Определение № 262 от 28.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 696/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Инертстрой Плевен“ ЕООД срещу въззивно решение на Апелативен съд - Велико Търново.

Ищецът [община] оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Произнасяйки се по жалби на двете страни, въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, като краен резултат е уважил изцяло предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

За да постанови решението си, съдът е приел за установено, че в рамките на процедура за възлагане на обществена поръчка с договор от 02.02.2020 г. ищецът възложил на ответника изпълнението на строително-монтажни работи за възстановяване на разрушен мост и подходите към него в землището на [община], като заплатил авансово възнаграждение в размер на 221 291,21 лв. Строителството не било извършено в уговорения срок, като на 04.08.2021 г. ищецът определил на ответника допълнителен срок от 20 календарни дни за завършване на обекта с предупреждение за разваляне на договора при неизпълнение. И след изтичането на допълнителния срок строителството не било завършено. От страна на ответника били изпълнени само част от необходимите работи - земни, кофраж, армировка, полагане на бетон и обратен насип на земни маси, а останали неизпълнени декофражните работи и доставката и монтажът на металната конструкция, предвидена за поставяне върху изградените стъпки.

Въз основа на така установените факти съдът е приел от правна страна, че предвид липсата на пълно изпълнение на поетите от ответника задължения, както и с оглед значителния размер на неизпълнената част, ищецът надлежно е упражнил възникналото в негова полза право да развали договора съгласно чл. 87, ал. 1 ЗЗД, поради което и на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД има право да иска връщането на авансово платеното възнаграждение. Отхвърлил е като неоснователно възражението на ответника, че развалянето няма обратно действие съгласно чл. 88 ЗЗД, като е приел, че поетите с договора насрещни задължения не са с продължително или периодично действие, в частност дължимата от ответника престация според предмета си - изграждане на мост - представлява еднократно действие, а не се дължи периодично в продължителен период от време. За неоснователно съдът е намерил и възражението на ответника за нищожност поради противоречие с добрите нрави на съдържащата се в допълнително сключеното споразумение между страните клауза, според която ответникът признава, че частичното неизпълнение на задълженията му по договора се приравнява на пълно неизпълнение.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно, тъй като съдът е излязъл извън пределите на спора, разглеждайки договор, различен от процесния, както и поради това, че съдът неправилно (в противоречие с експертното заключение) е определил стойността на изпълнените работи.

По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• коя сума следва да се вземе предвид при определяне степента на изпълнение на договор за изпълнение на СМР - осчетоводените разходи за всички СМР, видове и услуги, или само за СМР по цени към момента на изпълнение;

• доказва ли съществуването на вземането на страна по една правна сделка, по издадени редовни счетоводни документи в счетоводството на изпълнителя и какво е значението на това действие по осчетоводяване в облигационните отношения между възложителя и изпълнителя;

• допустимо ли е разваляне на договор, сключен по реда на ЗОП, при процедура на пряко договаряне при условията на чл. 182, ал. 1, т. 1 ЗОП на основание чл. 87 ЗЗД;

• дължи ли възложителят заплащане на вложените материали, труд и възнаграждение за извършване на СМР до момента на разваляне на договора;

• каква е правната стойност на актовете и протоколите, неоспорени от възложителя, съставени по време на строителството в облигационните отношения между възложител и изпълнител и конкретно доказват ли изпълнение на СМР като основание за възникване на насрещно задължение за заплащане на стойността им;

• приложима ли е разпоредбата на чл. 268 ЗЗД при разваляне на договор по реда на чл. 87, ал. 2, пр. 4 ЗЗД;

• длъжен ли е съдът да следи служебно за наличието на основание за нищожност на правната сделка, от която страна по делото черпи правата си и съставлява ли нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес установяването на такава нищожност;

• относно правомощието на въззивния съд да събира доказателства по собствен почин - особени процесуални правила на чл. 202 и чл. 195 ГПК;

• следва ли въззивният съд да се произнесе по възражението за задържане на сумата от изпълнителя за извършените СМР по договора при отмяна на първоинстанционното решение.

Не се установяват предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените в тази насока доводи за неправилно определяне на стойността на изпълнените работи представляват оплакване за необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновават грубо нарушение на правилата на формалната логика като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не обосновава очевидна неправилност и оплакването за произнасяне на въззивния съд по договор, различен от процесния, доколкото, видно от мотивите, съдът се е произнесъл именно по договора, въведен от ищеца като елемент от основанието на иска, като е основал фактическите и правните си изводи върху приетото за установено неизпълнение именно на този договор, а не на друг договор с различен предмет и различно място на изпълнение. От тази гледна точка дадената от съда индивидуализация на предмета на договора с място на изпълнение, различно от посоченото в самия договор, е без значение за правилността на решението.

По първите два въпроса не се обосновава наличие на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченото в тази насока решение по т. д. № 4213/2013 г. на ВКС, II т. о., е неотносимо, доколкото в него са разгледани правни въпроси, различни от поставените: относно момента на възникване и начина на упражняване на правата на възложителя при недостатъци на изработеното, относно евентуалната нищожност поради противоречие с императивната уредба на обществените поръчки на последваща уговорка за заплащане на частично изпълнени работи, и относно правомощието на съда служебно да следи за нищожност на договор или отделни клаузи поради противоречие със закона.

Третият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд, тъй като по същия съдът не се е произнасял. Не отговаря на общото изискване и четвъртият въпрос, доколкото въпросът за заплащане на вложеното за частично изпълнените строителни работи не е включен в предмета на делото - насрещен иск не е предявен, а заявеното възражение за прихващане е оттеглено с допълнителния отговор на исковата молба. Не удовлетворява общата предпоставка и петият въпрос, доколкото при формиране на изводите си относно наличието на частично изпълнени работи съдът не е отрекъл доказателственото значение на съставяните в процеса на строителството актове. Шестият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед изложените от въззивния съд съображения, че в конкретния случай разпоредбата на чл. 268 ЗЗД не намира приложение поради липсата на отказ на ищеца от договора по смисъла на тази разпоредба.

Липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на седмия въпрос - с оглед заявеното възражение за нищожност на клаузата по чл. 5 от допълнителното споразумение и изложените от съда съображения, поради които това възражение е прието за неоснователно, въпросът за служебната проверка за нищожност е без значение за настоящото дело.

Не се обосновава общата предпоставка и по отношение на осмия въпрос, доколкото не е посочено какви доказателства и за какви факти въззивният съд е бил служебно задължен да събере. Накрая, не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и последният въпрос. Както е посочено и по-горе, от страна на ответника в процеса не е надлежно въведена претенция за стойността на изпълнените работи - нито чрез насрещен иск, нито с възражение за прихващане.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ищеца направените за касационното производство разноски в размер на 14 000 лв.

С тези мотиви съдът