Определение № 60546 от 13.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 121/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. Х. против решение № V-163 / 15.09.2020 г. по гр.д.№ 1251/2020 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 807/02.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 5160/2019 г. на Бургаски районен съд, в частта му, с която предявеният от М. Х. против ЗАД „ ДаллБог Живот и Здраве „ иск, с правно основание чл.432 ал.1 КЗ е отхвърлен за разликата над присъдените 5000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, в причинна връзка с ПТП от 15.07.2017 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество автомобил – до претендираните 24 000 лева, ведно със законна лихва считано от датата на застрахователното събитие. Страната счита, че въззивното решение е постановено при неправилно приложение на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и при несъобразяване на минималните нива за застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, в качеството им на ориентир за социално-икономическите условия, при които се определя обезщетението. Ответната страна – ЗАД „ДаллБог Живот и Здраве„ – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулирани и обосновани с допълнителния селективен критерий правни въпроси. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е споделил преценката на първоинстанционния за дължимо обезщетение за търпими от ищцата неимуществени вреди в размер от 5 000 лева, в причинност със застрахователно събитие от 15.07.2017 г., съобразявайки че: получените от ищцата телесни увреди се състоят в счупване на дясна мишнична кост в проксималната част, квалифицирано като средна телесна повреда, с възстановителен период от 3,5 – 4 месеца, в който същата е търпяла болки и страдания и движението на крайника е било затруднено. Съобразен е вида на лечението – кръвна репозиция на фрактурата, с поставяне на метална остеосинтеза, както и проведени двукратно рехабилитационни процедури. Отчетено е заключението на вещото лице, установило че функцията на ръката е възстановена на 100 %, като само в крайна фаза на движение, с опъване назад, все още се изпитва болка. Коментирани са свидетелските показания, за търпими интензивни болки и нужда от чужда помощ непосредствено след увреждането, както и за психически дискомфорт в причинност със същото - стрес, безсъние, страхови състояния. След анализа на установените и относими към преценка на дължимото обезщетение обстоятелства, въззивният съд е обосновал присъдения размер с вида на травмата и нейното лечение, отчитайки пълното възстановяване на ищцата, в рамките на обичайния за такива случаи срок, независимо от отчетени болнични за период от 15.06.2017 г. до 16.04.2018 г., характера и интензитета на търпимите болки и страдания, създадените неудобства, вкл. отражението върху психиката й, както и формално упоменавайки социално-икономическите условия към момента на увреждането. В изложението по чл. 284 ал.3 ГПК, касаторът формулира въпроса: Как следва да се прилага критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застраховател ? Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с цитирана практика на състави на ВКС, с които въззивното решение конфронтира, както и с формално позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Досежно конкретно преценимите критерии при определяне на застрахователно обезщетение въпросът се явява фактологичен, доколкото не предполага еднозначен и общоважим отговор във всяка хипотеза на предявен пряк иск по чл.432 КЗ, извън конкретиката на отделния спор. В първата си част – по отношение принципните положения при приложението на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, като се явява обоснован и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с ППВС № 4/1968 г., макар цитирано в касационната жалба, а не изрично и в изложението по чл. 284 ал.3 ГПК. Изводите на въззивния съд са в несъответствие със задължителните указания,залегнали в Постановлението: не само обосноваване прилагането на критерия за справедливост с всички относими към определянето на размера на обезщетението елементи, но и мотивиране на решението в аспект на комплексната им преценка и спрямо конкретните обществено-икономически условия. Цитираните решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, не са от естество да обосноват касационното обжалване, като постановени в различни от настоящата хипотези на понесени увреди и към различен от процесния момент на настъпило застрахователно събитие. По начало, наличието на задължителна съдебна практика, при необосноваване на противоречие в същата, изключва формално цитираната хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Спрямо касатора – ищец е приложима разпоредбата на чл. 83 ал.1 т.4 ГПК, поради което държавна такса по допускане на касационното обжалване не се дължи. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение