Определение № 574 от 25.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 854/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Б. К. против решение № 143 / 13.06.2012 год. по т.д.№ 110 / 2012 год. на Добрички окръжен съд, с което е отменено решение № 65 / 06.03.2012 год. по гр.д.№ 3916 / 2011 год. на Добрички районен съд и по предявения от ищеца [фирма] иск, с правно основание чл.422 вр. с чл.124 ал.1 ГПК, е прието за установено по отношение ответника - настоящ касатор, че [фирма] има изискуемо от него вземане, на основание запис на заповед от 02.02.2011 год., с издател К. К., за сумата от 12 000 лева, ведно със законната лихва върху същата, считано от 25.02.2011 год. до окончателното й издължаване. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с доводи за постановяване в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствени правила: неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса, с оглед противопоставените от ответника лични възражения срещу менителничния ефект – издаването му във връзка със съществуващо между страните трудово правоотношение и възникнала отговорност на работника за обезщетяване на вреди, причинени при и по повод изпълнение на трудовите му функции и кумулативно възражение за безпаричност на записа на заповед, поддържано при същите обстоятелства, но с оглед изявлението на кредитора, че не е претърпял твърдените от ответника - издател на записа на заповед - вреди върху превозван товар, заплащането на обезщетение за който се твърди обезпечено със записа; необсъждане на всички събрани по делото доказателства и конкретно - на заключение на съдебно-икономическа експертиза, установяваща липса на осчетоводени при ищцовото дружество вземания спрямо ответника,в съвкупно съобразяване на същото с доказателствата за съществуващо към момента на издаването на записа на заповед трудово правоотношение между страните, за неприлагане нормата на чл. 176 ал.3 вр. с ал.1 ГПК - предвид създадени от ищеца затруднения и по същество отказ да посочи житейската причина за издаването на записа на заповед. С оглед последното и като е отказал да приеме за установена безпаричността на ефекта, противопоставена кумулативно като лично възражение на издателя срещу поемателя, според касатора съдът е постановил неправилно решение ,в противоречие със задължителна и каузална съдебна практика. Обосновава хипотези за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Ответната страна – [фирма] - оспорва касационната жалба, като счита, че касаторът не е обосновал основание за допускане на касационното обжалване по поставените три въпроса, противопоставяйки на свой ред решения - задължителна съдебна практика, постановени по реда на чл.290 ГПК. Оспорва верността на твърдението за недаден от дружеството отговор на поставения от съда конкретен въпрос, от значение с оглед въведеното от ответника основание за дължимост на сумата, в посочения по записа на заповед размер - в обезщетяване вреди, причинени при изпълнение на задължение по съществуващо между страните трудово правоотношение. Оспорва и верността на довода за несъобразени от въззивния съд доказателства по делото, с което намира непокриващ общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК и третия поставен въпрос. Върховен касационен съд, първо търговско отделение, констатира че касационната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съдът съобрази следното: В отговора на исковата молба ответникът К. К. – издател и платец по записа на заповед е противопоставил възражение за издаването на менителничния ефект, в обезщетяване на вреди - погиване на товар - настъпили от пътно-транспортно произшествие на 21.01.2011 год., по време на осъществяван от него на територията на Република Румъния превоз, в изпълнение на трудовата му функция на шофьор, по сключен с [фирма], в качеството на работодател, трудов договор. Ответникът е заявил, че за разлика от увредените влекач и ремарке, превозваният товар не е бил застрахован, поради което и погиването му не е обезщетено от застраховател, каквото е сторено за причинените на МПС вреди. Неконкретизирано е посочил подписването на записа на заповед поради заплаха от работодателя, като пълното обезщетяване на така причинените вреди, извън предвидения в КТ специален ред за реализиране на ограничена, с оглед конкретните обстоятелства, имуществената отговорност на работника, намира в противоречие със закона. В първото по делото заседание ищецът не оспорва съществуването на трудово правоотношение между страните към момента на издаване записа на заповед, нито настъпването на ПТП и претърпени от същото вреди на собствени на дружеството МПС - влекач и полуремарке. Изрично е отрекъл претърпени вреди по отношение превозвания товар, като видно от изявлението се касае за товар – собственост на друго лице. Ответникът отрича записът на заповед да е издаден във връзка с трудовото правоотношение между страните. Предвид отказа на ищеца да посочи основанието на поетото със записа на заповед менителнично задължение, ответникът е заявил кумулативно / с оглед начина на предявяването му, в съответствие с който е възприето и разгледано от съда / възражение за безпаричност на записа - липса на реална престация на кредитора – поемател, срещу която задължението се явява поето от издателя. Извън посочените по първото от противопоставените възражения обстоятелства относно издаването на записа на заповед, ответникът не е изложил допълнителни такива по възражението си за безпаричност. Във връзка с противопоставените възражения е приета съдебно-икономическа експертиза, установила липса на осчетоводени по търговските книги на ищеца задължения на ответника, като са представени от последния, а и от ищеца, вкл. по доказателствено искане на ответника, писмени доказателства установяващи трудовото правоотношение, прекратяването му по взаимно съгласие на страните, настъпилото ПТП, увреждането на МПС на ищцовото дружество и изплащането на застрахователно обезщетение, вкл. споразумение за обезщетяване при условия на частично прихващане с дължими от застрахования застрахователни вноски. В представените писмени доказателства по констатиране на ПТП от съответните органи на Република Румъния липсва констатация за установена увреда на товар, за разлика от посочена увреда на превозното средство и върху имот на трето лице. С оглед отговора на ищеца, ответникът е конкретизирал обстоятелствата по първоначално заявеното възражение в аспект на твърдението, че от изявленията на работодателя е възприел издаването на записа на заповед в обезщетение на вреди от погинал товар, но щом последният не го твърди, не следва да го доказва. Нещо повече, поискал е установяването му за безспорно между страните обстоятелство. Въззивният съд е уважил иска приемайки, че първото от релевираните възражения е за издаването на менителничния ефект въз основа на каузално правоотношение на основание деликт ,но нищожно, поради противоречие със закона, предвид ангажирането на отговорността на издателя на записа на заповед в противоречие с ограничения й, съгласно чл. 204 КТ обхват и не по реда на реализиране ограничената имуществена отговорност на работника - чл.211 КТ. Възражението за безпаричност на ефекта въззивният съд възприема като идентично на възражение за липса на каузално правоотношение, както и че правилно районният съд е разпределил доказателствената тежест в процеса: ищецът - да установи редовно възникнало менителнично правоотношение, а ответникът - че не съществува причина, поради която същият е поел задължението. Въззивният съд приема, че в тежест на ответника е било установяване релевантните по първото му възражение факти / за причинени на ищеца – работодател вреди, в причинна връзка с ПТП, настъпило при изпълнение на възложени му трудови функции /, макар неясно да е посочил доказване на плоскостта на заобикаляне на закона или измама, относими към действителността на вече доказано каузално правоотношение / не и деликт /. Неконкретизираното общо отричане на съществуващо каузално правоотношение, като причина за задължаване с издадения запис на заповед, е счел ирелевантно за обуславяне в тежест на кредитора установяването на основание за задължаването, напълно несъвместимо с абстрактния характер на материализираната с ефекта правна сделка. В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1/ При възражение срещу запис на заповед, основано на твърдение за порок в каузалното правоотношение, по повод което е издаден менителничния ефект и при възражение за безпаричност на записа на заповед, кой носи доказателствената тежест за установяване съществуването на каузалното правоотношение, наличието на валидно породен дълг от него и връзката му с оспорения запис на заповед ?. Въпросът е поставен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и обоснован с цитирана задължителна съдебна практика - решения постановени по реда на чл.290 ГПК, с която касаторът твърди, че в отговор на въпроса въззивното решение се явява в противоречие / реш.№ 149 от 05.11.2010 год. по т.д.№ 49 / 2010 год. на І т.о. ВКС, реш.№ 173 от 12.01.2011 год. по т.д.№ 901 / 2009 год. на І т.о. на ВКС, реш.№ 102 от 25.07.2011 год. по т.д.№ 672 / 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС. 2/ Длъжен ли е при формиране на вътрешното си убеждение съдът да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, доводите и възраженията на страните ? Въпросът е поставен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК - противоречие със задължителна съдебна практика - реш.№ 175 / 11.07.2012год. по гр.д.№ 1855/ 2010 год. на ІV г.о.; реш.№ 126 / 09.05.2011 год. на ІV г.о. на ВКС, реш.№ 443 / 25.10.2011 год. по гр.д.№ 166 / 2011 год. на ІV г.о.. на ВКС. 3/ Липсата на реално предоставена престация срещу поет менителничен дълг / безпаричност на записа на заповед /, основание ли е издателят да откаже плащане по ефекта и има ли то праворазрушаващ ефект спрямо задължението по записа на заповед ?. Въпросът е поставен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК – противоречие на въззивното с решение от 20.11.2009 год. по т.д.№ 79/2009 год. на Добрички окръжен съд, Търговско отделение, както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на задължителна съдебна практика по същия. Вторият от поставените въпроси е фактологично обусловен от процесуалните действия на въззивния съд, чиято правилност, респ. съответствие с процесуалния закон, подлежи на преценка на основанията по чл.281 т.3 от ГПК, различни и неприложими в производството по чл.288 вр. с чл.280 ал.1 ГПК. Въззивният съд и в мотивиране на решението си не е отрекъл задължението за съобразяване на всички събрани по делото доказателства, вкл. приложението на чл.176 ал.3 ГПК за конкретни обстоятелства, за които страната е била запитана. Поставеният от ответника на ищеца въпрос - за основанието за задължаването му с така издадения запис на заповед - не съставлява такъв с характеристиката по чл.176 ал.1 ГПК, предпоставящ приложими по ал.3 на същата разпоредба последици, а по същество се отнася към останалите два въпроса, поставени в съответствие с кумулативно предявените от ответника лични възражения срещу менителничния ефект. Поради това, така поставеният въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, което изключва и необходимостта, а и възможността за произнасяне по допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Неустановяването на счетоводно записване за основание за задължаване на ответника към ищеца въззивният съд не е коментирал изрично, в съответствие с общата логика на мотивите си, че в тежест на ответника е пълно и главно доказване на каузално правоотношение между страните, защото простото отричане на такова не обуславя тежест за доказването му от кредитора, което е същината и на първия от поставените въпроси. Третият от поставените въпроси, с така въведената формулировка, също не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Въпросът се базира на извод за установена липса на реална престация, срещу която издателят на запис на заповед да се е задължил. Неустановено осчетоводяване на такова основание не е идентично на извод за доказана липса на реална престация, какъвто въззивният съд не е формирал, поради което и не е отговарял на въпрос, свързан с основателността на отказ на издателя на менителничния ефект да плати в такава хипотеза. По същество въпросът опира до отговор на въпроса - при твърдение / а не установена / липса на реално осъществена престация в полза на издателя на ефекта, достатъчно ли е същото за освобождаване от задължението за плащане, при неустановяването й от кредитора - поемател по записа на заповед, който въпрос се съдържа в първия от поставените въпроси. Поради непокриване общия селективен критерий, допълнителните такива по т.2 и т.3 ГПК не подлежат на разглеждане. Още повече, че за връзката между менителничното и каузалното правоотношение е налице изобилна, изначално и понастоящем противоречива, макар доразвита, съдебна практика, част от която посочена и от ответната страна. Първият от поставените въпроси покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК - включен е в предмета на спора и отговор на същия е обусловил решаващите изводи на въззивния съд за уважаване предявения по чл.422 ГПК иск, като по същество включва два подвъпроса, кореспондиращи с кумулативно въведените от ответника лични възражения срещу менителничния ефект. Допълнителният селективен критерия по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК се явява формално обоснован с решение № 102 от 25.07.2011 год. по т.д.№ 672 / 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС. В производството по което е постановено цитираното реш.№ 149 от 05.11.2010 год. по т.д.№ 49 / 2010 год. на І т.о. ВКС, самият кредитор - поемател по записа на заповед е въвел твърдението за обезпечено с ценната книга каузално правоотношение, поради което нему е вменена тежестта за доказване. В производството по което е постановено цитираното реш. № 173 от 12.01.2011 год. по т.д.№ 901 / 2009 год. на І т.о. на ВКС, длъжникът – издател на записа на заповед - е противопоставил неконкретизирано възражение относно причината за издаване на записа на заповед, което е мотивирало съда да приеме, че общото оспорване на вземането по редовен от външна страна менителничен документ, не представлява възражение на длъжника срещу вземането. В същото решение е разгледан и въпроса за приложението на чл.176 ГПК, в съответствие с което е произнасянето в по - предходния параграф. В решение № 102 от 25.07.2011 год. по т.д.№ 672 / 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС, в отговор на поставения правен въпрос за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение, като причина за издаването му и свързания с този процесуалноправен въпрос за разпределение доказателствената тежест в процеса, съставът постановил решението е приел, че при възражение за липса на каузално правоотношение от ответника, кредиторът доказва съществуването му, а ответникът - погасяването на задължението на основание същото. Въззивният съд е формирал изводите си, възприемайки за релевирано възражение на ответника за липса на каузално правоотношение, поради което и решаващите му правни изводи относно разпределението на доказателствената тежест се явяват в противоречие с посоченото решение. Налице е, обаче, противоречива съдебна практика, частично цитирана и от ответната страна, провокирала допълването / с разпореждане на Председателя на Върховен касационен съд от 13.06.2013 год. / на образуваното тълкувателно дело № 4 / 2013 год. – п.2 - именно по въпроса за предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК, в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. С оглед преждеизложеното, касационното обжалване, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК следва да бъде допуснато по първия поставен въпрос, като производството бъде спряно до постановяване на решение по тълкувателно дело № 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение