Определение № 767 от 21.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2276/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „С.“ О. срещу решение № 1884 от 14.07.2022 г. по в.гр.д.№ 14927 от 2021 г. на Софийския градски съд, II-д въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20281992 от 21.12.2020 г. по гр.д.№ 13921 от 2015 г. на Софийския районен съд, ГО, 48 състав за уважаване на предявените от С. С. З., конституиран на мястото на починалия в хода на делото първоначален ищец С. З. С., срещу „С.“ О. искове:

• по чл.40 ЗЗД за обявяване за недействителен на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № .... от 16.04.2014 г., с който С. З. С., чрез пълномощника си В. Ц. Н., е продал на „С.“ О. следните два недвижими имота: поземлен имот с идентификатор ...... по кадастралната карта на [населено място], район „Искър“ с площ от 743 кв.м. и 1/5 ид.ч. от имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], район „Искър“ с площ от 272 кв.м. и

• по чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца и осъждане на ответника да предаде на ищеца горепосочените два недвижими имота.

В жалбата се твърди, че въззивното решение е недопустимо и евентуално неправилно - основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на вероятна недопустимост на решението. Твърди се, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск по чл.40 ЗЗД. Поставят се и следните въпроси:

1. В случай, че част от предявените с една искова молба искове имат общи фактически и правни основания, но има петитум за предявяване на само един иск /за унищожаване на сделка поради крайна нужда и при явно неизгодни условия/, на какви условия следва да отговаря предявяването на иска по чл.40 ЗЗД за обявяване на недействителността на договора във вреда на представлявания- на условията за изменение на иска по чл.214, ал.1 ГПК или на условията за уточнение на иска по чл.129, ал.4 във връзка с ал.2 ГПК и какви са правомощията на съда в този случай ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК- въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и се произнесе по всички въведени от страните доводи и възражения, които имат значение за решаване на делото, съобразно оплакванията във въззивната жалба и отговора към нея ? По този въпрос се сочи противоречие на решението с посочена практика на ВКС.

3. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съобразно чл.146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 40 от 17.06.2021 г. по гр.д.№ 2041 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о.

4. По въпроса за приложението на предпоставките от обективния елемент на фактическия състав, пораждащ недействителността по чл.40 ЗЗД, се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 190 от 07.02.2018 г. по гр.д.№ 180 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 241 от 15.01.2021 г. по гр.д.№ 3796 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 1 от 27.02.2018 г. по гр.д.№ 1471 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 361 от 2011 г. по гр.д.№ 1077 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 586 от 2010 г. по гр.д.№ 853 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 21 от 24.03.2015 г. по гр.д.№ 3529 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр.д.0 3530 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 1328 от 24.11.2000 г. по гр.д.№ 108 от 2000 г. на ВКС, ГК, V г.о.

5. Относно субективния елемент от фактическия състав на недействителността по чл.40 ЗЗД се твърди противоречие с т.3 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д.№ 5 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 241 от 15.01.2021 г. по гр.д.№ 3796 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 190 от 07.02.2018 г. по гр.д.№ 180 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 21 от 24.03.2015 г. по гр.д.№ 3529 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 1 от 27.02.2018 г. по гр.д.№ 1471 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г.о.

В писмен отговор от 13.01.2023 г. ответникът по жалбата С. С. З. оспорва жалбата. Моли решението да не бъде допуснато до касационно обжалване и на пълномощника му адв.Б. да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /жалбоподателят е бил уведомен за обжалваното решение на 02.09.2022 г., а касационната жалба е подадена по пощата на 03.10.2022 г.- понеделник/ и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижими имоти, съединен с иск за нищожност на сделка, който има обуславящо значение за иска за собственост, което решение съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, независимо от цената на иска.

За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на иска по чл.40 ЗЗД, въззивният съд е приел, че сключеният на 16.04.2014 г. от пълномощник на С. З. С. договор за продажба на процесните два имота на „С.“ О. от обективна страна е във вреда на представлявания, тъй като имотите са продадени на цена от 10 000 лв., която е по-ниска от данъчната оценка и 14 пъти по-ниска от пазарната цена на имотите. Приет е за доказан и субективният елемент от фактическия състав на чл.40 ЗЗД- недобросъвестност на представителя В. Н. и на ответното дружество „С.“ О. относно увреждането на представлявания: От показанията на разпитаните свидетели било установено, че представителят на продавача С. С.- В. Н. имал финансови затруднения, поради което е бързал да продаде имотите, предлагал ги е на ответното дружество за продажба многократно, със значително намаление на продажната цена, като е искал тя да му бъде преведена по негова сметка. Ответното дружество и В. Н. са били запознати с данъчните оценки на имотите и въпреки това са договорили по-ниска цена, което също говорело за недобросъвестност. Освен това, ответникът е търговско дружество, което е придобило и съседни имоти /тоест било е активно на пазара на недвижими имоти преди и през процесния период от време и е имало обективна информация за стойността на имотите в района/, което налага извод, че напълно е съзнавало изключително ниската стойност на продажбата, която няма никакво оправдание от пазарноикономическо естество. Всички тези косвени доказателства доказвали „споразумяване“ между представителя и ответното дружество за увреждане на представлявания.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените от касаторите основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси, поради следното:

Първият поставен въпрос е свързан с твърденията на касатора за нередовност на исковата молба в частта й, касаеща иска с правно основание чл.40 ЗЗД. Доколкото такава нередовност на исковата молба не се констатира /с уточнителни молби ищецът е уточнил в достатъчна степен иска си, а с определение от съдебно заседание от 13.02.2019 г. съдът е допуснал това уточнение/, този въпрос не е от значение за конкретното дело и съответно не може да обуслови допускане на касационно обжалване на постановеното по това дело решение.

По втория поставен въпрос няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, които имат отношение към допустимостта и основателността на предявените искове по чл.40 ЗЗД и чл.108 ЗС.

По третия поставен въпрос също няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС-Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 40 от 17.06.2021 г. по гр.д.№ 2041 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о. Напротив, напълно в съответствие с практиката, след като е преценил, че направеният от първоинстанционния съд в съдебно заседание от 13.02.2019 г. доклад по иска по чл.40 ЗЗД не е непълен или неточен, въззивният съд не е направил нов доклад и не е допуснал събирането на поисканите от въззивника във въззивната жалба нови доказателства.

По четвъртия поставен въпрос също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. В нея /включително посочената от касатора/ се приема, че уговорената в договора продажна цена като величина не е единствения критерий за увреждане на представлявания по смисъла на чл.40 ЗЗД, а преценката дали договорът е сключен във вреда на представлявания се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да сключи договора. В съответствие с тази практика, при преценката дали договорът от 16.04.2014 г. уврежда представлявания С. С., въззивният съд е взел предвид не само уговорената продажна цена на имотите, но и всички други обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя В. Н. да сключи договора.

По петия поставен въпрос също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. В нея /включително посочената от касатора/ се приема, че недобросъвестността на представлявания и на приобретателя по договора /споразумяването за увреждане на представлявания и осъзнаването, че договорът обективно уврежда представлявания/ подлежи на доказване от страна на представлявания, като това може да бъде сторено и с косвени доказателства. Поредица от косвени доказателства могат да бъдат: близки родствени отношения между пълномощника и третото лице в степен, в която законът презюмира знание за увреждането, трайни търговски отношения или други обстоятелства, сочещи, че третото лице е знаело и се е възползвало от конкретна икономическа ситуация. В съответствие с практиката на ВКС по този въпрос в обжалваното решение е прието, че споразумяването между представителя на ищеца и ответното дружество за увреждане на представлявания е доказано от поредица косвени доказателства и обстоятелства: доказано било, че договарящите с представителя В. Н. представители на ответното дружество са знаели за финансовите затруднения на Н., налагащи бързо сключване на договор за продажба на занижени цени, както и за действителните пазарни цени на имотите в района, поради което при сключването на договора на изключително ниска цена са осъзнавали, че се възползват във вреда на представлявания, без никакво оправдание от пазарноикономическа гледна точка.

Неоснователно се твърди, че решението е недопустимо като постановено по непредявен иск по чл.40 ЗЗД. Видно от исковата молба и уточнителните молби към нея, ищецът е предявил иск по чл.40 ЗЗД. Неоснователно се твърди, че ответникът не бил наясно, че срещу него е предявен такъв иск. Ответникът е получил преписи от исковата молба и уточнителните молби към нея, а в съдебно заседание от 13.02.2019 г., в присъствие на негов представител- адв.М., първоинстанционният съд е допуснал уточнение на иска; ясно е докладвал, че приема, че по делото е предявен и иск по чл.40 ЗЗД /заедно с евентуалния иск по чл.87, ал.3 ЗЗД и иска по чл.108 ЗС/ и е разпределил доказателствената тежест по този иск.

Не са налице и другите основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: То не е нито нищожно, нито недопустимо, тъй като е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2 предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗС, ЗЗД и ГПК в приложимите към спора редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложеното решението на Софийския градски съд не следва да се допуска до касационно обжалване.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ответника по жалбата С. З.- адв.Б. адвокатско възнаграждение по чл.38 от Закона за адвокатурата във връзка с чл.9, ал.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 1 200 лв.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение