Определение № 395 от 03.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2893/2017 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Г. П. срещу определение № 215/21.04.2017 г., постановено по частно гр. дело № 224/2017 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 1009/25.10.2016 г. по въззивно гр. дело № 359/2016 г. на Смолянския окръжен съд, с което е оставена без разглеждане въззивната жалба на жалбоподателката срещу решение № 115/15.07.2016 г. по гр. дело № 392/2015 г. на Девинския районен съд – в частта относно отхвърлянето на иска на жалбоподателката срещу Р. С. О. за присъждане на мораторна лихва в размер 5 938.80 лв., и в същата част е прекратено производството по въззивното гр. дело. За да постанови обжалваното определение № 215/21.04.2017 г., апелативният съд е приел, че жалбоподателката не е представила документ за внесена държавна такса по върнатата част на въззивната жалба както в рамките на срока за това, така и до постановяване на прекратителното определение на окръжния съд. В тази връзка апелативният съдът е приел и че жалбоподателката е била редовно уведомена за указанията за внасянето на таксата чрез процесуалния ѝ пълномощник по делото – адв. А. П., на когото е връчен препис от определението на окръжния съд, с което са дадени тези указания. Апелативният съд е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателката, че към призовката до адвоката ѝ не бил приложен препис от определението с указанията, като е изложил съображения, че разписката за осъщественото връчване на преписа, подписана от длъжностното лице – връчител, е официален свидетелстващ документ, който доказва пълно връчването и всички обстоятелства, релевирани в него, сред които и връчените на адресата съдебни книжа. Този документ съгласно чл. 179, ал. 1 от ГПК се ползва с материална доказателствена сила, обвързваща съда относно удостоверените с него факти, която не е опровергана от жалбоподателката, при лежаща върху нея доказателствена тежест. Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на апелативния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. Ответницата Р. С. О. не е подала отговор на частната касационна жалба. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да са посочени ясно и точно и да са аргументирани от страна на частния жалбоподател. Това следва и от задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба или от самата жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания за това, ако такива са наведени от жалбоподателя. В случая в изложението на жалбоподателката (озаглавено „допълнение към частна жалба“) и в самата жалба по никакъв начин не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд, и който да представлява общо основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. В изложението се поддържа, че и окръжният и апелативният съд се произнесли по въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, като са върнали въззивната жалба на жалбоподателката поради неотстранени нередовности – невнасяне на дължимата държавна такса. В тази връзка е посочено и че било нарушено правото на защита на жалбоподателката, тъй като не ѝ била дадена възможност – в случай, че е пропуснала срока – да направи искане за неговото възстановяване. Твърди се и че жалбоподателката не пропуснала срока за внасяне на държавната такса, определена от окръжния съд, като веднага след като научила за нея, тя я внесла. Така представеното изложение на жалбоподателката очевидно не съдържа извеждане и ясна формулировка на правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Поддържаните от жалбоподателката твърдения, оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение, възпроизведени в изложението, не представляват основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, а представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните обаче не могат да бъдат обсъждани във връзка с предпоставките за допускане на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Те биха подлежали на обсъждане от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационното обжалване на определението на въззивния, т.е. – ако са надлежно наведени и ако обективно са налице едно или повече общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Независимо от горното, мотивите към обжалваното определение на апелативния съд (цитирани по-горе) не са в противоречие, а напротив – изцяло са съобразени с константната практика на ВКС, като и самата жалбоподателка не сочи конкретен съдебен акт от задължителната практика на ВКС в подкрепа на твърдението си за наличие на такова противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Освен това, доводите на жалбоподателката за нарушаване правото ѝ на защита поради това, че не ѝ била дадена възможност да иска възстановяване на срока за внасяне на държавната такса по въззивната ѝ жалба, нямат никакво отношение към мотивите на апелативния за постановяването на обжалваното определение. Тези доводи са и фактически неверни, тъй като видно от материалите по делото, с определение № 1110/23.11.2016 г. окръжният съд е разгледал и е отхвърлил молбата на жалбоподателката за възстановяване на този срок, като това определение е влязло в сила, тъй като частната жалба срещу него е подадена след изтичането на срока за обжалването му и е върната на жалбоподателката, като от страна на последната отново не са били отстранени в срок и нередовностите на частната ѝ жалба (непредставени преписи от нея и приложенията ѝ и невнесена държавна такса) срещу разпореждането за това връщане, което е установено с необжалвано и влязло в сила определение по друго частно гр. дело на апелативния съд, приложено по настоящото. В заключение – не са налице общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение № 215/21.04.2017 г. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение