Определение № 60303 от 08.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 891/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. В. Х., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Ю. С., срещу въззивно решение № 261217/16.11.2020 г., постановено по в. гр. д. №13889/2019 г. по описа на Софийския градски съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за очевидна неправилност на решението, както и за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК. Поставят се въпросите: 1.При смърт на купувач в процедура по закупуване на имот за задоволяване на семейни нужди по реда на НДИ/отм./, настъпила след издаване заповедта по чл.120 НДИ/отм./, наследява ли се потестативното право да се иска по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД обявяването на същата заповед за окончателна; 2. Наследява ли се това потестативно право от наследник по закон от първи ред, който не е бил включен като част от семейството в процедурата по закупуване на имота. Сочи се, че по тези въпроси липсва категорична и задължителна съдебна практика, а те касаят многобройни имотни казуси. Ответникът по касационната жалба А. С. Х.,гр.С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК сочи, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на решението. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 192475/2019 г. по гр. д. № 17713/2018 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по отношение на В. Х., че Я. Х. е собственик на апартамент №20, находящ се в [населено място] /подробно описан/. Въззивният съд е приел за установено, че по гр. д. №8292/2009 г. на СРС е постановено решение № 82-321/15.12.2010 г., влязло в сила на 15.12.2010 г., с което е обявена смъртта на В. В. Х. за настъпила на 30.09.1990 г., от която дата е последното известие за него. Към този момент той е бил в граждански брак с ищцата Я. Х., сключен на 21.08.1977 г., като за свои наследници е оставил преживялата съпруга, роденото от брака с нея дете Е. Х., както и сина си от предходен брак – ответникът В. Х.. Според чл. 17 ЗЛС правните последици на обявяване на смърт по съдебен ред, въз основа на влязло в сила съдебно решение, са приравнени на тези, произтичащи от действителната смърт. Решението, с което се обявява смъртта на безвестно отсъстващия, се ползва с обвързваща съда доказателствена сила относно факта на смъртта и въз основа на него се съставя акт за гражданско състояние. Настъпването на смъртта поражда редица материалноправни последици, включително прекратяване на съществуващия между съпрузите брак /чл. 44, т. 1 СК/ и откриване на наследството /чл. 1 ЗН/. Починалото лице губи и своята правоспособност, възприемана като възможността то да бъде носител на права и задължения. Следователно към датата на призната със съдебното решение смърт 30.09.1990 г. е прекратен бракът на В.Х. с ищцата и е открито наследството му. На 11.12.1990 г. между председателя на ИК на ОбНС като продавач и Я. Х. като купувач е сключен договор за покупко-продажба на процесния имот по реда на НДИ /обн. ДВ бр. №79/14.10.1975 г., отм. ДВ бр. №82/27.09.1996 г./, предвиждаща реализирането на сложен фактически състав, включващ административноправен елемент – акт на държавен орган, представляващ заповед на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет и гражданскоправен елемент - договор, сключен между държавата като продавач, представлява от председателя на ИК на ОбНС и от съответно определения със заповедта купувач. По отношение на недвижимия имот вещно-прехвърлителният ефект настъпва към момента на цялостно завършване на процедурата, чрез подписване на договора за покупко-продажба, а издаването на заповедта по чл. 120 НДИ, макар и да е задължителна, има подготвителен, административен характер, предшестващ сключването на договора. При сключване на процесния договор от 11.12.1990 г. са били налице изискуемите по НДИ предпоставки - заповед на председателя на ИК на ОбНС от 31.05.1990 г., в която за купувачи са определени В. Х. и Я. Х., които към този момент са били в граждански брак. Следва да се приеме, че е изразена валидна воля и от двете страни по сделката за придобиване на апартамента. Възраженията на ответника за нищожност на придобивната сделка поради противоречие със закона и липса на съгласие, като правни доводи са въведени за пръв път едва с въззивната жалба. Освен това те са и неоснователни. Липсата на съгласие - „съзнавано несъгласие“, изисква наличието на външно обективирано съвпадане на изявленията на страните по сделката, без обаче да е налице вътрешно намерение за обвързване с правните последици, каквото в случая не може да се изведе от факта, че В. Х. не е участвал в сделката, но името му е вписано в договора, както и че към този момент той бил починал. Договорът е сключен с единствения правоспособен към този момент, определен със заповедта, купувач Я. Х.. Самата Наредба също не изключва принципната възможност държавен имот да бъде продаден само на един от съпрузите /арг. от чл. 117, ал. 1 НДИ /отм./. За преценката на правните последици на сключения договор по чл. 121 НДИ/отм./ в хипотеза като настоящата, при която заповедта по чл. 120 НДИ/отм./ е била издадена в полза на двамата съпрузи, но към датата на подписването на договора бракът им е прекратен поради настъпила смърт на единия от тях, следва да се съобразява целта на уредената в глава петнадесета процедура по НДИ. Съгласно чл. 112 и чл. 113 НДИ /отм./ продажбата на жилища от държавния жилищен фонд се извършва за задоволяване жилищните, здравните и професионалните нужди на отделно семейство или гражданин. Затова и в подготвителната част от процедурата по продажба на имот, имаща административноправен характер, се изследват данните, предоставени от кандидат – купувачите, относно техния семеен, трудов и имуществен статус, като поначало жилището се продава на едно семейство, независимо от броя на обитаващите го като наематели семейства /изключение е хипотезата на чл. 117, ал. 3 НДИ/отм./ и то при постигнато съгласие и тази на чл. 117, ал. 4 НДИ/отм./ при възможност за реална поделяемост на жилището/. По този начин законът не допуска възникването на съсобственост между отделни лица, които не съставляват семейство, обезпечавайки пълноценното задоволяване на жилищната нужда. В този смисъл със смъртта на съпруга след издаване на заповедта по чл. 120 НДИ, за ищцата и детето от брака не отпада жилищната нужда и предпоставките за удовлетворяването и. Не намира правна опора тезата във въззивната жалба, че със смъртта на баща си ответникът е наследил неговото потестативно право да иска по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД обявяване на заповедта по чл. 120 НДИ за окончателен договор, още повече че към датата на издаване на заповедта е навършил пълнолетие и е изключен от понятието семейство, дефинирано в чл. 50, ал. 1 ЗСГ. С оглед прекратяването на брака между съпрузите преди приключване на процедурата по НДИ за закупуване на процесното жилище, е изключена възможността недвижимият имот да стане съпружеска имуществена общност, респективно бащата на ответника да придобие дял от него, каквито доводи се поддържат. Без значение е, че Вл.Х. е участвал в процедурата по придобиване на имота, имаща административноправен характер и завършваща с издаването на заповед от 31.05.1990 г. на председателя ИК на ОбНС, тъй като вещното право се придобива едва със сключването на самия договор, който безспорно е следващ смъртта му. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Липсва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен "contra legem", когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или "extra legem", когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е постановил необосновано и немотивирано решение. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Същевременно не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя допускане до касационен контрол. Не са налице сочените основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по така поставените от касатора въпроси, тъй като тези въпроси не могат да се преценят като релевантни за изхода на делото по така предявения установителен иск за собственост, при който предмет на установяване е правото на собственост на ищеца на твърдяното от него придобивно основание. Твърденията на ответника, че има потестативно право на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД /без да са ангажирани доказателства за реализирането им по съответния ред/ е извън предмета на настоящото дело. Освен това не се сочи никаква съдебна практика по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не се сочи конкретно и противоречие на съдебното решение с актове на КС на РБ или на СЕС по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК, поради което въпросите не отговарят на изискването за обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 ГПК. Не може да се приеме и че така поставените въпроси имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато не се сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. С оглед на изложените по-горе съображения, съдът намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване.На ответника по касация следва да се присъдят разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 1200 лева, съгласно приложените доказателства. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.