Определение № 5749 от 10.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1946/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. С. Б., чрез адвокат Т. П., срещу въззивно решение № 242 от 21.02.2024 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по в.гр.д. № 2574/2023 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Насрещната страна Военно формирование 32990 - Пловдив, представлявано от генерал-майор Я. М., чрез майор Т. К., старши експерт, с юридическо образование, отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски окръжен съд, като отменил решението на първостепенния Пловдивски районен съд, отхвърлил исковете на М. С. Б. против Военно формирование 32990 – Пловдив за осъждане на ответника да заплати сумата от 18 743,60 лв., представляваща разликата между изплатения и действително полагащия му се нетен размер на обезщетение в размер на 20 брутни месечни възнаграждения, на осн. чл. 227, ал.1 във вр. с чл. 234 ЗОВСРБ и за сумата от 8153,90 лв., представляваща разликата между изплатения и действително полагащия се на ищеца нетен размер на обезщетение за неползван платен годишен отпуск, на осн. чл. 199 ЗОВСРБ. Осъдил ищеца да заплати на ответника съдебноделоводните разноски. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че Б. е служил в българската армия повече от 20 години. Последно е заемал длъжността началник щаб на военно формирование 52630- [населено място] до 13.01.2023 г. На същата дата е прекратен договорът му за военна служба поради придобито право на пенсия. Със заповед от 25.01.2023 г. на командира на военно формирование 52630 е разпоредено на ищеца Б. да се изплатят полагащите му се обезщетения за неползван платен годишен отпуск за 2016,2017,2018,2019, 2020, 2021, 2022 г. - общо 203 дни в размер на 30847,88 лв., както и обезщетение при освобождаване от военна служба за прослужени 20 години, 5 месеца и 9 дни в размер на 63824 лв. Между страните се спори кое възнаграждение следва да се ползва като база за определяне размера на дължимите обезщетения – според работодателя – това е месеца, в който е прекратено трудовото правоотношение, а не предходния; според работника – трудовото възнаграждение, получено през последния месец преди уволнението. Според въззивния съд, съгласно чл.234 ЗОВСРБ, обезщетенията се определят на база брутното месечно възнаграждение, дължимо към датата на освобождаване от военна служба, което включва основно месечно възнаграждение и допълнителни месечни възнаграждения за продължителна военна служба за специфични условия с постоянен характер. Допълнителните възнаграждения с постоянен характер са тези, които се изплащат ежемесечно, заедно с основното месечно възнаграждение за постоянно съществуващи фактори. Въззивният съд е намерил, че база за обезщетението следва да бъде брутното месечно възнаграждение, получено за месец декември 2022 г. (последният пълен отработен месец ), без сумата от 937,18 лв., която представлявала допълнителни възнаграждения за 2021 г., тъй като за 2022 г. ищецът не бил покрил критериите за получаването на тези допълнителни възнаграждения, поради което не са му дължими за 2022 г. Така, съгласно годишния летателен план за 2022 г., Б. е следвало да извърши 12 парашутни скока, а той е изпълнил 3 (т.е. по-малко от 80%), поради което и допълнителното възнаграждение за 2022 г. не му се дължи. Полученото през месец декември 2022 г. е за минало време. В заключение, съдът приел, че не са налице предпоставките за плащане на искания по-голям размер на обезщетенията. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 със следните правни въпроси: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи и възражения на страните, както и представените от тях доказателства и да изложи мотиви по тях – твърди се противоречие с т. 1 от ТР №1/09.12.2013 г., постановено по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 222 от 27.03.2018 г. по търг. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о. и може ли въззивният съд с решението си да се произнася служебно по невъведени доводи и възражения от страните, които не са били спорни между тях пред първата инстанция, извън хипотезата на приложение на императивна правна норма или норма, установена в защита на публичен интерес (твърди противоречие с т. 1 от ТР №1/09.12.2013 г., постановено по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 150 от 03.01.2018 г. по гр. д. № 5017/2016 г. на ВКС, I г. о.). Съставът на Върховния касационен съд намира, че по двата процесуалноправни въпроса няма основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е разгледал всички доказателства по делото и взел предвид доводите на страните по спорния въпрос относно включването на допълнителните възнаграждения. Не е излязъл и извън предмета на сезиране по чл. 269 ГПК, а е приложил закона според своето тълкуване към кой момент и кои допълнителни възнаграждения се включват, ведно с основното месечно възнаграждение, към брутното трудово възнаграждение по см. на чл. 227 и чл. 199 ЗОВСРБ. В този смисъл не се установява поддържаното от касатора противоречие с цитираните от него съдебни актове на ОСГТК на ВКС и на тричленни състави на ВКС. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) по следния правен въпрос: при определяне на размера на дължимите обезщетения по чл.199 и чл.227/чл.234 ЗОВСРБ, следва ли от ползваното като база за изчисляването им брутно месечно възнаграждение, да се приспадат допълнителните възнаграждения с постоянен характер, основанието за получаване на които, по силата на нормативна разпоредба, е възникнало в предходен период. Съставът на Върховния касационен съд намира, че въпросът е от значение за постановения резултат и разрешаването му е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, в следния, преформулиран вид: кои са допълнителните възнаграждения - по вид и дължими към кой месец, включени в брутното трудово възнаграждение, представляващо база за определяне размера на обезщетенията по чл.199 и чл.227 ЗОВСРБ. В заключение, касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Мотивиран от горното, съдът