Определение № 2400 от 25.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2205/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. К. З., представяван от адв. Н. Ш., срещу решение № 672 от 23.05.2024г. по в.гр.д. № 149/2024г. на Окръжен съд Пловдив, с което след отмяна на решение № 262389 от 21.10.2021г. по гр.д. № 4809/2020г. касаторът е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД следните парични суми: 9041,45 лева, представляваща главница по вноски с падежи от 25.05.2015г. до 26.06.2019г. вкл. по договор за кредит за текущо потребление от 26.06.2009г.; 1021,72 лева – договорна лихва за периода от 25.05.2017г. до 26.06.2019г. вкл. и 2058,01 лева – наказателна лихва, начислена върху главницата, включена във вноски с падежи от 25.05.2015г. до 26.06.2019г. вкл., за периода от 30.04.2017г. до 05.05.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от постъпване на исковата молба в съда (05.05.2020г.) до окончателното погасяване на сумите.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Твърди, че въззивният съд не е взел предвид възраженията му за липса на активна процесуална легитимация на ищеца поради обезсилването на издадения в полза на цедента изпълнителен лист и прекратяване на изпълнителното дело, с оглед на което съгласно чл.2.4. от договора за цесия от 12.07.2012г. процесните вземания не са част от предмета му. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че клаузата на чл.19.1 от ОУ на банката към договора за потребителски кредит от 26.06.2009г. не е неравноправна, като излага съображения, че претендираната от ищеца наказателна лихва противоречи на установеното в чл.19 ЗПК /отм./ правило, ограничаващо размера на дължимото обезщетение при забавено изпълнение на парично задължение. Поддържа още, че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, считано от 28.05.2010г., като уведомителното писмо е приложено като доказателство по ч.гр.д.№ 17835/2011г., но поради унищожаването му касаторът не е могъл да се снабди с това доказателство. Сочи още, че на 13.10.2011г. банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и на основание издадената заповед да изпълнение е бил издаден и изпълнителен лист за вземанията по договора за потребителски кредит, които са били обявени за предсрочно изискуеми, като това вземане е било прехвърлено с договора за цесия. Намира, че от изложеното следва, че към момента на сключване на договора за цесия вземането по договора за потребителски кредит е било обявено за предсрочно изискуемо от банката. Намира, че дори и тези доводи да не бъдат възприети, следва да се приеме, че от датата на издаване на изпълнителен лист – 18.10.2011г., вземанията са станали изискуеми и ликвидни. Сочи, че като най-късна дата, от която е започнала да тече давността по чл.110 ЗЗД, следва да се приеме датата на сключване на договора за цесия. Поради това поддържа, че процесните вземания са погасени по давност.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС:

1. Допустимо ли е уведомлението за цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД да изпълнява функцията на обявление за предсрочна изискуемост на вземането, което се прехвърля?

2. Когато е налице обективна невъзможност за страна да докаже твърдението, на база на което основава възраженията си, следва ли съдът да приеме същото за неоснователно?

3. От кой момент започва да тече погасителна давност за вземане, за което кредиторът е бил снабден с изпълнителен лист?

В изложението си касаторът е повторил доводите си за неправилност на въззивното решение, както и е посочил, че необсъждането от въззивния съд на всички възражения, наведени в процеса, противно на трайно установената практика на ВКС, съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол.

Ответникът по касация „Банка ДСК“ ЕАД, представляван от юрисконсулт Г. А., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените от касатора въпроси не са такива, по които въззивният съд се е произнесъл, още по-малко в противоречие с практиката на ВКС, като не е обоснован и доводът за наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че делото е върнато от ВКС на друг състав на ОС Пловдив за ново разглеждане след отмяна на решение № 586/09.05.2022г., постановено по гр. дело № 144/2022г. по описа на ОС Пловдив, за произнасяне по възраженията на ответника за изтекла погасителна давност, недействителност на договорни клаузи и размера на отговорността му. Посочил е, че на въпроса относно валидността на цесията на вземане по договор за банков кредит в хипотеза на вземане, индивидуализирано като предсрочно изискуемо в договора за цесия, при необявена на длъжника предсрочна изискуемост преди сключването на последния, ВКС е дал отговор в смисъл, че: „Погрешната преценка на цедента, че вземането му е станало предсрочно изискуемо, не се отразява на предмета на договора за цесия, нито на неговия транслативен ефект. За да породи договорът за цесия своите правни последици, достатъчно е прехвърленото вземане да бъде индивидуализирано по основание и размер.“

Приел е за установено, че между „Банка ДСК“ АД и Е. К. З. е сключен на 26.06.2009г. договор за кредит за текущо потребление, по силата на който банката предоставила на кредитополучателя парична сума в размер на 14 900 лева за срок от 120 месеца. Приел е за установени и следните факти: по повод на вземането по кредита е било образувано пред РС Пловдив заповедно производство, завършило с издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на който е било образувано изпълнително дело при ЧСИ Т. Л., рег. № 820 на КЧСИ, прекратено поради обезсилване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист с оглед неизпълнение на указанията до заявителя да предяви установителен иск за вземанията си след възражение на длъжника (определение № 3924 от 26.04.2017г. по ч.гр.дело № 17835/2011г. по описа на РС Пловдив, XV гр. състав). Приел е за установено от представения договор за цесия и приемо-предавателния протокол към него, че „Банка ДСК“ АД и „ОТП Факторинг България“ ЕООД са се съгласили банката да прехвърли на другата страна по договора своите вземания по процесния договор за кредит. При съобразяване на даденото от ВКС по т.дело № 1970/2022г. разрешение, както и на представеното по делото уведомление за извършена цесия, ведно с пълномощно и обратна разписка, въззивният съд е приел, че цесията е произвела действие както в отношенията между цедента и цесионера, така и спрямо длъжника. Приел е, че по пътя на универсалното правоприемство поради преобразуване чрез вливане процесните вземания са преминали от цесионера „ОТП Факторинг България“ ЕООД обратно у „Банка ДСК“ АД (чл. 262, ал. 1 от ТЗ), конституирана като страна-жалбоподател по делото както пред ВКС, така и в настоящата инстанция. За пълнота въззивният съд е обсъдил и възраженията на ответника, че вземанията по процесния договор за кредит не са били включени в предмета на цесията по аргумент от чл.2.3 и чл.2.4 от договора за цесия и ги е приел за неоснователни. Обсъдил е първата клауза и е приел, че общата воля на страните, утвърдена изрично в самата клауза, е да уговорят конкретните прехвърляни вземания (с техните точни размери) в нарочен приемо-предавателен протокол, а не да ограничават предмета на цесията до вземания с определен максимален размер. При тълкуване на действителната обща воля на страните във втората клауза въззивният съд е достигнал до извода, че уговореното „изключване“ на вземането от предмета на цесията не става автоматично с обективиране на предпоставката, а следва да се предприемат определени действия от страните – или то да не бъде включено в приемо-предавателния протокол (чл.1.7, вр. чл.2.4 от договора), или ако то е било включено в документа, да се пристъпи към разваляне на договора (чл.2.5 и сл. от договора), каквито действия не се установява да са предприети.

Въззивният съд е обсъдил заключението на ССЕ и е приел, че последната частично заплатена месечна вноска по погасителен план е осма вноска с падеж 25.02.2010 г., т.е. вноските от девета до сто и двадесета не са издължени. Взел е предвид, че според вещото лице размерът на главницата, включена в неиздължените падежирали вноски с падежи от 25.05.2015г. вкл. до 26.06.2019г. вкл. възлиза на 9041,45 лева, а размерът на възнаградителната лихва, включена в неиздължените падежирали вноски с падежи от 25.05.2017г. вкл. до 26.06.2019г. вкл. възлиза на 1021,86 лева. Що се касае до размера на вземането, индивидуализирано като наказателна лихва по чл.19.1 от ОУ по кредита, включена в неиздължените вноски с падежи от 25.05.2015г. вкл. до 26.06.2019г. за периода от 30.04.2017г. до 05.05.2020г. (дата на предявяване на иска), въззивният съд е приел, че с оглед отговора в т.7 от заключителната част на заключението, дадения от вещото лице при повторното му изслушване във въззивното производство алгоритъм, както и направеното от ищеца-жалбоподател уточнение, следва да се приеме за установено, че този размер възлиза на 2090,35 лева (изчислен по разяснената от вещото лице формула: (5424,45/25,95)*10=2090,35).

Въззивният съд е приел, че сключеният договор има характера на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.4 от ЗПК от 2006г. (понастоящем отм., но приложим към процесния договор за кредит с оглед момента на сключването му), и ответникът като потребител се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят. Извършил е служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в потребителския договор за кредит за текущо потребление и е констатирал, че такива не са налице, като е приел, че са спазени изискванията на чл.7 и сл. от ЗПК (отм.) за задължителното съдържание на договора и неговата форма, че клаузите са ясни и са сведени до знанието на потребителя, както и че последният е разполагал преди сключването на договора с цялата необходима информация за вземане на решение да сключи или не предлагания му от банката договор при посочените условия; че не се установява в съдържанието на договора да са включени неиндивидуално уговорени клаузи, които водят до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и потребителя по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП (съответно приложени по силата на чл. 12 от ЗПК (отм.)).

Въззивният съд е приел за неосноватален довода на ответника-въззиваем, че клаузата на чл.19. 1 от ОУ била неравноправна, доколкото предвиждала необосновано висока неустойка, а и противоречала на изискването по чл.19, ал.2 ЗПК (отм.), тъй като уговореното обезщетение при забава надвишавало размера на законната лихва. Посочил е, че по силата на чл.19.1 от ОУ страните са уговорили да се дължи обезщетение за неспазване на сроковете по погасителния план към кредита в размер на 10% от съответната част от главницата, включена в забавената вноска. Приел е, че това обезщетение има характера на мораторна неустойка, предназначена да обезщети вредите от забавеното изпълнение на задължението на потребителя да връща главницата по кредита в уговорените в погасителния план срокове. Намерил е, че посоченото в клаузата, че съответната част от главницата се олихвява и с възнаградителна лихва в уговорения от страните размер, не води до извода, че при забава тази лихва се начислява „повторно“, за да се постигне мораторна неустойка в размер, образуван от сбора на възнаградителната лихва и „наказателната надбавка“ от 10%. Приел е, че забавата на потребителя не го освобождава от задължението да заплати възнаградителната лихва по кредита – след като не връща главницата на падежа по погасителен план, той продължава да ползва предоставения му финансов ресурс, за което дължи на кредитора съответно възнаграждение, а за обезщетение на вредите от забавата е уговорено потребителят да заплати парична сума в размер на 10 % върху съответно забавената част от главницата. Счел е, че при тълкуване на действителната воля на страните това е допълнителното финансово задължение, което клаузата на чл.19. 1 от ОУ възлага на кредитополучателя при забава. Намерил е, че този размер на неустойката не е необосновано висок, а напротив – той кореспондира с разбирането на законодателя за справедлив размер при вреди от забава, прокламирано в разпоредбата на чл.19, ал. 2 от ЗПК (отм.): законната лихва за левови задължения към релевантния период е възлизала на 10% (ОЛП на БНБ + 10 пункта). Изтъкнал е, че от приетите по делото доказателства и с оглед направените от ищеца уточнения не се установява клаузата на чл.19.1 от ОУ да е прилагана по начин, че да възложи на потребителя заплащане на неустойка за забава в размер, надвишаващ размера на законната лихва и изискванията на ЗПК (отм.) и ЗЗП.

Във връзка с направеното от ответника възражение за погасителна давност е посочил, че е спорен моментът, от който е започнала да тече давността. Посочил е, че според твърденията на ответника кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем през 2010г., а при евентуалност предсрочната изискуемост му била обявена с уведомлението за цесия през 2012г., тоест давността следвало да се счита изтекла преди предявяване на иска, а според твърденията на ищеца – кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем, а изискуемостта е настъпила редовно – с падежа на всички вноски до 2019г., като уточнява, че с оглед образуваното тълк. дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС претендира вноски по главницата за 5 г. назад от предявяването на иска, за да не срещне в никоя хипотеза възражение за давност. Въззивният съд е приел, че по делото не са представени доказателства на длъжника да е била обявена предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит по реда на ЗКИ, извършено чрез изрично волеизявление на кредитора, отправено до длъжника (аргумент от мотивите на т.18 от ТР 4/2013г. на ОСГТК на ВКС). Изтъкнал е, че в кориците на делото липсват доказателства за отправено такова изрично изявление. Приел е, че уведомлението за цесия не изпълнява функция на обявление за предсрочна изискуемост, тъй като то не съдържа волеизявление на цедента, че ще счита остатъка от кредита за предсрочно изискуем поради изпълнение на договорените между страните предпоставки за това. Поради това е достигнал до извод, че изискуемостта на кредита е настъпила редовно, както поначало е уговорена, без длъжникът да е губил преимуществото на срока. Посочил е, че давността за главниците е петгодишна, а за лихвите тригодишна, и започва да тече от крайния падеж по договора за кредит. Приел е, че доколкото кредитът е падежирал редовно на 26.06.2019г., направените възражения за изтекла погасителна давност са неоснователни.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият материалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се явява обуславящ решаващия извод на въззивния съд. В обжалваното решение въззивният съд не е излагал съображения дали е допустимо уведомлението за цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД да изпълнява функцията на обявление за предсрочна изискуемост на вземането, което се прехвърля, а след съобразяване на съдържанието на представеното по делото уведомление за цесията е приел, не същото не съдържа волеизявление на кредитора, че ще счита остатъка от кредита за предсрочно изискуем поради изпълнение на договорените между страните предпоставки за това. Поради това формулираният въпрос не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Вторият въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил изхода на делото, поради което също не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.

Третият материалноправен въпрос също не съответства на мотивите на въззивния съд, който не е излагал съображения относно началния момент, от който тече погасителната давност по отношение на вземане, за което е издадено изпълнителен лист. Следва да се посочи, че както е приел въззивният съд след обсъждане на събраните по делото доказателства, издадените в полза на ищеца заповед за изпълнение и изпълнителен лист са били обезсилени с определение № 3924 от 26.04.2017г. по ч.гр.дело № 17835/2011г. по описа на РС Пловдив, XV гр. състав с оглед неизпълнение на указанията до заявителя да предяви установителен иск за вземанията си след възражение на длъжника. По отношение на началния момент, от който започва да тече давностният срок, в ТР № 3 от 21.11.2024г. по тълк.д. № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. Изложените от въззивния съд мотиви не са в съответствие с така формираната практика, но това не се е отразило на изхода на спора с оглед периода на претенциите за главница /25.05.2015г. до 26.06.2019г./, лихва /25.05.2017г. до 26.06.2019г./ и неустойка /30.04.2017г. до 05.05.2020г./ и датата на предявяване на исковата молба – 05.05.2020г.

Касаторът е релевирал оплаквания във връзка с извода на въззивния съд за действителност на клаузата на чл.19.1 от ОУ на договора за потребителски кредит, но не е формулирал конкретен правен въпрос. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

В изложението си касаторът е направил и оплакване за необсъждане от въззивния съд на всички възражения, наведени в процеса, противно на трайно установената практика на ВКС, което съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Дори и да се приеме, че е поставен процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, по този въпрос не е налице соченото допълнително основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая, противно на твърденията на касатора, въззивният съд е обсъдил доводите на страните и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, като е изложил в мотивите на решението си съображенията, въз основа на които е достигнал до крайния си извод. Поради това доводът на касатора, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС по поставения въпрос, е неоснователен.

Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 300 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение