Определение № 3329 от 02.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1001/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. Х. Х., адв. Г. С. Г. от АК - К., против въззивно решение № 1413/24.12.2022 г. по в.гр.д. № 1314/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 189/07.03.2023 г. по гр. д. № 1021/2021 г. на Софийски градски съд, което е отхвърлен предявения от Л. Х. Х. срещу "Банка ДСК" ЕАД иск с правно основание чл. 439 ГПК за установяване, че вземане в размер на 141 663 лв. - главница, ведно с вземане за законната лихва от 80 680,68 лв. за периода 01.07.2011 г. - 01.06.2021 г., които са предмет на изп.дело №20138100401088 на ЧСИ Н., с район на действие ОС-Добрич, образувано за принудително събиране на вземания по изпълнителен лист от 28.07.2011 г. на районен съд - [населено място] по ч.гр. дело №10003/2011 г., издаден въз основа на заповед по чл. 417 ГПК, не съществуват поради погасяването им по давност. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния. Сочи се, че последното валидно извършено действие срещу длъжника- ищец по изпълнителното дело е било извършено на 23.11.2012 г.- запор на притежавани дружествени дялове, като считано от тази дата е започнал да тече срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, който е изтекъл на 24.11.2014 г., и считано от последната дата производството по изпълнителното дело е било прекратено. Според касатора новата петгодишна погасителна давност е започнала да тече, считано от датата на последното валидно изпълнително действие- 23.11.2012 г. и е изтекла на 24.11.2017 г., тъй като не била прекъсвана. Оспорен е изводът на въззивния съд, че предприетите изпълнителни действия срещу ипотекиран имот собственост на трети лица ипотекирали свой имот за чужд дълг- този на ищеца съставляват действие, насочено срещу главния длъжник – жалбоподателя Х., и такова действие прекъсва давността спрямо него. Твърди се, че всички предприети действия, след прекратяване на изпълнителното дело поради настъпилата перемпция са недействителни. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касатора, навежда доводи за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Приложима ли е разпоредбата на чл.125, ал.2 ЗЗД за защита на длъжника в случаите, в които давността е изтекла в отношенията между кредитора и главния длъжник и третите лица, учредили ипотека върху свой имот за обезпечаване на чужд дълг?; 2. Предприемането на изпълнителни действия срещу ипотекирания от трето лице имот прекъсват ли давността срещу длъжника, както и изпълнителните действия срещу длъжника запазват ли възможността да се насочи принудителното изпълнение и върху ипотекирания от трето лице имот?; 3. Длъжника и трето лице, учредило ипотека за чужд дълг, чиято отговорност не е ангажирана в срок от 5 години, може ли основателно и по отделно да се позоват на погасителна давност?; 4. Длъжен ли е съдът, съгласно чл.235 от ГПК, да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?; и 5. По отношение на кои вноски следва да се уважи предявеният по реда на чл. 422 ал. 1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ - вноските с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство по чл. 422 ал. 1 от ГПК и след като заповедта е влязла в сила, от тази дата вземането се счита за безспорно и на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД, счита ли се давността да е прекъсната - поради признание на вземането от длъжника. Дали това е така, защото неподаването от длъжника на възражение по чл.414 ГПК се приравнява на признание на вземането?. Поддържа се, че по първите три въпроса въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: определение № 456 от 08.10.2015 г. по ч.гр.д № 3947/2015 г. на ВКС, I г.о.; ТР № 2/26.0.6.2015 г. по тьлк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 223/12.07.2011 г. по т.д. № 124/2010 г. на ВКС, II т.о.; По четвъртия въпрос се сочи противоречие с: т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК ВКС и т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК, а по петия - противоречие с т 9 от ТР № 4/2013 от 18,06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Относно наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не излага конкретни обстоятелства за значимостта на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата "Банка ДСК" ЕАД е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че въз основа на заповед по чл. 417 ГПК от 06.07.2011 г. на Районен съд -Варна по гр.д. № 10003/2011 г., „Битахон Груп“ ЕООД и Л. Х. Х. са осъдени солидарно да платят на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 141 663 лв. – главница по договор за кредит от 06.08.2007 г. и анекси към него, сумата от 11 455,95 лв. – договорна лихва за периода 25.11.2010 г. - 01.07.2011 г., сумата от 1 987,23 лв. – наказателна лихва за периода 25.11.2010 г. - 01.07.2011 г., такси от 2064,84 лв. и разноски от 3102,12 лв. и 2001,06 лв., като е би издаден изпълнителен лист от 28.07.2011 г. Въз основа на последния, по молба на кредитора е било образувано изп.дело № 20118100400395 на ЧСИ Н. Н., преобразувано в изп.дело № 20138100401088. Не било спорна между страните, че на 23.11.2012 г. са били извършени от съдебния изпълнител действия по принудително изпълнение - налагането на запор върху дружествени дялове на длъжника Х.. Установено е, че за принудителното събиране на вземането срещу ищеца- длъжник, изпълнението е било насочено срещу УПИ с площ от 482 кв.м., находящ се в [населено място], в.з.“О. п.“, ведно със сграда с РЗП от 251,58 кв. по множество молби на взискателя, за извършване на публична продан. Имотът бил собственост на трети лица, но бил ипотекиран в полза на банката за обезпечаване на вземането й срещу длъжниците по изпълнителното дело. Въз основа на тези молби, съдебният изпълнител е насрочвал продани – за периодите: 06.02– 06.03.2013 г.; 28.10. - 18.11.2013 г.; 23.05. - 23.06.2014 г.; 29.08. - 29.09.2014 г.; 04.11. - 04.12.2014 г., 04.02.- 04.03.2015 г.; 15.05.- 15.06.2015 г.; 18.12.2015 г. - 18.01.2016 г.; 19.04.- 19.04.2016 г.; 10.09.- 10.10.2016 г., 05.12.2016 г. - 05.01.2017 г.; 27.03 - 27.04.2017 г. С протокол от 18.07.2017 г. по изп. дело № 20138100401088, ЧСИ Н. Н. e обявил за купувач на проведената успешно публична продан К. И. С.. Установено е също, че със съобщение от 08.07.2019 г. е наложен запор върху автомобил на длъжника Х., а със съобщения от 15.07.2020 г. и от 20.07.2020 г. – запор върху вземанията му. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че давността за вземането е петгодишна. Посочил е, че след налагането на запора върху дружествени дялове на 23.11.2012 г. не е изтекъл нито срок за перемпция, нито давностен срок за вземането по изпълнителния лист, тъй като и двата срока са били надлежно прекъсвани с регулярно и ритмично извършвани от банката правнозначими действия – депозирани множество молби за насрочване на нови публични продани на ипотекирания имот; осъществена продан на последния през 2017 г., а през 2019 г. и 2020 г. запориране на автомобил на ищеца и негови вземания. Прието е, че към датата на исковата молба 09.06.2021 г. не е изтекъл петгодишния давностен срок свързан с погасителен ефект за вземането на ищеца и претенцията му е неоснователна. Счетени са за неоснователни твърденията, че извършването на действия в изпълнителното производство, насочени към осребряване на ипотекирано от трети лица имущество не съставлява действие, насочено срещу главния длъжник /жалбоподателя Х./, и че тези действия не прекъсват давността спрямо него. Посочено е, ипотекиралия свой имот за чужд дълг няма свое задължение към банката-взискател и съответно - последната няма вземане срещу ипотекарния длъжник, а само право да се удовлетвори от ипотекирания от него имот, за чужд дълг. Насочвайки изпълнението към ипотекиран чужд имот, взискателят прекъснал давността спрямо главния длъжник, тъй като изпълнението върху чуждо имущество било обусловено, допустимо и възможно само поради съществуването на главното задължение. След като кредиторът обективирал активно поведение и поддържа висящността на изпълнителния процес чрез способи, насочени към ипотекирания имот, то той не се бил дезинтересирал от събирането на дълга си и давността спрямо главния дълг е била прекъсната. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Първите два въпроса са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По отношение на тях обаче не са налице допълнителните предпоставки за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се сочи задължителна съдебна практика, в противоречие на която да е даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси. Не са налице и допълнителните предпоставки по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – според приетото в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай правните норми са ясни, като липсват данни за наличието на погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството и обществените условия. Съгласно чл.121 и сл. ЗЗД солидарна отговорност между двама или повече длъжници може да възникне само по силата на закона /в изрично определените от закона случаи/ или когато е уговорена /по силата на конкретен договор/. В теорията и съдебната практика няма спор относно хипотезите, в които възниква солидарна отговорност, като законът не предвижда солидарност между длъжника и третото лице, учредило ипотека върху свой имот за обезпечение на чуждото задължение /чл.149 и сл. ЗЗД/. Ипотеката е реално обезпечение, а не лично. Ипотекарният длъжник /когато собственикът на имота не е едновременно и лично задължен по обезпеченото вземане/ не е длъжник на обезпеченото вземане - такъв е само главният длъжник, с когото е сключен договорът за обезпеченото вземане. По разпореждане на закона – чл. 429 ал.3 от ГПК изпълнителният лист, издаден срещу длъжника, има сила и срещу третото лице, обезпечило вземането с ипотека. Взискателят няма вземане срещу ипотекарния длъжник, а само право да се удовлетвори от ипотекирания от него имот /в т.см. определение № 456/08.10.2015 г. по ч.гр.д. № 3947/2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. цитирано и от касатора/. Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Ипотекарният длъжник няма самостоятелно задължение към взискателя и неговата отговорност е обусловена от съществуването на задължението на длъжника в изпълнителното производство, съответно предприемането на изпълнителни действия срещу длъжника, с които се прекъсва давността срещу него запазва възможността да се насочи принудителното изпълнение и върху ипотекирания имот. От друга страна, с насочване на изпълнението към ипотекиран чужд имот, обезпечаващ задължението на главния длъжник, взискателят прекъсва давността спрямо последния, тъй като изпълнението върху това имущество е обусловено от съществуването на главното задължение и има за цел взискателят да удовлетвори вземането си срещу главния длъжник. В случая въззивният съд се е произнесъл по всички доводи и възражения на ищеца, като е отрекъл както наличието на солидарност между ипотекарния и главния длъжник, респ. приложението на чл.125 ЗЗД, така и изтичането към датата на подаване на исковата молба на давностния срок за процесните вземания, предвид безспорните основания за неговото прекъсване и спиране. Третият въпрос не може да се определи като обусловил правните изводи на съда и изхода на делото. В случая въззивният съд не е приемал, че отговорността на длъжника и третите лица, учредили ипотека за чужд дълг не е била ангажирана в срок от пет години, респ. не е излагал аргументи дали тези лица, ако отговорност им не е ангажирана в посочения срок, могат поотделно да се позоват на погасителна давност. Въпросът е изведен от становище на страната, поддържано в процеса за изтекла давност, поради липса на предприети по отношения на нея изпълнителни действия. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, не е правен въпросът, изведен от становище на касатора. В цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, правният въпрос е изяснен като предпоставка за допускане на касационен контрол с конкретни характеристики, на които посоченият въпрос не отговаря, тъй като не е изведен от разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Същия не удовлетворява изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а това е достатъчно според т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, за да не се допусне касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания. Поставеният от касатора четвърти въпрос във връзка със задълженията на въззивния съд в процеса на доказване и обсъждане доводите на страните, обуславя обжалваното решение, но също не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената от ВКС практика, в т.ч. и тази посочена от касатора, според която въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, като е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Съдът трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи за неоснователност на предявения отрицателен установителен иск. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Пети въпрос в първата му част също не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, защото не е касае решаващите мотиви на въззивния съд по делото. При обосноваване на изводите си за неоснователност на предявения иск, той не е излагал аргументи по въпроса за кои вноски следва да се уважи иск по чл. 422 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост. Във връзка с втората част на въпроса - тази част от въпроса, макар и изводима от дадените от въззивния съд правни разрешения, не е обуславяща крайния изход по делото. Когато кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение, в т.ч. по чл. 417 ГПК, длъжникът може да оспори вземането, позовавайки се на погасителна давност: 1. с възражението, подадено в срока по чл. 414 ГПК; 2. с отговора на исковата молба по чл. 422 ГПК – когато подаденото в срок възражение е необосновано; и 3. с отрицателен установителен иск. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл.416 ГПК, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК /отм.// и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение /определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, ІV ГО/. Затова иск за оспорване на вземането на основания факти, настъпили до изтичането на срока за подаване възражение може да бъде предявен само при наличието на предпоставките на чл. 424 ГПК /в случая такива твърдения не са наведени от ищеца по делото/. При предявен иск за оспорване на вземането по чл. 439 ГПК /вкл. и когато заповедта е влязла в сила поради неподаденото в срок или оттеглено възражение/, същия може да бъде основан само на факти, настъпили след изтичането на срока за подаване на възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. Извод за изтичане на давностния срок за процесните вземания след тази дата, предвид образуване на изп. дело на 05.10.2011 г. и предприетите по същото изпълнителни действия през периода 2011 г.- м. 07.2017 г., не следва, независимо от това дали длъжника е признал вземането или не. Предвид изложеното, по този въпрос, и на соченото основание не следва да се допуска касационно обжалване. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 300 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.