Определение № 815 от 05.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 50157/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от [фирма], [населено място], общ. Б., срещу решение № 1512 от 9. 07. 2015 г. по т.д. № 4134/2013 г. на САС, ТО, 3 с-в В ЧАСТТА с която, след частична отмяна на решение № 3197 от 2. 08. 2013 г. по т.д. № 309/2011 г. на Благоевградския окръжен съд, е уважен за сумата 44315, 18 лв. предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира се присъждане на съдебни разноски, направени при разглеждане на делото пред трите инстанции. Ответната страна по касационната жалба [фирма] изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Претендира съдебни разноски за настоящата инстанция. Подадена е насрещна касационна жалба от [фирма] срещу решение № 1512 от 9. 07. 2015 г. по т.д. № 4134/2013 г. на САС, ТО, 3 с-в В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е отхвърлен над сумата 44315, 18 лв. до сумата 56085, 30 лв., с твърдения за неправилност на същото в атакуваната част и искане за отмяната му в същата и уважаване на иска за пълния предявен размер. Поддържа се наличие на основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: По касационната жалба на [фирма]. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, точки 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната част. Със същото апелативният съд е отменил частично първоинстанционното решение и е осъдил [фирма], на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, да върне на [фирма] сумата 44315, 18 лв., представляваща платено по 5 бр. фактури възнаграждение за неизвършени строително-мотнажни работи по договор от 1. 12. 2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 22. 07. 2011 г. до окончателното й изплащане. За да постанови този резултат, съставът на въззивния съд е приел, че сключеният между страните договор за строителство от 1. 12. 2008 г. е бил прекратен към 11. 09. 2009 г., когато е съставен и акт за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството, поради смяна на строителя. Прието е, въз основа на представените фактури, платежни документи, заключенията на съдебно-счетоводната и съдебно-технически експертизи и писмените доказателства, че има несъответствие между платените от възложителя по време на действие на договора суми и действително изпълнените строително-монтажни работи, като надвзетата сума за договорените, но неизпълнени СМР възлиза на 44315, 18 лв. с ДДС, платена по индивидуализираните в решението 5 бр. фактури. Прието е, че даденото по възмезден договор, надвишаващо действителния размер на задължението, се явява дадено при начална липса на основание и същото подлежи на връщане на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като съдът се е позовал на указанията, дадени с ППВС № 1/79 г., т. 1. За неоснователен е приет доводът за преклудирана възможност на възложителя да възразява за неточно изпълнение в количествено отношение на възложената работа с мотиви, че неточното изпълнение в количествено отношение не се обхваща от установената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД преклузия, като съдът се е позовал и на задължителна съдебна практика – постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 94 от 2. 03. 2012 г.по т.д. № 133/2010 г. на ВКС, II г.о. Прието е, че представените по делото протоколи за установяване извършването и заплащане на натурални видове работи са подписани едностранно от изпълнителя и не обективират признание на възложителя за извършване на посочените в тях работи по вид и обем и приемане на изработеното в количествено отношение. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят редица правни въпроси, от които първите два са процесуалноправни и засягат проблема с допустимостта на съдебното решение в хипотезите, при които ищецът е претендирал присъждане на дадена сума на договорно основание, а претенцията е квалифицирана и разгледана по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, с твърдение, че приетото от въззивния съд по тези въпроси противоречи на задължителна съдебна практика, обективирана в решения по чл. 290 ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Такова противоречие не е налице, нито има вероятност постановеното въззивно решение да е недопустимо. Като факти, пораждащи правото да се иска връщане на процесните суми, в исковата молба се сочи плащане на същите от ищцовото на ответното дружество за договорени между тях, по силата на сключен договор за строителство /прекратен към предявяване на иска/, но неизвършени от ответника-изпълнител по договора строително-монтажни работи, а според правните твърдения на ищеца в посочената хипотеза сумата се явява дадена при начална липса на основание. При тези фактически и правни твърдения и първоинстанционният и въззивният съд са квалифицирали претенцията по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, в който смисъл е и практиката на ВКС /задължителна и незадължителна/ - цитираното от състава на апелативния съд решение № 94 от 2. 03. 2012 г. по т.д. № 133/2010 г., II т.о., с което се приема, че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение могат да бъдат противопоставени на изпълнителя чрез иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а също и решение № 167 от 10. 04. 2007 г. по т.д. № 666/2006 г., I т.о., с което се приема, че връщане на недължимо платеното за актувани, но неизвършени СМР се претендира по реда на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, определение № 338 от 21. 05. 2013 г. по т.д. № 843/2012 г., II т.о., постановено по чл. 288 ГПК, според което платената цена на неизвършени СМР подлежи на връщане след прекратяване на договора на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и др. В този смисъл, въззивният съд е квалифици рал и разгледал претенцията според посочените от ищеца правопораждащи факти и не се е произнесъл по иск, различен от предявения. Липсва противоречие по така поставените въпроси с посочените от касатора в изложението решения на ВКС, с които се приема, че съдът следва да се произнесе по въведените от ищеца фактически основания, а при произнасяне по непредявено основание решението би било недопустимо /решение № 476 по гр.д. № 907/09г., II г.о., решение № 306 по гр. д. № 961/2010 г., I г.о., решение № 16 от 24. 03. 2011 г. по т.д. № 354/10 г., I т.о., решение № 140 по т.д. № 342/09г., II т.о., решение № 528 от 11. 06. 10г. по гр.д. № 1218/09г., т.о./, че претенцията се квалифицира според изложените твърдения в обстоятелствената част и петитума на исковата молба /решение № 138 по т.д. № 927/2009 г., II т.о., решение № 949 по гр. д. № 653/09г., IV г.о./. Последното цитирано от касатора решение № 243 по гр. д. № 479/12г., IV г.о. е неотносимо към поставените въпроси, тъй като разглежда проблеми, свързани с правомощията на въззивната инстанция при условията на ограничен въззив. Третият формулиран в изложението въпрос също е процесуалноправен и поставя проблема как и от кого се определя предмета на делото, като се твърди, че приетото от съда по този въпрос противоречи на задължителна съдебна практика – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че в цитираните в изложението решения по чл. 290 ГПК се приема, че предметът на делото и търсената защита се определят от страните, а съдът е длъжен да квалифицира правилно спора, релевантните за изясняването му факти и обсъди направените и от двете страни възражения и доводи, както и всички събрани доказателства /решения по гр.д. № 658/11 г. II г.о., по гр.д. № 127/10 г., IV г.о., по гр. д. № 92/2009 г., IV г.о., по гр. д. № 761/10г., IV г.о., по гр. д. № 1964/10 г., IV г.о./. В мотивите към обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по спорното материално субективно право, претендирано от ищеца и индивидуализирано от основанието и петитума на иска, съставляващо предмета на делото, разгледал е всички доводи на ищеца и възражения на ответника, обсъдил е всички доказателства, относими към релевантните за спора факти. В тази връзка, приел е, че искът е за връщане на част от възнаграждението, платено от жалбоподателя за уговорени /включени в предметния обхват на договора от 1. 12. 2008 г./, но неизвършени строително-монтажни работи и по така заявената претенция съдът дължи произнасяне. Прието е, че ищецът не иска връщане на възнаграждението или част от него, платено за извършени, но неуговорени строително-монтажни работи, както и че извършените извън договора допълнителни видове работи са платени и не са включени в исковата претенция. Тоест, съдът е разгледал и възражението на ответника за наличие на основание за плащане на сумите по процесните пет фактури – възнаграждение за извършени неуговорени строително-монтажни работи, приел е същото за недоказано и неоснователно, и липсва противоречие с цитираната по-горе съдебна практика. Четвъртият въпрос, материалноправен, е свързан с формата на анекса към сключен договор за извършване на строително-монтажни работи, допустимо ли е същата да е устна, предвид неформалния характер на договора за строителство и предвид съществуващата в процесния договор клауза, според която писмен анекс за допълнителни /неуговорени/ строителни работи се изисква, когато същите са предприети по инициатива на възложителя и не е предвидено изрично изискване за форма на анекса, когато допълнителните /неуговорени/ строителни работи са извършени по инициатива на изпълнителя. Въпросът не е обусловил решаващите изводи на съда и от отговора на същия не зависи изхода на делото, тъй като с предявения иск се претендира връщане възнаграждение, платено за уговорени, но неизвършени строителни работи, а не се претендира от изпълнителя плащане на възнаграждение за строителни работи, извършени допълнително, извън уговореното, а възражението на изпълнителя, че процесните плащания са за допълнително извършени СМР е прието за недоказано, доколкото е установено от счетоводната експертиза, че за допълнително извършените, извън предмета на договора, строителни работи, възложителят е платил възнаграждение, за което са съставени и осчетоводени фактури. При тези изводи въпросът за формата на анекса към договора за строителство не е от решаващо значение. По петия въпрос /относно доказването на приети за извършени СМР и дали при едностранно подписан от изпълнителя протокол образец 19 и извършено плащане може да се приеме за доказано изпълнението и приемането на възложените строителни работи/ и последния девети въпрос /може ли да се приеме за установено количествено разминаване между възложеното и изпълненото, ако не е доказано възложеното количество/ се твърди, че същите са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика и са решавани противоречиво от съдилищата – основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 2 ГПК. Въпросите са фактически, а не правни, тъй като не засягат принципен проблем във връзка с тълкуването и прилагането на конкретна правна норма, приложима към спора, към която следва да се подведат установените факти, а се отнасят до съдържанието и преценката на събрани по конкретното дело доказателства – неподписан от възложителя протокол образец 19, извършено плащане, заключения на съдебнотехнически експертизи и т.н. Тези фактически въпроси биха могли да засегнат правилността на решението, която не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК, но не могат да обосноват общия критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Дори въпросите да се приемат за правни, то не е налице противоречивото им разрешаване с цитираните от касатора съдебни решения – в нито едно от тях не е прието, че при неподписан от възложителя протокол образец 19 и извършено плащане следва да се приеме за доказано мълчаливо приемане на извършени строителни работи. Шестият въпрос е процесуалноправен – дължи ли въззивният съд служебно да извърши разпределение на доказателствената тежест между страните в случаите, при които приема правна квалификация на иска, различна от тази на първоинстанционния съд. Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с ТР № 1/13 г., според което въззивният съд е длъжен, за да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на доказателства. Въпросът е неотносим за конкретното дело, тъй като и първоинстанционният и въззивният съд са квалифицирали иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Седмият и осмият въпроси – задължен ли е съдът да обсъди всички фактически твърдения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; как следва да бъдат обсъдени доказателствата, обстоятелствата и фактите по делото не са решени в противоречие с посочените от касатора решения по чл. 290 ГПК, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по тези въпроси. Съставът на апелативния съд е разгледал в мотивите към решението всички фактически и правни твърдения, доводи и възражения на страните, обсъдил е релевантните за спора факти и събраните по делото доказателства /писмени доказателства, заключения на съдебно-технически – еднолична и тричленна, съдебно-счетоводна и комплексна експертизи/ и след съвкупната им преценка е изложил аргументирани правни изводи по съществото на спора. С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Поради недопускането до разглеждане на касационната жалба на [фирма], не следва да се разглежда и насрещната касационна жалба на [фирма]. При този изход на делото жалбоподателят [фирма] следва да бъде осъдено, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на [фирма] сумата 2700 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, направени за разглеждане на делото пред настоящата инстанция, на основание договор за правна помощ от 18. 10. 2015 г., заплатени по банков път на 20. 10. 2015 г. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение