упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част, превърне с едностранни действия държането ѝ във владение и се позове на придобивна давност за тази част, трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо другия съсобственик намерението да владее неговата идеална част за себе си /ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС/. В случая по делото не са събрани доказателства, от които може да се направи такъв извод. Не може да се приеме и твърдението, че ответницата е владяла имота в посочения от нея период, нито че владението датира от 21.12.2005 г., при положение, че е придобила правното положение на съсобственица покъсно, със закупуването на 1/2 ид. ч. от спорния имот на 01.11.2007 г. Въпросите по чл. 344, ал. 1, изр. 1 ГПК, които са предмет на първата фаза на делбеното производство, са разрешени в съответствие с трайната съдебна практика по приложението на закона, поради което не се констатира наличие на поддържаното основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответникът по касация не е сторил разноски по водене на делото във Върховния касационен съд и не е поискал присъждането на такива. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.