Определение № 1885 от 09.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 585/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Х. Д. Х. срещу определение № 5696 от 19.12.2025 г. по ч.гр.д.№ 2559 от 2025 г. на Варненския окръжен съд, ГО, I А състав, с което са потвърдени две определения на първоинстанционния Варненски районен съд, 18 състав:

• определение № 8507 от 23.06.2025 г., с което частично е прекратено производството по гр.д.№ 4456 от 2024 г. на Варненския районен съд: в частта по предявения от Х. Д. Х. срещу С. С. П. евентуален иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], общ.В., обл.В., район А.,[жк], одобрени със заповед № РД-18-73 от 23.06.2008 г. на ИД на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот със заповед № 18-8594 от 12.10.2018 г. на Началника на СГКК- Варна, с адрес на имота: [населено място], район А.,[жк], местност „З.“, с площ от 600 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./, номер по предходен план: *, при съседи: имоти с идентификатори *, *, *, *, *, *, на основание § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ- трансформиране право на ползване в право на собственост и

• определение № 14096 от 15.10.2025 г. по същото дело на Варненския районен съд, с което е оставена без уважение молба на Х. Д. Х. за поправка на очевидна фактическа грешка в определение № 8507 от 23.06.2025 г.

В частната жалба се твърди, че обжалваното определение е недопустимо и неправилно и се иска неговата отмяна. В жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на това определение.

Ответникът С. С. П. не взема становище по частната жалба.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение приема, че частната жалба е допустима: подадена е от легитимирана страна /ищец по делото/, в едноседмичния срок по чл.275, ал.1 ГПК /жалбоподателят е бил уведомен за обжалваното определение на 14.01.2026 г., а частната жалба е подадена на 20.01.2026 г./ и срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване пред ВКС на основание чл.274, ал.3, т.1 ГПК във връзка с чл.274, ал.1, т.1 и т.2 ГПК във връзка с чл.247, ал.4 ГПК, при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

За да прецени дали са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението, настоящият състав на ВКС взе предвид следното: Производството по гр.д.№ 4456 от 2024 г. на Варненския районен съд е било образувано по искова молба, с която Х. Д. Х. е предявил срещу С. С. П. следните обективно съединени установителни искове: 1/ иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място]; 2/ иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на горепосочения поземлен имот, на основание придобивна давност, а в условията на евентуалност- на основание трансформиране право на ползване в право на собственост по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ; 3/ иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на построените в горепосочения поземлен имот сгради, а именно сграда с идентификатор * и сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място] и 4/ иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на горепосочените сгради на основание придобивна давност.

С влязло в сила решение № 774 от 11.04.2013 г. по в.гр.д.№ 3014 от 2012 г. на Варненския окръжен съд, приложено към исковата молба, ищецът по настоящото дело Х. Д. Х. и още две лица- В. Х. Д. и К. Х. Д. са осъдени на основание чл.108 ЗС да предадат на С. С. П. /ответник по настоящото дело/ и Т. М. П. владението върху недвижим имот с площ от 829 кв.м. в местността „З.“ в землището на[жк], [населено място], включващ имот № * по ПНИ от 2002 г. с площ от 600 кв.м. и западната част с площ от 229 кв.м. от ПИ № *, при релевирано твърдение за придобито от ищците право на собственост върху спорния имот на основание наследствено правоприемство и реституция, постановена в полза на наследниците на М. С. П. с решение № 533 от 15.07.1998 г. на Поземлена комисия- гр.Варна.

С молба от 17.02.2025 г. ищецът изрично е признал, че е налице идентичност между процесния поземлен имот с идентификатор *** и имота, предмет на горепосоченото съдебно решение от 11.04.2013 г.

С определение № 8507 от 23.06.2025 г. по гр.д.№ 4456 от 2024 г. на Варненския районен съд съдът е прекратил делото в частта по предявения евентуален иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] на основание § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ - трансформиране на право на ползване в право на собственост.

С молба вх.№ 62883 от 14.07.2025 г., уточнена с молби вх.№ 80568 от 24.09.2025 г., вх.№ 82854 от 02.10.2025 г. и вх.№ 85708 от 13.10.2025 г., ищецът е отправил искане за поправка на очевидна фактическа грешка в определение № 8507 от 23.06.2025 г. поради липса на основание за прекратяване на производството.

С определение № 14096 от 15.10.2025 г. Варненският районен съд е оставил без уважение молбата на ищеца за поправка на очевидна фактическа грешка в определение № 8507 от 23.06.2025 г.

