Определение № 1299 от 08.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 444/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Д. А. Д. срещу решение №227 от 14.102025г. по в.гр.д. №208/2025г. на ОС-Враца, В ЧАСТТА, с която въззивният съд отменя решение №782/11.12.2024г.на Районен съд-Враца, постановено по гр.дело №3100/2023г. В ЧАСТТА МУ, в която предявеният от „Юробанк България“АД против Д. А. Д. установителен иск е бил отхвърлен за сумата от 4252,44 лв.главница до размер на сумата от 5207,44 лв. и вместно него е постановил друго, с което е признал за установено че Д. А. Д., с ЕГН [ЕГН] дължи на „Юробанк България“АД, с ЕИК[ЕИК], допълнително сумата от 955 лв., представляваща главница по договор за отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и използване на кредитна карта ELMN19383315 от 24.06.2022 г., ведно със законната лихва от 30.06.2023 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед № 925 от 04.07.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 1682/2023 г. на Врачански районен съд. Решението се обжалва и в частите, с които: се потвърждава първоинстанционното решение в останалите му части, с които е било потвърдено решение №782/11.12.2024г.на Районен съд-Враца, постановено по гр.дело №3100/2023г. в останалата част, с която искът за главница е бил уважен от РС, решение №84/07.02.2025г.на РС-Враца, постановено по гр.дело №3100/2023г.по реда на чл.247 ГПК-за поправка на ОФГ, определение №266/07.02.2025г. постановено по гр.дело №3100/2023г. на Районен съд-Враца по молба по чл.248 ГПК и в частите, с които въззивният съд е осъдил Д. А. Д. да заплати допълнително на „Юробанк България“ АД с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата от 41,44 лева - направени по ч. гр. дело № 1682/2023 г. на Врачански районен съд деловодни разноски, съобразно уважената част от иска, както и сумата от 330,71 лв.деловодни разноски за производството пред първата инстанция, съобразно уважената от ОС част от иска и да заплати допълнително на „Юробанк България“ АД сумата от 179,48 лв.деловодни разноски за производството пред въззивната инстанция. Излагат се основания за незаконосъобразност на въззивното решение в обжалваната част и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока отхвърляне на иска изцяло. Оплакванията за материалноправна незаконосъобразност се свеждат до това, че след като съдът е приел, договора за кредит за нищожен, неправилно е присъдил не само чистата стойност на получения актив, но и лихви и разноски. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба не изпраща писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и обжалваният интерес е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови въззивното решение, съдебният състав на ОС-Враца е изложил в мотивите следните съображения: Видно от договора за отпускане на потребителски паричен кредит от 24.06.2022г, „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ЕАД предоставило на ответника Д. Д. паричен кредит в размер на 5500 лв. при договорена възнаградителна лихва в размер на 26,36% и ГПК в размер на 31,13%. В договора е посочено също така, че кредитополучателят закупува и застраховки “Защита на плащанията“ и „Домашен комфорт“, застрахователната премия по които е в размер на 1065,60 лв., като заплаща и такса ангажимент в размер на 110 лв. Съгласно условията на договора, общата дължима от кредитополучателя сума е в размер на 10 953,60 лв., платима на 60 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 182,56 лв. с падежна дата-15-то число на месеца и включваща главница, договорна (възнаградителна) лихва и застрахователна премия. Съгласно чл.2 от договора, таксата ангажимент се заплаща от кредитополучателя при усвояването на кредита, като се удържа от размера му. От името на ответника Д. А. Д. документите са подписани с електронен подпис. Отбелязване за сключването на договора от разстояние не е извършено, като такива твърдения не се навеждат и от страните по делото. От приетото от първоинстанционния съд експертно заключение по назначената и изслушана компютърно-техническа експертиза се установява, че положеният в договора и приложенията му електронен подпис има характера на усъвършенстван електронен подпис, който е валиден, записан е от доставчика на удостоверителни услуги на името на Д. Д. и е положен на 24.06.2022г. С протоколно определение от 24.10.2024г. първоинстанционният съд е открил производство по оспорване на договора за кредит, в частта относно автентичността от подписа на ответника Д. А. Д., като е указал, че тежестта да докаже автентичността се носи от ищеца. Във връзка с тези указания делото е било отложено за друга дата, но доказателства не са били ангажирани от ищеца. Съгласно заключението на приетата от районния съд и неоспорена от страните съдебно- счетоводна експертиза, договорът за кредит е бил действително усвоен от ответника Д. Д., чрез превеждане по негова банкова сметка на сумата от 5 390 лева, представляваща разликата между отпуснатия кредит от 5500 лв. и таксата ангажимент от 110 лв. Вещото лице по счетоводната експертиза установява също така, че ответникът е извършил само една погасителна вноска - на дата 16.07.2022 г., в размер на 182.56 лева, като по този начин са погасени задълженията по кредита за падежна дата 15.07.2022 г., както следва: за главница 80,47 лева, за възнаградителна лихва 84,33 лева и за главница за застраховка по кредита в размер на 17,76 лева. На база така приетите факти, въззивният състав е направил следните правни изводи: В случая са предявени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр. чл.86 ЗЗД. В тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване относно наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало от договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание; получаване на паричната сума от кредитополучателя; настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по кредита, респ. на предпоставките за настъпването на предсрочната изискуемост; валидно упражненото от него потестативно право да обяви кредита за предсрочно изискуем. При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже положителния факт на погасяване на дълга. Между страните няма спор, а това е видно и от съдържанието на процесния договор, на който ищецът основава исковете си, че този договор има характера на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, тъй като при сключването му праводателят на ищеца е действал в качеството на "търговец", според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР ЗЗП, а ответникът има качеството на "потребител", според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР ЗЗП. В разглеждания случай страните не твърдят процесния договор за кредит да е бил сключен от разстояние, като извод за такъв характер на договора не може да се направи и от неговото съдържание независимо, че от страна на кредитополучателя договорът е подписан с електронен подпис. Изискването за действителност на договора за потребителски кредит, което разпоредбата на чл.11, ал.1, т.27 от ЗПК поставя, е договорът да е подписан, без значение дали саморъчно или с електронен подпис, като от това следва, че характерът на договора като обикновен потребителски или като сключен от разстояние, се определя не от начина на подписване, а от начина на осъществяване на комуникацията между страните в целия процес от предложението до сключването на договора. По тази причина и тъй като страните не твърдят и не ангажират доказателства процесния договор да е бил сключен от разстояние, съдът намира, че той съставлява и е подчинен единствено на общите изисквания по ЗПК. За да бъде валиден договора за потребителски кредит (да има валидно възникнало договорно правоотношение), е необходимо той да бъде подписан саморъчно или електронно. Съгласно разпоредбата на чл.13 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/, основана на изискванията на чл. 3, т. 10, т.11 и т.12 от Регламент (ЕС) № 910/2014, електронните подписи са три вида-обикновен, усъвършенстван и квалифициран. Правната сила на трите вида електронни подписи е изрично регламентирана посредством разпоредбата на чл.25, ал.2 от Регламент (ЕС) № 910/2014, която придава сила на саморъчен подпис единствено на квалифицирания електронен подпис. Аналогично е разрешението и в националното законодателство, което обаче допуска сила на саморъчен подпис да имат и обикновения и усъвършенствания електронен подпис, стига договарящите страни изрично да са предвидили това-чл.13, ал.4 от ЗЕДЕУУ. В разглеждания случай по делото се установява, че договорът за кредит, от който ищецът черпи претендираните от него права, е подписан от страна на кредитополучателя с усъвършенстван електронен подпис, а клауза в договора или в придружаващите го документи, която да придава на този подпис сила на саморъчен, не е договорена. Автентичността на положения усъвършенстван електронен подпис е била оспорена от особения представител на ответника, при което правилно и в съответствие с предвидената в чл.25, ал.2 от Регламент (ЕС) № 910/2014 и чл.13, ал.4 от ЗЕДЕУУ правна сила на електронните подписи, районният съд е указал, че тежестта да докаже авторството на подписа се носи от ищеца. Посочените разпоредби, според съда, изключват приложението на общото правило по чл.193, ал.3, изр.1-во от ГПК, тъй като се касае до положен усъвършенстван електронен подпис, който нито по силата за закона, нито по силата на договореност между страните, има действието на саморъчен. По тази причина и щом като ищецът черпи права от договора за кредит, в негова тежест е било да докаже, че положеният в договора ел.подпис е издаден и принадлежи именно на ответника. Районният съд е дал възможност на ищеца да ангажира доказателства в тази насока, но такива не са били представени, поради което и при горните съображения за правната сила на усъвършенствания електронен подпис следва да се приеме, че договорът за кредит и придружаващите го документи, не са подписани от ответника. При това положение и тъй като изискването на чл.11, ал.1, т.27 от ЗПК за валидност на договора за потребителски кредит не е изпълнено, то според съда се налага извод, че облигационна връзка между страните не е възникнала, при което за ответника не са възникнали задължения за заплащане на упоменатите в договора лихви, такси, обезщетения и застраховки. С оглед установената липса на валидно възникнало договорно правоотношение, на разглеждане от съда не подлежат направените от особения представител на ответника възражения за недействителност на договора, доколкото, според съда, разглеждането на тези възражения е обусловено от съществуването на валидно договорно правоотношение, каквото в случая няма. При този изход на спора по отношение съществуването на договорна връзка между страните, въззивният съдебен състав е приел, че разпоредбата на чл.23 от ЗПК следва да намери приложение и в разглеждания случай, като се приеме, че ответникът дължи връщане само на чистата стойност на реално получения кредит. За изчисляване на размера на подлежащата на възстановяване сума въззивният съд се е позовал на установените от вещото лице по СЧЕ факти, че: 1/ по сметка на ответника е била преведена сумата от 5390 лв., тъй като таксата ангажимент от 110 лв. е била приспадната от кредитната сума от 5500 лв., и 2/ответникът е извършил една погасителна вноска от 182,56 лв. с падежна дата 15.07.2022г. и при горните съображения тя следва да бъде отнесена към главницата. Ето защо при приспадане на извършеното погашение от 182,56 лв. от размера на действително получената от ответника кредитна сума, то оставащата за възстановяване по реда на чл.23 от ЗПК сума е в размер на 5207,44 лв. Изводите на районния съд за дължимост на сумата от 4 252,44 лв. са счетени за неправилни, доколкото са основани на некореспондиращи с доказателствата по делото други изводи, че в чистата стойност на кредита не следва да бъде включена посочената в договора застрахователна премия в размер на 1 065,60 лева, тъй като липсват доказателства ищецът да е финансирал тази услуга чрез заплащането й на застраховател. Съгласно договора главницата по кредита е в размер на 5500 лв., като освен нейното връщане, кредитополучателят е следвало допълнително да заплати застрахователната премия от 1065 лв., таксата ангажимент от 110 лв., както и договорните лихви, при което общата сума за връщане се равнява на 10 053,60 лв. Под формата на кредит на ответника е преведена единствено сумата от 5390 лв., като резултат от прихващане на таксата ангажимент от 110 лв. от разрешения кредит от 5500 лв., докато договорните лихви и застрахователната премия от 1065 лв. съставляват според договора не суми, с които ответникът е кредитиран, а негови задължения. Достигайки до извод за основателност на предявения установителен иск до размер на сумата от 5207,44 лв., представляваща подлежаща на връщане главница, въззивният съд е приел, че обжалваното решение №782/11.12.2024г.на РС-Враца ще следва да бъде отменено в частта му, с която предявеният иск за главница е бил отхвърлен за сумата над 4252,44 лв. до размер на сумата от 5207,44 лв. и вместо него в тази част искът да бъде уважен. В останалата му обжалвана част решението е правилно и като такова ще следва да се потвърди. По въззивната жалба на адв.К. К., в качеството му на особен представител на Д. А. Д. от [населено място], обл.Враца, против решение №84/07.02.2025г.на РС-Враца по гр.дело №3100/2023г.: С обжалваното решение РС-Враца е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решението му от 11.12.2024г., като е постановил вместо „договор за отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и използване на кредитна карта EMLN-19383315 от 24.06.2012г.“ да се чете „договор за отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и използване на кредитна карта EMLN-19383315 от 24.06.2022г.“. Въззивният съд е счел така постановеното по реда на чл.247 от ГПК решение за правилно. Съгласно разпоредбата на чл.6, ал.2 от ГПК предметът на делото и обема на дължимата защита и съдействие се определят от страните, като това се извършва с исковата молба и с отговора й. В случая навсякъде в обстоятелствената част на исковата молба ищецът ясно и недвусмислено е бил посочил, че черпи претендираните с иска права от договор за отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и използване на кредитна карта EMLN-19383315 от 24.06.2022г. Този договор е бил представен като доказателство към исковата молба, бил е обект на изследване от двете назначени експертизи и всички твърдения и възражения на страните, както и исканията им за събиране на доказателства, са били свързани с него. Съответно, навсякъде в мотивите на решението си от 11.12.2024г. РС-Враца е изследвал именно договора от 24.06.2022г., произнасяйки се по твърденията и възраженията във връзка с него. От изложеното следва, че както страните, така и районния съд еднопосочно и недвусмислено са разгледали един и същи договор и това е договорът от 24.06.2022г. Независимо, че в обстоятелствената част на исковата молба ищецът ясно е очертал предмета на повдигнатия спор, още повече, че във връзка с договор EMLN19383315 от 24.06.2022г. е издадена и заповедта за изпълнение, в петитума на иска и очевидно технически погрешно, той е изписал вместо 24.06.2022г, неправилното 24.06.20 1 2г. Напълно аналогична грешка е била направена и в диспозитива на решението на 11.12.2024г. Тази грешка подлежи на поправяне по реда на чл.247 от ГПК, той като е израз на несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в диспозитива на решението. Доколкото се касае до развиващо се по реда на чл.422 от ГПК производство, въззивният съд е приел, че допуснатата в петитума на исковата молба техническа грешка в изписването на годината на договора не е съставлявала основание за оставяне на исковата молба без движение, тъй като предметът на спора е бил ясно очертан както от обстоятелствената част на молбата, така и от издадената заповед за изпълнение по ч.гр.дело №1682/2023г., чийто предмет обвързва исковото производство. По така изложените съображения, според съда, постановеното от РС-Враца решение №84/07.02.2025г. по гр.дело №3100/2023г. ще следва да бъде потвърдено. По частните жалби на страните против определение №266/07.02.2025г. по гр.дело №3100/2023г. на РС-Враца: С обжалваното определение РС-Враца е изменил решение №782/11.12.2024г. в частта му за разноските като е намалил размера на адвокатското възнаграждение, което ответникът е бил осъден да заплати на ищеца за заповедното производство, от 973,19 лв. на 240 лв.с ДДС. Определението е постановено по искане на особения представител на ответника Д. А. Д., инкорпорирано във въззивната му жалба №17581/27.12.2024г. против решение №782/11.12.2024г. Недоволни от така постановеното определение са останали и двете страни, като в частната жалба на ответника се поддържа, че разноски, както за заповедното, така и за исковото производство не се дължат, предвид потребителския характер на спора и разпоредбите на Директива 93/13. В своята частна жалба ищецът „Юробанк България“АД, поддържа, че адвокатското възнаграждение за заповедното производство неправилно е било намалено с оглед фактическата и правна сложност на делото. Въззивният съдебен състав е счел частните жалби за неоснователни. Според него в настоящия случай залегналият в Директива 93/13 принцип на ефективност, разяснен в решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22 на СЕС, не намира приложение, тъй като основанието, на което предявеният иск за главница следва да бъде частично уважен, не е недействителност на договора за потребителски кредит или на отделни негови клаузи, а е липсата на възникнало между страните договорно правоотношение. При това положение и както е посочил районният съд, отговорността за разноски за първоинстанционното и за заповедното производство следва да се разпредели по правилата на чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, при което в полза на ищеца „Юробанк България“АД се присъдят деловодни разноски съобразно уважената част от исковете, а в полза на ответника Д. Д.-съобразно отхвърлената част. С обжалваното определение №266/07.02.2025г. постановеното по делото решение от 11.12.2024г .е изменено в частта му за разноските, като размерът на адвокатското възнаграждение, което ответникът е бил осъден да заплати на ищеца за заповедното производство, е намален от 973,19 лв. на 240 лв.с ДДС, с оглед ниската фактическа и правна сложност на това производство. Според съда възнаграждение в поискания размер от 973,19 лв. е прекомерно завишено. По тази причина и в съответствие с критериите по чл.78, ал.8 от ГПК намаленият от районния съд размер на възнаграждението-240 лв.с ДДС, се явява справедлив и съответстващ на фактическата и правна сложност на заповедното производство и на обема на извършената от пълномощника на заявителя работа. При тези съображения частните жалби са счетени за неоснователни, а обжалваното с тях определение №266/07.02.2025г. да се потвърди. По разноските за заповедното и за първоинстанционното исково производство,въззивният съд е изложил следните съображения: Както вече бе посочено сумата, която ответникът Д. Д. следва да бъде осъден да върне на ищеца, е в размер на 5207,44 лв. Искът за главница над посочената сума до предявеният размер от 5490,57 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен и също като неоснователни да се отхвърлят исковете за възнаградителна лихва от 4303,67 лв. и мораторна лихва от 462,16 лв. При този изход на спора и съгласно правилото на чл.78, ал.1 от ГПК, за заповедното производство, съобразно уважената част от заявлението, ответникът Д. дължи на ищеца „Юробанк България“АД сумата от 225,97 лв.деловодни разноски. С първоинстанционното решение от 11.12.2024г., изменено с определение №266/07.02.2025г., ответникът е бил осъден да заплати на ищеца сумата от 184,53 лв.-деловодни разноски за заповедното производство. Ето защо и при изхода на спора пред въззивната инстанция ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца допълнително сумата от 41,44 лв.разноски за заповедното производство. По същата причина с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, за исковото производство пред районния съд ответникът Д. Д. е осъден да заплати на ищеца допълнително сумата от 330,71 лв.деловодни разноски. По разноските пред въззивната инстанция, съставът на ОС-Враца е изложил следното: При констатираната неоснователност на подадените от ответника, чрез особения му представител, жалби, разноски за производството пред въззивната инстанция не се дължат на посочената страна, още повече, че разноски не са извършвани от нея. От подадените от ищеца „Юробанк България“АД въззивна жалба и частна жалба, частично основателна (за разликата от 4252,44 лв. до 5207,44 лв.) е само въззивна жалба вх.№17749/31.12.2024г. За производството пред настоящата инстанция ищецът е извършил деловодни разноски в общ размер от 1128,38 лв., от които 136,07 лв.за държавна такса и 992,31 лв.за възнаграждение за особен представител на ответника. Ето защо и на осн.чл.78, ал.1 от ГПК за настоящето производство, съобразно уважената част от жалбите, в полза на „Юробанк България“АД следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 179,48 лв. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване особеният представител на Д. А. Д. се позовава на визираното в чл.280 ал.1 т. ГПК основание за допускане на касасационно обжалване по три въпроса, които се свеждат до приложението на чл.23 ЗПК, относно недължимостта от страна на кредитополучателя по потребителски кредит на лихвите и разходите по кредита, а само на чистата стойност на получените активи. Така формулираният обобщен правен въпрос обаче не се явява обуславящ изхода на конкретния спор, като общо основание за допускане до касационен контрол, доколкото въззивният съд е отговорил на въпроса именно в интерес на подалия КЖ като е приел, че разпоредбата на чл.23 от ЗПК следва да намери приложение и в разглеждания случай, и че ответникът дължи връщане само на чистата стойност на реално получения кредит. Следователно евентуален отговор на въпроса в същата насока в касационното производство не би довел до различен резултат по спора, от което произтича изводът, че не е налице първата обща предпоставка за допускане на касационно обжалване по тази КЖ-въпросът да е от значение за изхода по конкретния спор и следователно касационно обжалване не следва да се допуска по жалбата на ответника по иска. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС, Първо т.о. счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Обжалването на въззивното решение на ОС-Враца, в частите,с които са потвърдени: решение №84/07.02.2025г.на РС-Враца, постановено по реда на чл.247 ГПК-за поправка на ОФГ по гр.дело №3100/2023г., както и на определение №266/07.02.2025г. постановено по гр.дело №3100/2023г. на Районен съд-Враца по молба по чл.248 ГПК, преставлява касационно обжалване и следва да се извърши дискреция по чл.280 ал.1 ГПК по посочени от страната въпроси относно допускане до касационно обжалване. Въпросите по КЖ относно постановеното по реда на чл.247 ГПК-за поправка на ОФГ/ сгрешена цифра в годината на сключване на договора за кредит/ са изцяло по своето естество оплаквания по правилността, поради което по тази КЖ не следва да се допуска касационен контрол. В частите, с които въззивният съд е потвърдил определение №266/07.02.2025г. постановено по гр.дело №3100/2023г. на Районен съд-Враца по молба по чл.248 ГПК обжалването е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК и формулираните въпроси се свеждат до това следва ли потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорната клауза, поради неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично. Отрицателен отговор на този въпрос е даден, както в практиката на ВКС по чл.290 ГПК: решение № 50174 от 26.10.2022г. по гр. д. № 3855/2021г., IV г.о., решение № 60186 от 28.11.2022г. по т. д. № 1023/2020г., I т.о., решение № 50259 от 12.01.2023г. по гр. д. № 3620/2021г.,Р №129/3.07.2024 по т.д. №630/23 на Първо т.о., така и в практиката на СЕС, или в тази част са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1,т.1 и т.2 ГПК. В постановеното по преюдициално запитване във връзка с приложение на чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, се приема, че чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22 на СЕС, че чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорната клауза, поради неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично. Ето защо, в случая не следва да бъдат присъждани разноски в тежест на ответника, а въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение следва да бъдат отменени в частта, с която в тежест на ответника са присъдени разноски.Без значение е, че в случая договорът за потребителски кредит е приет за нищожен, поради липса на надлежно положен подпис на потребителя, а не на някоя от специалните хипотези за неравноправност на съответните уговорки в него, след като последните също са били наведени от ответника-потребител.Отделен е въпросът, че съдът е приел, че именно изискването на чл.11, ал.1, т.27 от ЗПК за валидност на договора за потребителски кредит не е изпълнено. Жалбата срещу на въззивното решение, в частта, имаща характер на определение за разноски, с която ОС-Враца е осъдил Д. А. Д. да заплати допълнително на „Юробанк България“ АД с ЕИК[ЕИК], сумата от 41,44 лева - направени по ч. гр. дело № 1682/2023 г. на Врачански районен съд деловодни разноски, съобразно уважената от този съд част от иска, както и сумата от 330,71 лв.деловодни разноски за производството пред първата инстанция, съобразно уважената от въззивния съд част от иска и да заплати допълнително на „Юробанк България“ АД сумата от 179,48 лв.деловодни разноски за производството пред въззивната инстанция, подадената от особения представител на Д. А. Д. ЧЖ, следва да се счита за молба по чл.248 ГПК –за изменение на решението на ОС-Враца в частта за разноските и да се изпрати по компетентност на състава, постановил въззивното решение, чието изменение се претендира в самата КЖ, без да е бил сезиран въззивния съд и без да има проведено производство пред него и съответен акт по чл.248 ГПК. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС,Първо т.о.