Определение № 38 от 29.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3352/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. К. М. и Г. П. М. чрез пълномощника им адвокат Р. К. против решение № 903195 от 16.07.2020 г., постановено по гр.д. № 449 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е потвърдено решение № 715 от 10.02.2020 г. по гр.д. № 1687/2017 г. на Районен съд-Разлог за уважаване на предявения от А. П. М. против С. К. М. и Г. П. М. установителен иск за собственост на 1/2 ид.ч. от УПИ * от кв.59 по плана на [населено място] от 2008 г. с площ от 1729 кв.м., съставляващ имот с идентификатор *** с площ 1735 кв.м. и на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен до 1/2 ид.ч. констативен нотариален акт № 70, том III, рег. № 3814, дело 443/2017 г. на нотариус К. М.. А. П. М. e подал писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, изготвен и приподписан от пълномощника му адвокат Р. З.-К., в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира присъждане на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Ищецът е основал претендираното право на собственост върху 1/2 ид.ч. на твърденията, че имотът е владян от дядо му М. М., починал през 1979 г., след това от родителите му, а през 2003 г. те предавали владението на него и ответника Г. М., като правният спор възникнал след като през 2017 г. ответникът се снабдил с нотариален акт за собственост по давност, макар никога да не е упражнявал фактическата власт самостоятелно. В отговора на исковата молба ответниците са оспорили иска с твърдения, че имотът е даден на Г. М. от дядо му М. М., а ответникът ползвал имота с разрешението на Г. М.. Въззивният съд, разглеждайки жалбата на ответниците /с доводи, че не е установена идентичност на имота с този по продавателния договор от 1928 г., не е доказано съгласие между наследниците на М. М. имотът да остане за П. и В. М., не е доказано кои са съседите на имота и че А. е обработвал имота от 2003 г., доказателствата не са обсъдени поотделно и в съвкупност/, е приел, че и двете страни се позовават на придобивна давност, като събраните гласни доказателства установяват по несъмнен начин, че ищецът е придобил 1/2 ид.ч. от имота по силата на давностно владение. Този извод е основан на показанията на свидетелите В. А. М. и П. А. М., като данните, съобщени от тях, се потвърждават от показанията на И. Б. Р., който е единствен от свидетелите, чийто имот почти граничи с процесния и има ежедневни, преки и непосредствени впечатления за обработването му и не е заинтересован от изхода на делото. Свидетелят К. А. О. няма имоти наблизо и само отвреме навреме минава покрай спорния имот, за да поддържа къщата си, но се придвижва покрай горната част на имота, в която се намира домът на ответника Г., и е логично да вижда него там, а видимостта към долната, ниска част на парцела, която се обработва от ищеца, е ограничена, поради което и обективно е възможно на това да се дължи твърдението на този свидетел, че не е засичал А. в имота. Освен това показанията на О. влизат в противоречие с показанията на другия свидетел на ответниците – снахата К. А. А.. Тя е категорична, че А. също е засаждал спорния терен, макар и по уговорка с Г., докато О. твърди, че имота е работен само от Г.. Самата А. също няма трайни, преки и непосредствени впечатления относно фактическата власт върху имота, защото е ходила там да помага само тогава, когато я „извика зълвата“. Тези несъответствия, противоречия и непълноти в гласните доказателства, ангажирани от ответниците, съществено разколебават тезата им, застъпена в процеса, и правилно са съобразени от първата инстанция. Ищецът е провел успешно, пълно, главно и пряко доказване на претенцията си и показанията на свидетелите му обосновано са кредитирани от районния съд. Окръжният съд е посочил, че оплакванията във въззивната жалба не намират опора в доказателствения материал. Неустановяването на идентичност между процесния имот и този по продавателния договор от 1928 г. е ирелевантно, защото ищецът не основава претенцията си на въпросния договор, а на придобивно давностно владение от 2003 г., а идентичността на имота, описан в исковата молба и спорния имот, е установена в достатъчна степен с изслушаните свидетелски показания. Няма данни процесният имот да е влизал в ТКЗС, поради което и изследване на някаква хипотетична земеделска реституция не се налага. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК С. К. М. и Г. П. М. считат, че касационното обжалване следва да бъде допуснато за преценка допустимостта на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, предл.второ ГПК, евентуално на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Д. за недопустимост на атакуваното въззивно решение е обоснован с тезата за нередовност на исковата молба поради несъответствие между обстоятелствената част и петитума, тъй като до 2008 г. имотът е бил извън регулация и липсват доказателства относно статута му дотогава. Твърдението за противоречие с практиката на ВКС по т.2 на Тълкувателно решение 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е свързано с тезата, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да приложи императивни правни норми, например чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. Д. отново е обоснован с тезата на касаторите, че не е изследван статута на имота преди урегулирането от 2008 г. и съществува ли реституция по ЗСПЗЗ. В тази връзка е и поставеният въпрос: каква е възможността на ищеца за придобиване по давностно владение на имот, който до 2009 г. е бил земеделска земя, за която земеделска земя по делото няма никакви доказателства за извършена реституция, по който се поддържа противоречие с решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Сочените основания за допускане на касационно обжалване не са налице. За разлика от горите, които са били одържавени изцяло, не всички земеделски земи са били обобществени. В практиката на ВКС е дадено тълкуване, че не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ имотите, за които е запазено владението в реални граници, защото владеещите ги не са станали членове на ТКЗС /решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 г., ВКС, I г.о./. След като и двете страни се позовават на придобивна давност и твърденията на ищеца и ответниците за произхода на фактическата власт от М. М. съвпадат и са липсвали твърдения и данни същият да е бил член на ТКЗС или върху имотът да е било установено кооперативно земеползване, за съдът не е съществувало задължение да изследва статута на имота преди урегулирането му, нито да преценява дали същия подлежи на реституция по ЗСПЗЗ. Следователно липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали решението е постановено по нередовна искова молба, както и липсва противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС относно възможността да се придобие по давност земеделски имот, включен в регулация по време на течението на давностния срок. При този изход на настоящото производство С. К. М. и Г. П. М. следва да възстановят на А. П. М. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 800.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Р. З.-К.. С изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение