Определение № 355 от 08.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 18/2014 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 пр. второ вр. с пр. първо вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по частни жалби на К. Г. и Б. А. против определение № 213 / 30.09.2013 год. по т.д.№ 1006 / 2012 год. на състав на ІІ т.о. на ВКС, с което, на основание чл. 280 ал.2 ГПК, е оставена без разглеждане касационната жалба на същите страни против решение № 108 / 13.07.2012 год. по гр.д.№ 167 / 2012 год. на Търговищки окръжен съд.Жалбоподателите оспорват правилността на определението, като считат,че съдът е приложил несъответна база за определяне на цената на иска - данъчна оценка / при това хипотетична / на всеки от четирите имота,предмет на прехвърлителната сделка между жалбоподателите, обективирана в един нотариален акт и предмет на атакуване с иска по чл.135 ЗЗД,предявен от [фирма], вместо общата данъчна оценка на четирите имота, уговорена и като цена по прехвърлителната сделка, надхвърляща минималния законодателен праг за допустимост на касационното обжалване - 10 000 лева. Считат,че се касае за един предявен иск, с правно основание чл.135 ЗЗД, а не за четири обективно съединени иска. По начало твърдят,че съобразим е минималния законодателен праг за касационна обжалваемост на граждански дела - 5 000 лева, тъй като се атакува сделка сключена между физически лица, не от търговци, при това без характер на абсолютна такава по смисъла на чл. 1 ал.1 т.1 ТЗ / търговска продажба /. Ответната страна - [фирма] – оспорва жалбата, като обосновава търговски характер на спора с обстоятелството, че искът по чл.135 ЗЗД има обезпечителен за ищеца – търговско дружество - характер, за удовлетворяването му като кредитор по сключен с друг търговец - [фирма], чийто управител е първия жалбоподател - договор за банков кредит, солидарен длъжник по който, по силата на договор за встъпване в дълг е вторият ответник / прехвърлител по атакуваната сделка /. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните частни жалби са подадени в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. Частните жалби са неоснователни. О. на покупко-продажбите на четирите самостоятелни имота в един и същ нотариален акт - № 149 / 05.10.2009 год. по нот.дело № 846 / 2009 год. на Н. П.А., рег.№ 496 на НК - не приравнява волеизявленията на всяка от страните – за разпореждане, респ. придобиване на отделния имот - на волеизявление за общата им покупко - продажба, пораждащо насрещни права и задължения само и единствено при съвкупното им прехвърляне, на обща уговорена за всички цена, като условие на сделката.Не се касае за неделима престация, предпоставяща неделимо задължаване за прехвърляне правото на собственост върху всички имоти, както с оглед естеството й,така и съобразно уговореното между страните.Отделните имоти са самостоятелни обекти на вещни права, а не се касае и за договорена обща цена за прехвърляне собствеността върху същите, при неразграничима за всеки от тях част от нея. Прехвърлянето е уговорено по данъчна оценка на отделните имоти, единствено сборуването на които определя посочената обща цена. Образуваното дело е търговско. Понятието „ търговско дело „ няма дефиниция,но съгласно константната практика на ВКС безспорно не се идентифицира само с предмета на исковете по чл.365 ГПК,квалифицирани от законодателя като „ търговски спорове „. Искът с правно основание чл.135 ЗЗД има обезпечителен характер - обслужва изпълнението на търговска сделка от рода на абсолютните, каквато е договора за банков кредит - чл.1 ал.1 т.7 ТЗ, макар чрез обезпечаване изпълнението на встъпилия в дълг съдлъжник по договора - физическо лице. Легитимацията на ищеца – кредитор, като страна по абсолютна търговска сделка, обезпечение изпълнението на която обслужва иска по чл. 135 ЗЗД, предпоставя търговски характер на делото / така опр.№ 28 от 19.01.2012 год. по т.д.№ 12 / 2012 год. на ВКС, І т.о. /. Действително в тежест на ищеца е установяване цената на исковете, което не е извършено с прилагане на удостоверение за данъчна оценка на всеки отделен имот, тъй като и предвид определяне продажната цена като сбор от данъчните оценки на всеки от имотите, ,обективирана в нотариалния акт ,същото не е било нужно както за определяне дължимата държавна такса, така и за определяне родовата подсъдност на спора, на основание чл.104 т.4 ГПК. Ето защо не е налице нередовност на исковата молба, а единствено бездействие на ответника, в обосноваване касационната обжалваемост на въззивното решение, с неустановяване данъчна оценка на един от прехвърлените имоти / за повече от един изпълнено условие на чл. 280 ал.2 ГПК е изключено /, надхвърляща 10 000 лева към момента на сключването на сделката. Последното не е сторено,вкл. с настоящата частна жалба, противопоставяща също толкова хипотетично твърдение за цена на исковете / или поне на някой от тях / над 5 000 лева, при релевантен според настоящия състав праг - 10 000 лева. Дори спорът да попада директно в някоя от хипотезите на чл.365 ГПК / както вече се посочи неизчерпващи кръга на „ търговски дела„ по смисъла на чл. 280 ал.2 ГПК /, пропускът на съда да разгледа същия по реда на Глава ХХХІІ – „ Производство по търговски спорове „ - обуславя единствено наличието на процесуално нарушение, относимо и преценимо спрямо правилността на съдебния акт, ако биха били налице съответни доводи на страната,че от допускането му е била накърнена защитата й. Съгласно чл. 69 ал.1 т.4 вр. с т.2 ГПК цената на иска се определя от данъчната оценка, а ако няма такава - от пазарната цена на прехвърленото право, ноторно известно надхвърляща данъчната. Видно от приетите по делото заключения на съдебно-икономическа експертиза, пазарната оценка на всеки от имотите, към датата на сключване на атакуваните покупко-продажби, обективирани в общ нотариален акт, не надхвърля 10 000 лева. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение