Определение № 14 от 07.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 885/2012 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Окръжна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 202 от 14.05.2012 г. по гр. дело № 187/2012 г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 109 от 27.01.2012 г. по гр. дело № 7556/2011 г. на Плевенски районен съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. П. З. сумата 5000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от повдигнато незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З., ведно със законна лихва считано от 09.12.2010 г. до окончателното изплащане на задължението и отхвърлил иска до пълния предявен размер 20 000 лв. В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение в противоречие със задължителна съдебна практика - постановление на Пленума на ВС № 4/23.12.1968 г. т. 11 и Тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС и разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е определен размера на обезщетението за неимуществени вреди - приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът И. П. З. не е представил писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна. Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос, относим към обстоятелствата от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и прилагане на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, не обосновава основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разрешение на въпроса по приложението на чл. 52 ЗЗД е дадено в т. 11 на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, което постановява изискването, при определяне размера на неимуществени вреди да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, като в мотивите съдът следва да посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди. По този начин понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД, което не е абстрактно, придобива конкретно съдържание съобразено с фактите. Обжалваното решение не е постановено в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. Съдът е обсъдил всички правно - релевантни за спора обстоятелства, изложил е съображения, кои вреди приема, че са в причинна зависимост с незаконното обвинение за извършеното престъпление от ищеца, за кои приема, че не е доказана пряка причинна връзка между незаконното обвинение и вредата, преценил е тежестта на обвинението в извършване на две тежки престъпления, продължителността на наказателното преследване, приключило в разумен срок – година и десет месеца, взетите мерки за неотклонение „подписка” и „забрана за напускане пределите на страната”, които в различна степен са ограничили личната свобода и възможността на лицето за свободно придвижване. Съобразено е, че в този период ищецът е преживял стрес, изпаднала в депресивно състояние, търпял отрицателно отношение на близки и приятели - негативни преживявания засегнали пряко бита и емоционалния живот на ищеца. Наред с тези обстоятелства, съдът е отчел и съдебното минало на ищеца, като е приел, че наличието на предишни осъждания не дава основание ищецът да бъде лишен от възможността да бъде обезщетен за процесните обвинения, но това ще се отрази на размера. Съдебното минало на ищеца е отчетено в контекст за степента на засягане авторитета и доброто име на ищцата. При определяне размера на обезщетението съдът се е съобразил и с изискванията на т. 11 на ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС, като е разкрил причинната зависимост между претърпените вреди и незаконното обвинение в извършване на престъпление, размера е определен глобално и е съобразен с обществените разбирания за справедливост, с което принципа на чл. 52 ЗЗД е приложен в съответствие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд. Предвид изложеното не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.