За да потвърди горепосочените определения на Варненския районен съд от 23.06.2025 г. и 15.10.2025 г., въззивният съд е приел, че тъй като ревандикационният иск има за предмет както установяване на правото на собственост на ищеца на претендираното основание, така и правото му да получи владението върху вещта, то на основание чл.298, ал.1 и ал.2 ГПК обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по този иск безусловно обхващат въпроса за собствеността на ищеца, при това по непререшаем начин- чл.299 ГПК. Поради това е приел, че въз основа на влязлото в сила решение по в.гр.д.№ 3014 от 2012 г. на Варненския окръжен съд следва да се приеме за установено между страните по това дело, идентични с тези по настоящото, че С. С. П. е собственик на процесния поземлен имот на основание земеделска реституция и наследяване от М. П.. Констатирал е, че предмет на предявените по гр.д.№ 4456 от 2024 г. по описа на Варненския районен съд искове отново е принадлежността на правото на собственост по отношение на същия поземлен имот между същите спорещите страни. Приел е, че исковата претенция за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на поземления имот на основание изкупуване по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, се явява процесуално недопустима, тъй като спорът вече е разрешен с влязлото в законна сила решение по в.гр.д.№ 3014 от 2012 г. на Варненския окръжен съд. Според съда, в настоящото производство ищецът би могъл да претендира право на собственост, придобито единствено въз основа на юридически факти, осъществили се след приключване на съдебното дирене по предходно развилото се между страните производство. По отношение на посочения евентуален иск обаче ищецът не се позовавал на новонастъпил юридически факт- не е налице ново основание за придобиване на собствеността, възникнало или настъпило след влизане в сила на решението по гр.д.№ 3014 от 2012 г. на Варненския окръжен съд, което да преодолява формираната с това решение сила на пресъдено нещо. Посочено е, че дори в предходно развилото се между страните производство ищецът по настоящото дело /тогава ответник/ да не беше възразил срещу заявения ревандикационен иск, позовавайки се на придобиване на правото на собственост върху вещта на основание изкупуване по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, което той всъщност е сторил, с влизане в сила на въззивното решение както релевираните, така и пропуснатите, възражения вече са преклудирани.

В обжалваното определение съдът е посочил, че оплакванията на жалбоподателя за неправилност на влязлото в сила решение по в.гр.д.№ 3014 от 2012 г. на Варненския окръжен съд са неотносими към законосъобразността и правилността на прекратителното определение на първоинстанционния съд. Неотносимо било и решението по гр.д.№ 2657 от 2002 г. по описа на ВКС, което касаело страни и имоти, различни от процесните.

По отношение на първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молба за поправка на очевидна фактическа грешка в прекратителното определение, въззивният съд е приел, че то е правилно. В прекратителното определение нямало очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК, тъй като не било налице несъответствие между формираната от съда действителна воля в мотивите и нейното външно изразяване в диспозитива на съдебния акт: първоинстанционният съд е приел в мотивите на прекратителното определение, че е налице основанието по чл.299, ал.2 ГПК за прекратяване на производството по предявения евентуален положителен установителен иск и така формираната му воля е била съответно изразена в диспозитива на съдебния акт.

С оглед тези мотиви на въззивния съд в обжалваното определение не са налице основания за допускане на касационното обжалване на това определение:

I. Не са налице сочените основания на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като касаторът не е формулирал правен въпрос от значение за делото, по който, според него, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, Върховния съд, Конституционния съд на Република България или Съда на Европейския съюз или който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съобразно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на ясно и точно формулиран правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване.

Не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Варненския окръжен съд- противоречие на обжалваното определение с посочена от касатора съдебна практика:

1. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд не се е отклонил от разрешението, дадено в т.18 от посоченото от касатора Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на решението, но не и неговите мотиви. В съответствие с разпоредбата на чл.298 ГПК съдът е приел, че предявеният от ищеца евентуален положителен установителен иск за собственост, предявен на основание изкупуване по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, е недопустим поради наличието на сила на пресъдено нещо на решението по в.гр.д.№ 3014 от 2012 г. на Варненски окръжен съд, постановено между същите страни, за същия имот и на основание, което е преклудирано. Действително, решението по предходния спор между страните не съдържа установителен диспозитив по предявения ревандикационен иск, въпреки че в мотивите на това решение е прието, че ищците са собственици на имота. Съгласно приетото в т.2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, в този случай постановеното решение не е нито нищожно, нито недопустимо, нито непълно, а единствено в него е налице очевидна фактическа грешка, която съгласно чл.247 ГПК може да бъде поправено във всеки един момент, без ограничение във времето. Такова решение, според посочения тълкувателен акт, формира сила на пресъдено нещо относно предмета на делото, който при предявен ревандикационен иск е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание.

2. Постоянна е практиката на ВКС по чл.298 и чл.299 ГПК, че отводът за пресъдено нещо е основателен само ако е налице идентитет между страните, основанието на исковете по двете дела /юридическите факти, на които се основава търсената защита/, както и искането към съда. Приема се, че забраната на чл.299 ГПК не е налице, когато в исковата молба по по-късно заведеното дело има позоваване на нови факти, настъпили след приключване на устните състезания пред първоинстанционния, съответно пред въззивния съд, тъй като това е моментът, до който съгласно чл.235, ал.3 ГПК най-късно страните могат да изнасят нови факти, от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска, които да бъдат взети предвид от съда. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се изразява в невъзможността съществуването на правото да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди посочения по-горе момент. В този смисъл са например решение № 299 от 13.12.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 1924 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 871 от 22.02.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 1285 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 464 от 15.01.2014 г. по гр.д.№ 2488 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 54 от 24.07.2018 г. на ВКС по гр.д.№ 2334 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г. о. В обжалваното определение въззивният съд изцяло се е съобразил с тази практика на ВКС: отчел е влязлото в сила решение № 774 от 11.04.2013 г. по в.гр.д.№ 3014 от 2012 г. на Варненския окръжен съд, с което по същество е отречено правото на ответника по ревандикационния иск и настоящ частен жалбоподател на собственост върху процесния имот, придобито на основание изкупуване по реда на §4а ПЗР на ЗСПЗЗ, и въз основа на това е приел, че въпросът дали ищецът е собственик на същия имот на същото основание не може да бъде пререшаван по настоящото дело.

3. Посоченото от касатора Тълкувателно решение № 104 от 07.09.1967 г. по гр.д.№ 73 от 1967 г. на ОСГК на ВКС в частта му, в която е прието, че поначало въпросът за допустимостта на иска следва да се разреши в съдебно заседание, не може да обуслови допускане на касационното обжалване на определението на Варненския окръжен съд, тъй като е неотносимо към конкретния случай: Тълкувателното решение от 07.09.1967 г. касае и се прилага по отношение на граждански дела, разглеждани при действието на отменения ГПК от 1952 г., в действащата му към 1967 г. редакция, докато настоящото дело се разглежда при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., съгласно чл.140, ал.1 ГПК от който по въпроса за допустимостта на иска съдът се произнася в закрито заседание, преди насрочване на делото за разглеждане в открито съдебно заседание.

4. Посоченото от касатора Тълкувателно решение № 5 от 18.10.2011 г. по тълк.д.№ 8 от 2010 г. на ВАС също не може да обуслови допускане на касационно обжалване на определението на Варненския окръжен съд, тъй като не е измежду посочените в чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК съдебни актове, противоречието с които е основание за допускане на касационно обжалване на съдебни решения по граждански дела: не е тълкувателно решение или постановление на ВКС или ВС, не е практика на ВКС, не е решение на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС.

5. Посоченото и представено към частната жалба решение № 149 от 23.07.2004 г. по гр.д.№ 2657 от 2002 г. на Върховния касационен съд, ГК, IV г.о. също не може да обуслови допускане на касационното обжалване на определението на Варненския окръжен съд, тъй като няма противоречие между приетото в това решение и обжалваното определение. Нещо повече, в горепосоченото решение на ВКС въобще няма произнасяне по съществения за настоящото дело процесуалноправен въпрос: дали е допустим установителен иск за собственост на имот, предявен на основание изкупуване по реда на §4а ПЗР на ЗСПЗЗ, при наличие на влязло в сила решение между същите страни, с което с уважаването на ревандикационен иск по същество е отречено правото на ответника по предходното дело /ищец по настоящото дело/ на собственост върху същия имот на основание изкупуване по реда на §4а ПЗР на ЗСПЗЗ.

II. Не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Варненския окръжен съд- недопустимост поради това, че с един акт въззивният съд се бил произнесъл по частни жалби срещу две определения на първоинстанционния съд. Съгласно правната теория и задължителната съдебна практика /т.9 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г./ недопустим е съдебен акт, в който съдът се е произнесъл по непредявен иск, по нередовна искова молба, при липсата на положителна предпоставка за съществуването или упражняването на правото на иск или при наличието на отрицателна предпоставка за това. Освен в горепосочените случаи, въззивният акт е недопустим и когато е постановен по неподадена или нередовна жалба и извън рамките на ограниченото въззивно обжалване /чл.269 ГПК/. В този смисъл обжалваното определение на Варненския окръжен съд не е недопустимо. В случая, действително пред въззивния съд са били подадени две частни жалби срещу две определения на първоинстанционния съд- определението за частично прекратяване на делото и определението, с което съдът е отказал да поправи очевидна фактическа грешка в определението за частично прекратяване на делото. Частните жалби са били редовни и допустими. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на това сезиране- в обжалваното определение е изложил мотиви защо счита всяка една от частните жалби за неоснователна и в съответствие с това е постановил два отделни диспозитива за потвърждаване на всяко едно от двете обжалвани определения на районния съд. Обстоятелството, че е направил това фактически с един общ съдебен акт, не прави този акт недопустим.

III. Не са налице и останалите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на определението на Варненския окръжен съд: Няма вероятност то да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовни частни жалби, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези жалби.

Определението не е и очевидно неправилно: За да е налице очевидна неправилност на съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на акта да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия му прочит, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното определение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави определението, съдът е приложил относимите към спора процесуалноправни норми на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на определението на Варненския окръжен не следва да се допуска.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение