Определение № 1169 от 12.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1350/2010 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат Д. като процесуален представител на М. Б. Г. от [населено място] и на адвокат С. като процесуален представител на П. Г. С. и В. Д. С., и двамата от [населено място], срещу въззивното решение на Великотърновския апелативен съд /ВТАС/ от 12.ІV.2010г. по в.гр.д. № 622/2008г. Противопоставените страни не са дали отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК. Отговор не е дала и ответницата по касационната жалба на М. Б.Г. Д. Р. М. от [населено място]. Касационните жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими. По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното: С атакуваното решение ВТАС след връщането на делото от ВКС с решението му по гр.д. № 3678/2007г. е обезсилил като недопустимо решението на Плевенския ОС от 06.Х.2006г. по гр.д. № 97/2006г. в частта, с която П. и В. Станеви са осъдени да заплатят на М. Б.Г. разликата над 4000лв. до 4114.18лв., отменил е първоинстанционното решение в частта, с която Д. Р.М. е осъдена да заплати на М. Б.Г. 10885.82лв., ведно със законната лихва, и в частта за присъдените в тежест на М. разноски и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от М. Г. срещу Д. М. иск за посочената сума, ведно със законната лихва, и е оставил в сила първоинстанционното решение в уважителната му част за сумата 4000лв., присъдени в тежест на П. и В. Станеви. За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че с четири договора от 1997г. ищцата закупила от [фирма] право на строеж на магазини № 1 и № 2, на апартамент № 1 и на гараж № 4, учредено на едноличния търговец от ответниците Станеви и трето лице Д. с договор от 1996г. за построяване на триетажна жилищна сграда в п-л ІХ-7220 кв.179 по плана на [населено място] срещу подробно индивидуализирани обекти от нея, че договорът за учредяване право на строеж на ЕТ е развален за 2/3 ид.части по иск на Станеви с влязло в сила на 22.VІІІ.2003г. решение, че с договор от 21.VІІІ.2003г. Д. прехвърлил на Станеви собствената си 1/3 ид.част от парцела, че на 06.VІІ.2005г. Станеви учредили на Д.М. право на строеж на жилищна сграда по одобрен през юни 2005г. архитектурен проект срещу подробно описани обекти в сградата, че към 2003г. от сградата са били изградени сутеренния, приземния и двата надземни етажа, в т.ч. обектите на ищцата, към момента на изготвяне на заключението на вещо лице тяхното състояние не е променено, а сградата е изградена до покривна плоча, че с влязло в сила на 08.ХІІ.2009г. решение е развален и договорът за учредяване право на строеж на Д.М.. При тези обстоятелства е направен извод, че исковете са с правно основание чл.59 от ЗЗД, че няма пречка ищцата да насочи исковете си срещу ответниците, въпреки че не е водила дела срещу едноличния търговец, че тя към момента на предявяването на исковете не e имала друг иск за защита спрямо ответниците за вложените от нея парични средства за изграждането на процесните обекти – 20 524лв., 2275 щ.д. и 300 ДМ, че след развалянето на договора с ЕТ в патримониума на ответниците Станеви са се върнали обектите, без правото на строеж за обектите на ищцата, тъй като договорите с нея не са развалени, че правото на строеж е реализирано частично, че към предявяне на исковете Станеви са се обогатили за сметка на ищцата с изградения магазин № 2, а ответницата с магазин № 1, апартамент № 1 и с гараж № 4, за чието строителство ищцата е заплатила, че към настоящия момент само ответниците са се обогатили с изградените процесни обекти, тъй като след развалянето на договора с Д.М. по време на процеса те са титуляри на правото на собственост по силата на чл.92 от ЗС, обогатяването им е неоснователно, защото не са вложили средства за извършените СМР, налице е пряка причинна връзка между обогатяването и обедняването на ищцата, по делото е безспорно, че ответниците не са заплатили стойността на СМР нито на ЕТ, нито на ищцата. Обогатяването на ответниците към предявяването на исковете е в размер на 42 642лв., а обедняването на ищцата към момента на плащането на сумите с оглед и левовата равностойност на чуждестранната валута /5161лв./, при което сумата на обедняването е по-малка от тази на обогатяването, искът по отношение на Станеви, предявен като частичен за 4000лв. от 13400лв., е основателен, а този срещу Д.М. – неоснователен. В изложението на М. Б.Г. по чл.284 ал3 т.1 от ГПК /чиято жалба е само срещу отхвърлителната част на въззивното решение по иска й срещу Д. Р.М./ се сочи, че въпросът относно правото на ищцата да претендира процесната сума от ответницата Д.М. на основание чл.59 от ЗЗД е разрешен в противоречие с т.11 на ППВС № 1/1979г., според което възможността едно лице да защити правото си с определен иск спрямо други лица не отнема възможността му да се защити с иска по чл.59 от ЗЗД спрямо трети лица, по отношение на които няма друг иск, ако те са се обогатили, при което този иск бил допустим и основателен. В противоречие с две решения на състави на ВС бил разрешен въпросът към кой момент се преценява има ли подобрителят на чужд имот право на обезщетение за тези подобрения, както и въпросът как се определя размерът на обогатяването и на обедняването и каква е връзката между тях. В изложението на П. и В. Станеви се сочи, че не са били налице предпоставките на т.11 от ППВС № 1/79г. за предявения иск по чл.59 от ЗЗД, тъй като ищцата имала възможност да предяви искове по чл.26 ал.2 пр.1 от ЗЗД, по чл.87 ал.3 от ЗЗД, съединени с искове за връщане на даденото, иск на ощетения кредитор, да за се запази или допълни имуществото на ЕТ, тъй като липсвал общ факт по смисъла на т.5 от ППВС № 1/79г. и тъй като липсвали и предпоставките по т.10 от постановлението поради неупражняване на правата повече от 5 години, постановеното решение повдигал въпросът за погасителната давност при иск по чл.59 от ЗЗД, въпросът за възможността да се предяви иск по чл.59 от ЗЗД в случай, че не е налице общ факт, от който произтича обедняването и обогатяването, които въпроси били решени в противоречие с практиката на ВКС, били решавани противоречиво, разглеждането на касационната жалба било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съдът не изложил съображения по довода на ответниците за нищожност на договорите на ищцата с ЕТ, което било от значение за развитие на правото, съдържанието на договорите за строителство и на нотариалните актове били взаимно изключващи се – веднъж изпълнителят на правото на строеж го продал, а втори път поел ангажимент да извърши строителството, в тези взаимоотношения Станеви нямали участие, не било доказано, че дадените от ищцата средства са вложени точно в строителството на сградата, нотариалните актове били нищожни поради липса на предмет. С мотивите си въззивният съд не давал отговори на въпросите: ако и към настоящият момент ищцата е носител на правото на строеж, което може да реализира, защо не строи, за да стане собственик на обектите, какво се случва, след като остане правото й да стане собственик на процесните обекти и едновременно следва да получи от Станеви сумите, вложени за изграждането им, не се ли обогатява двойно, ако след развалянето на договора с Д.М. и лицата, на които тя е учредявала право на строеж за отделни обекти, предявят искове по чл.59 от ЗЗД, ще се получи пълна липса на еквивалентност между стойността на подобренията и претенциите им, налице било противоречие между мотивите в определението за допускане на обезпечение на и в тези по решението по основателността и квалификацията на иска. Сочи се и противоречие с по едно решение на ВТОС, на Разградския ОС и на ВТАС. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, счита следното: По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. В разглеждания случай ВКС на РБ намира, са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение само по касационната жалба на П. и В. Станеви и само по въпроса, уточнен от съда, приложим ли е чл.59 от ЗЗД в случай, че правото на строеж на ищцата върху процесните обекти, СМР на които тя е заплатила, съществува, по който въпрос на настоящия състав не е известна практика. Останалите релевирани в изложението съображения касаят въпроси, по които въззивният съд не се е произнесъл, или представляват оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност, т.е. основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, а те подлежат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото по допускането. С оглед изложените вече съображения касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част по касационната жалба на М. Б.Г. не следва да бъде допускано. По първия поставен от касаторката въпрос - относно правото на ищцата да претендира процесната сума от ответницата Д.М. на основание чл.59 от ЗЗД, разрешен в противоречие с т.11 на ППВС № 1/1979г., според което възможността едно лице да защити правото си с определен иск спрямо други лица не отнема възможността му да се защити с иска по чл.59 от ЗЗД спрямо трети лица, по отношение на които няма друг иск, ако те са се обогатили, въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като този въпрос няма връзка с извода на въззивния съд, че с оглед развалянето на договора между Станеви и Д.М. последната не се е обогатила за сметка на ищцата, защото всичко, което тя е била придобила по договора, се намира в патримониума на отв.Станеви по силата на чл.92 от ЗС. Въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, обусловил този извод, касаторката не е поставила, а както вече бе посочено, касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като го извлече от изложението или от касационната жалба. Останалите два поставени въпроса /към кой момент се преценява има ли подобрителят на чужд имот право на обезщетение за тези подобрения и как се определя размерът на обогатяването и на обедняването и каква е връзката между тях/ не са от значение за изхода на спора в обжалваната му от М.Г. отхвърлителна част. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,