Определение № 615 от 02.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2785/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Валкомерс“ ООД – [населено място], Н. А. М. и В. М. М. срещу решение № 1508 от 20. 06. 2019 г. по в. т. д. № 3710/2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение № 675 от 2. 04. 2018 г. по т. д. № 7795/2016 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-23 състав, с което е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че касационните жалбоподатели дължат солидарно на „Банка Пиреос България“ АД главница от 33 119, 04 лв., заедно със законната лихва от 22. 01. 2016 г. до изплащане на вземането, лихва от 1 160, 84 лв. за периода от 31. 05. 2014 г. до 30. 09. 2014 г. и наказателна лихва от 8 601, 35 лв. за периода от 30. 09. 2014 г. до 21. 01. 2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 3464/2016 г. на СРС. Касационните жалбоподатели поддържат, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост и правят искане за отмяната му по съображения, изложени в касационната жалба. Излагат доводи, че при формиране на изводите си въззивният съд неправилно не е възприел допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза досежно дължимите суми по процесния договор за банков кредит. Изразяват становище за неправилност на заключението на съда, че след датата на подписване на анекс № А 10 от 26. 03. 2013 г. по договора са се дължали наказателни лихви и с постъпващите суми след тази дата са погасявани дължими възнаградителни и наказателни лихви с оглед изричните уговорки по чл. 4 от посочения анекс, че с постъпващите суми ще се погасява главницата съобразно обективирания в същата клауза погасителен план. Мотивират разбиране, че цитираният анекс разкрива изрично новационно намерение на страните, като в случая е налице обективна новация по смисъла на чл. 107, ал. 1 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Ответникът по касационната жалба изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между банката-ищец и ответното търговско дружество е сключен договор за кредит – овърдрафт по разплащателна сметка за осъществяване на текущи разплащания на кредитополучателя по тази сметка в размер на 50 000 лв. Ответниците физически лица са били поръчители по този договор, а с анекс 4 от 19. 04. 2011 г. са се съгласили да встъпят в задължението по договора за кредит като солидарни длъжници. Въззивният съд е констатирал, че с анекс 10 от 26. 03. 2013 г. към договора страните по същия са признали размера на отпуснатия кредит от 38 880 лв. и дължимостта на тази сума, постигнали са съгласие, че договорът за кредит овърдрафт ще се преобразува в кредит на оборотни средства, като от този момент задължението по договора е за връщане на получената сума от 38 880 лв. по реда и в сроковете по чл. 4 от анекса. С последния анекс 19 към договора банката, кредитополучателят и солидарните длъжници са се съгласили, че общият размер на просрочената дължима главница е 33 119, 04 лв. и същата се трансформира в редовна главница, като срокът на погасяване на кредита е удължен до 30. 09. 2014 г. и плащането на всички просрочени лихви, наказателни лихви и такси е определено с падеж до 31. 08. 2014 г. Във въззивното решение е прието, че между страните е възникнало облигационно правоотношение, основано на договор за кредит, като за кредитополучателя е съществувало право да получи уговорената сума и задължение да я връща съобразно уговореното, като ползва лимитираните суми и връща същите в посочения срок по договора. При използване на суми над лимита същият е дължал заплащането на наказателна лихва, а за редовно ползваните до лимита суми е дължал заплащането на възнаградителна лихва. С обсъдения анекс 10 договорът за кредит овърдрафт е преобразуван в кредит на оборотни средства, като страните са установили размера на подлежащата на връщане сума от 38 800 лв. и условията на връщането й. След датата на подписване на анекс 10 – 26. 03. 2013 г. по разплащателната сметка на дружеството са постъпили суми за погасяване на задълженията в общ размер на 12 964, 04 лв. Досежно тези суми въззивният съд, позовавайки се на разясненията в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 27. 03. 2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че същите са отнесени от банката – кредитор за погасяване на задълженията за разноски и възнаградителна лихва, така както позволява правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, доколкото не са били достатъчни да погасят задълженията по договора, дори само за възнаградителна лихва и между страните е липсвала друга уговорка. Съдът не е споделил тезата на ответниците, че с подписването на анекс 10 са отпаднали задълженията за заплащане на наказателна лихва и постъпилите суми след датата на този анекс не е следвало да се отнасят за погасяване на задължения за лихви. Изтъкнал е, че по волята на страните, намерила израз в анекс 10 и с оглед липсата на право да се ползват суми на основание овърдрафт след подписването на този анекс, не се е начислявала само наказателна лихва върху неразрешения овърдрафт, като не е възприел и съображенията на ответниците за новация на основанието, тъй като със сключването на анекса е променена само целта на договора за кредит. Като е съобразил неоснователността на възраженията на задължените лица, установените с основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза неизпълнени задължения за връщане на сумите по договора и за заплащане на възнаградителни лихви и наказателни лихви, съответстващи и на констатациите по последния анекс към договора за кредит – анекс 19, въззивният съд е заключил, че следва да бъде признато за установено, че ответниците дължат солидарно на банката-ищец сумите по издадената заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат, че въззивното решение е недопустимо в частта, с която е признато за установено, че касационните жалбоподатели дължат лихва в размер на 1 160, 84 лв. за периода от 31. 05. 2014 г. до 30. 09. 2014 т., тъй като такъв иск не е предявен – в исковата молба се искало да бъде установено вземането на ищеца за сумата от 1 160, 84 лв., представляваща наказателни лихви за периода от 31. 05. 2014 г. до 30. 09. 2014 г. Формулират следните въпроси, за които твърдят, че са релевантни за изхода на спора: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, надлежно приобщени по делото?; 2. Следва ли съдът да възприеме изцяло приетото по делото заключение, без да направи съвкупна преценка с останалите доказателства?“ Поддържат, че първият поставен процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а именно с ППВС № 1/1953 г., Тълкувателно решение № 1 от 4. 01. 2001 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 24 от 28. 01. 2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., решение № 37 от 29. 03. 2012 г. по гр. д. № 241/2011 г., I г. о., решение № 796 от 2. 02. 2010 г. по гр. д. № 1660/2009 г., I г. о., решение № 65 от 30. 07. 2014 г. по т. д. № 1656/2013 г., II т. о., решение № 125 от 29. 05. 2012 г. по гр. д. № 534/2011 г., IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г., I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г., II т. о., решение № 263 от 24. 06. 2015 г. по т. д. № 3734/2013 г., I т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г., II т. о. и др. По отношение на втория въпрос се позовават на значението му за точното прилагане на закона и за развитие на правото – на правилата на чл. 266 ГПК, чл. 201 и чл. 202 ГПК, поради което твърдят, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторите сочат и наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като считат, че очевидната неправилност произтича от допуснатото от съда нарушение на закона и явната необоснованост на въззивния акт. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Неоснователни са доводите на касаторите за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение в частта досежно възнаградителната лихва. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес въззивният съд се е произнесъл в рамките на заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В исковата молба действително е посочено, че сумата от 1 160, 84 лв., представлява наказателна лихва за периода от 31. 05. 2014 г. до 30. 09. 2014 г., но е направено твърдение, че страните са обвързани от договор за банков кредит, като ищецът се е позовал на уговорката по сделката за заплащане на възнаградителна лихва, съответно на изменения й размер с последващи анекси, и е поискал установяване на вземането по този договор, за което се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 3464/2016 г. на СРС, предмет на която са главница от 33 119, 04 лв., заедно със законната лихва от 22. 01. 2016 г. до изплащане на вземането, възнаградителна лихва от 1 160, 84 лв. за периода от 31. 05. 2014 г. до 30. 09. 2014 г. и наказателна лихва от 8 601, 35 лв. за периода от 30. 09. 2014 г. до 21. 01. 2016 г. В справката по чл. 366 ГПК, приложена към исковата молба, която съдържа необходимите изчисления за определяне на размера на паричното вземане, предмет на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, в частност на неговите елементи, изрично е посочено, че сумата от 1 160, 84 лв., представлява възнаградителна лихва по чл. 1 от анекс № 10 във връзка с чл. 11 от договор за кредит от 29. 09. 2008 г. за периода от 31. 05. 2014 г. до 30. 09. 2014 г. С оглед визираните обстоятелства и задължението на съда да квалифицира правно спорното право, без да е обвързан от правната квалификация на ищеца, като се е произнесъл по иск за установяване на задължението за заплащане на възнаградителна лихва за периода от 31. 05. 2014 г. до 30. 09. 2014 г. по процесния обвързващ страните договор за банков кредит в размер от 1 160, 84 лв. въззивният съд не е излязъл извън предмета на делото. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касационните жалбоподатели процесуалноправни въпроси, които са значими за изхода на делото, съответно отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК настоящият състав разглежда заедно предвид връзката между тях и въвеждането им в контекста на доводите за необсъждане от въззивния съд на събраните по делото доказателства и за неправилно невъзприемане от съда на приетото по делото допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По поставения първи процесуалноправен въпрос са постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, цитираните от касатора, както и служебно известните на съда – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства и когато не го възприема да изложи мотиви е формирана практика на ВС и ВКС. Съгласно задължителните разяснения в ППВС № 5/1979 г. съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточни или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства. В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, І г. о., посоченото от касатора решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 57 от 06.07.2016 г. по гр. д. № 5932/2015 г. на ВКС, ГК, ІI г. о и други. В тях се приема, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази последователна практика, която не се нуждае от промяна и осъвременяване, поради което не са обосновани допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е обсъдил подробно фактическия и доказателствен материал във връзка с твърденията на ищеца и направените от ответниците възражения, съответно въззивни доводи, за да формира собствените изводи за съществуване на вземането по процесния договор за банков кредит, следователно за основателност на предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Въпросите са поставени във връзка с доводи за необсъждане на представените по делото извлечения от сметки във връзка с анексите към договора и за невъзприемане от съда на допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза във варианта, съобразно който дължимите суми по договора за кредит са както следва: 25 849, 45 лв. главница, 5 421, 69 възнаградителна лихва и 7 427, 55 лв. наказателна лихва. Не съответства на данните по делото твърдяното необсъждане на представените по делото извлечения от сметки. Тези доказателства, наред със счетоводните документи при ищеца-банка са съобразени във възприетото напълно от въззивния съд основно заключение на съдебно-счетоводната експертиза за неизплатени суми по процесния договор: 33 119, 04 лв. главница, 1 160, 84 лв. възнаградителна лихва за времето от 31. 05. 2014 г. до 30. 09. 2014 г. и 8601, 35 лв. наказателна лихва за времето от 30. 09. 2014 г. до 22. 01. 2016 г., като съдът с оглед доводите на касаторите изрично е посочил, че извлеченията съответстват и на установените с анексите към договора задължения. Що се касае до становището на въззивния съд за невъзприемане на заключението на допълнителната експертиза в посочения вариант за дължими суми, то същото в съответствие с посочената практика е изразено след подробно обсъждане на този вариант заедно с останалите доказателства по делото и е мотивирано с това, че вариантът, основан на установеното заплащане на сумата 12 964, 04 лв. след подписването на анекс 10 и отнасянето й за погасяване на задължението в частта за главница – 12 959, 55 лв. и за възнаградителна лихва - 4, 49 лв., не държи сметка за дължимите по договора възнаградителна и наказателна лихви и съответно за правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД за погасяване на парични задължения. Тезата на касационните жалбоподатели, че след подписване на анекс 10 по договора за кредит не се е дължала наказателна лихва и плащанията на суми е следвало да бъдат отнасяни за погасяване на главницата, е отхвърлена от въззивния съд след преценка на съдържанието на договора за кредит и на анекс 10 и на направените възражения на ответниците, включително за обективна новация. Правилността на изводите на въззивния съд в тази насока не може да бъде предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Касационните жалбоподатели поддържат и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци, които могат да обосноват очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същото следва и от самите доводи на касаторите, доколкото тезата за очевидна неправилност се свързва с твърдения за нарушения на закона и необоснованост на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка и от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност. Проверката на тези доводи е относима към преценката за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, съответно може да бъде извършена само след допускане на касационно обжалване и изключва очевидната неправилност като основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. С оглед изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение