Определение № 3497 от 23.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1126/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. С. А., представляван от назначения му от съда особен представител адв. Х. Х. – Й., срещу решение № 51 от 06.03.2024г. по в.т.д. № 449/2023г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № 314 от 26.06.2023г. по т.д. № 325/2022г. на Окръжен съд Велико Търново и касаторът е осъден да заплати на „Банка ДСК” АД разноски в размер на 2331,55 лева. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено, че касаторът дъжи на „Банка ДСК” АД сумата 31 630,90 лева, представляваща главница по договор за кредит от 21.02.2019г., сумата 1478,88 лева, представляваща договорна лихва от 11.09.2020г. до 21.06.2021г., сумата 45,80 лева, представляваща надбавка за забава върху просрочената главница от 11.09.2020г. до 21.06.2021г., ведно със законната лихва по чл.86 ЗЗД върху главницата, считано от 22.06.2021г. до окончателното му заплащане, на основание чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл.288 и чл.430 и чл.432 ТЗ, и касаторът е осъден да заплати на „Банка ДСК” АД разноски в размер на 5529,22 лева.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, тъй като не е изпълнил задължението по чл.236, ал.2 ГПК да изложи собствени мотиви, а единствено е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, както и се е произнесъл по възражението за недействителност на процесния договор за кредит поради неспазване на изискването на чл.10, ал.1 ЗПК, без да назначи служебно съдебнотехническа експертиза. Излага съображения и за неправилност на изводите на въззивния съд, че не дължи произнасяне по възражението за неравноправност на клаузите в потребителския договор и че не е доказано възражението за липса на индивидуално договаряне на клаузите на процесния договор за кредит. Поддържа, че е неправилен поради противоречие с материалния закон изводът на въззивния съд за спазване на изискването на чл.33а ЗПК. Изразява несъгласие и с извода за наличие на доказателства за надлежно обявявяване на процесния договор за кредит за изискуем преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК, като сочи, че уведомлението до длъжника е връчено от ЧСИ при условията на чл.47, ал.5 ГПК и няма данни да е получено от назначен особен представител.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалоправни и процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд с решението си да изложи собствени мотиви и обсъди оплакванията, изложени във въззивната жалба? Касаторът намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 17 от 04.06.2021г. по гр.д. № 2145/2020г. на ВКС, I г.о., решение № 181 от 12.07.2016г. по гр.д № 360/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да се произнесе по нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор? Твърди се противоречие на въззивното решение с ТР № 1 от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС.

3. Длъжен ли е съдът да назначи служебно съдебнотехническа експертиза при направено възражение по чл.22 вр. чл.10, ал.1 ЗПК за неспазване на формата на договор за кредит? Касаторът твърди, че по въпроса е налице противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50206 от 25.11.2022г. по гр.д. № 3578/2020г. на ВКС, III г.о.

4. Следва ли по ясен и разбираем начин в текста на договора да бъде описан методът на изчисляване на лихвата, компонентите, които участват при формиране на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 308 от 29.01.2019г. по т.д. № 2931/2017г. на ВКС, ТК, II т.о.

5. Следва ли противоправната по смисъла на чл.143, ал.1 ЗЗП клауза да е довела до реално имуществено увреждане на длъжника, за да прогласи съдът нейната нищожност? Касаторът поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

6. Кой носи доказателствена тежест при направено възражение, че определени условия по договора са уговорени индивидуално? Твърди се противоречие по въпроса с решение № 98 от 25.07.2017г. по т.д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, I т.о.

7. Надлежно ли е обявена предсрочната изискуемост на договор за кредит при връчване на волеизявлението на кредитора по реда на чл.47 ГПК чрез частен съдебен изпълнител и при липса на назначен особен представител? Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 98 от 25.07.2017г. по т.д. № 535/2016г. на ВКС, I т.о., решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018г. на ВКС, I т.о.

Ответникът по касация „Банка ДСК”АД, представляван от юрисконсулт П. Т., представя отговор с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, а по същество са несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че фактическата обстановка по делото е правилно и всестранно изяснена от първоинстанционния съд, като същият е съобразил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилни изводи относно това какви факти се установяват с тях, и поради това на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд.

Намерил е за неоснователни направените от въззивника оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Посочил е, че съгласно чл.10, ал.1 ЗПК всички елементи на договора следва да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, като това изискване гарантира, че информацията ще бъде представена прозрачно и четливо, за да бъде достъпна за потребителя и да се осуети използването на дребен шрифт, който поражда опасност важна информация относно правата и задълженията на потребителя да бъде пропусната от него. Посочил е, че не са му нужни специални знания, за да прецени дали шрифтът на договора е с размер 12. Намерил е за видно от договора, че всички негови елементи са с размер на шрифта 12 и над 12, като с такива размери на шрифта са и Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, погасителният план и ГПР, Условия по кредитна програма „ДСК Престиж плюс“, заявката за ползване на преференциален лихвен процент по кредит за текущо потребление, предоставян при условията на кредитни програми, искането за потребителски кредит и декларацията от ответника - кредитополучател, подписани от него.

Въззивният съд е съобразил, че според чл.11, ал.1, т.9а ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл.33а ЗПК. Намерил, че в случая както договорът - чл.8, така и общите условия - т.7.1-т.7.4, съдържат методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, съответстваща на изискуемата в чл.33а ЗПК. Приел е за неоснователно оплакването, че неправилно първоинстанционният съд не е обсъдил възражението за наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 - 148 от ЗЗП, както и че договорните клаузи не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Посочил е, че видно от заключението на приетата по делото съдебноикономическа експертиза, е договорено кредитът да се олихвява с променлив лихвен процент от 6,05% годишно, като за периода от датата на сключването му до датата на последното извършено от ответника плащане - 10.06.2021г., размерът на лихвения процент е променян в посока намаляване на същия, както следва: за периода 21.02.-14.07.2019г. - 6,05%, за периода 15.07.2019г.-14.01.2020г. - 6,04%, за периода 15.01.-14.07.2020г. - 6,02%, за периода 15.07.2020г.-14.01.2021г. - 6,00%, за периода 15.01.- 11.06.2021г. - 5,98%. Съобразил е факта, че договорната лихва е променяна в полза на кредитополучателя, като е намалявана, и за всяка промяна е съставян актуален погасителен план с промяна на месечната погасителна вноска, в т.ч. главница и договорна лихва, поради което е приел за безпредметно обсъждането на възражението на страната за наличие на неравноправна клауза, създаваща в случая във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на кредитополучателя.

Приел е за неоснователно и оплакването за неправилност на извода на първоинстанционния съд за надлежно обявяване на кредита за предсрочно изискуем преди депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Посочил е, че от приложеното гр.д. № 1245/ 2021г. по описа на РС-Г.Оряховица е видно, че банката е отправила до длъжника покана - уведомление от 22.12.2020г., вх. № 11041 от 29.12.2020г. при ЧСИ М. Г., рег.№ 730, с която ответникът А. е уведомен, че поради забава в погасяването на задълженията по сключен с банката договор за кредит от 21.12.2019г. в размер на 35 000 лв. банката обявява кредита за предсрочно изискуем. Съобразил е, че тази покана е връчена на длъжника по реда на чл.47 от ГПК чрез частен съдебен изпълнител М. Г., като връчването е редовно на основание чл. 47 ал.5 ГПК и надлежно с оглед разпоредбата на чл.18, ал.5 от ЗЧСИ, съгласно която частният съдебен изпълнител може да връчва всякакви покани, съобщения и отговори във връзка с гражданскоправни отношения, а по разпореждане на съда - съобщения и призовки по граждански дела. Изтъкнал е, че връчването е извършено преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 23.06.2021г.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, е релевантен. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/201 Зг. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В случая, противно на твърденията на касатора, въззивният съд, макар да е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е изложил и собствени съображения по наведените от страните оплаквания и доводи. Поради това искането за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос е неоснователно.

Поставеният от касатора трети въпрос се останася до задължението на въззивния съд с оглед произнасяне по възражението на ответника за нищожност на договора поради несъответствие с предвидената в закона форма – чл.10, вр. с чл.22 ЗПК, да назначи служебно съдебнотехническа експертиза. Този въпрос е обусловил решаващата воля на въззивния съд и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в посоченото от касатора решение № 50206 от 25.11.2022г. по гр.д. № 3578/2020г. на ВКС, ГК, III г.о. и служебно известното на настоящия състав решение № 50162 от 10.01.2023г. по т.д. № 550/2022г. на ВКС, ТК, II т.о. Прието е, че съгласно чл.10, ал.1 ЗПК всички елементи на договора следва да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК гарантира, че информацията ще бъде представена прозрачно и четливо, за да бъде достъпна за потребителя и да се осуети използването на дребен шрифт, който поражда опасност важна информация относно правата и задълженията на потребителя да бъде пропусната от него. Ако договорът за потребителски кредит е с размер на шрифта по-малък от 12, то той е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК. При съществуващ между страните спор досежно начина за установяване на шрифта, преценката дали шрифтът на договора е по-малък от 12 не може да бъде изведена от прочита на представения документ, нито от използването на програма за конвертиране на документа, а подлежи на установяване чрез техническа експертиза. Въззивният съд следва и служебно /ТР №1/2013 г. ОСГТК/ да назначи съдебнотехническа експертиза за размера на шрифта на договора за потребителски кредит и приложенията към него, с помощта на която да се произнесе по възражението на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на предвидената в закона форма. Настоящият състав намира, че следва на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК да се допусне касационно обжалване по въпроса за задължението на въззивния съд с оглед произнасяне по възражението на ответника за нищожност на договора поради несъответствие с предвидената в закона форма – чл.10 във връзка с чл.22 ЗПК, да назначи служебно съдебнотехническа експертиза, за проверка за съответствието на въззивното решение с формираната постоянна практика.

Формулираните в изложението втори, четвърти и пети въпроси се отнасят до приложението на чл.143, ал.1 ЗЗП и преценката за неравноправност на клаузи в договор за потребителски кредит и следва да се уточнят и обобщят по следния начин: „Какви са предпоставките за неравноправност по чл.143, ал.1 ЗЗП на клауза в договор за потребителски кредит и какви са задълженията на съда при произнасяне по неравноправния характер на клаузата?”. По въпросите е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 314 от 29.07.2019г. по т.д. № 1766/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 23/07.07.16г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о. и др. Прието е, че една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Когато констатира наличие на тези обстоятелства, съдът, разглеждащ делото по същество, е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния характер на клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се противопостави на това. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение, намира, че следва да бъде допуснат касационен контрол за проверка за съответствието на даденото в него разрешение по формулирания правен въпрос с практиката на ВКС.

Поставеният в изложението шести материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи, поради което не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Формулираният от касатора седми материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочените от касатора решение № 98 от 25.07.2017г. по т.д. № 535/2016г. на ВКС, I т.о. и решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018г. на ВКС, I т.о. не дават отговор на поставения въпрос. Първото решение е постановено по въпроса дали е изискуемо в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл.418, вр. чл.417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 ЗКИ, а второто от решенията е постановено по въпроса за допустимостта предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител, назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК, като и двете решения не съдържат обсъждане на въпроса за допустимостта изявление за обявяване на предсрочна изискуемост да бъде връчено от ЧСИ по реда на чл.47 ГПК.

Касационната жалба е подадена от особения представител на ответника Х. С. А., поради което основание чл.83, ал.5 ГПК предварително внасяне на държавна такса не се дължи.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение