Определение № 629 от 22.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1425/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени ищецът Р. К. Щ., чрез адвокат П. П. и от ответника Прокуратурата на Република България, чрез прокурор В. В. от Апелативна прокуратура – София, срещу въззивно решение № 2888/27.12.2019 г., изменено по реда на чл. 248 ГПК в частта за разноските, от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 3708/2019 г. Ищецът Р. К. Щ. обжалва въззивното решение в частта, в която искът му по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 13 000 лв. до пълния размер от 200 000 лв. и в частта, в която искът за обезщетение на имуществени вреди в размер на 91 3952,11 лв. е отхвърлен в цялост, както и в частта относно съдебноделоводните разноски. Относно иска за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди излага доводи за необоснованост и нарушение на чл. 327 ТЗ. Относно обезщетението за неимуществени вреди твърди допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички релевантни обстоятелства, а още необоснованост и нарушение на чл. 52 ЗЗД. Иска отмяна на въззивното решение в обжалваните части, уважаване в пълен размер на претенциите и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Насрещната страна не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Ответникът по иска Прокуратурата на Република България обжалва решението в частта, с която е осъдена да заплати на Р. Щ. обезщетение в размер на 13 000 лева за причинени му неимуществени вреди на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, както и съдебноделоводните разноски. Излага доводи за неправилност, които следва да се квалифицират като такива за необоснованост във фактическите и правни изводи. Иска изцяло отмяна на въззивното решение в обжалваната част, като в същото време и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което „да бъде намален размерът на имуществените и неимуществени вреди“. Въззивният съд е отхвърлил изцяло искът за обезщетение на имуществени вреди, а петитумът на касационната жалба досежно обезщетението за неимуществени вреди сочи на частично обжалване на иначе дължимо по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение и искане за изменение на обжалвания акт, макар и да не се сочи какъв е според Прокуратурата на РБ справедливият в случая размер на обезщетението. Насрещната страна Р. К. Щ. отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В евентуалност развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Жалбите са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като изменил решението на първостепенния Благоевградски окръжен съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Р. К. Щ. обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 13 000 лева. Отхвърлил в цялост предявения иск за обезщетение на имуществени вреди. С определение по реда на чл. 248 ГПК допълнил обжалваното решение в частта за разноските, като осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на адв. П. П. адвокатско възнаграждение за представителство във въззивната инстанция на ищеца Р. Щ. в размер на 527,90 лв. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че Р. Щ. е привлечен като обвиняем за извършване на престъпления по чл. 212, ал. 4 НК през 1997 г., като през 2004 г. и 2006 г., в хода на разследването, са му повдигнати нови обвинения. По повдигнатото му обвинение е определена мярка за неотклонение “задържане под стража“, която е изтърпявана в периода 16.12.1997 г. – 15.07.1998 г. (седем месеца). Щ. е обезщетен за търпените в резултат от незаконното му обвинение в престъпления по следствено дело № 242/97 г. (преди отделянето на материали от него през 2004г.) и съгласно обвинителен акт от 2006 г., за които е оправдан с влязла в сила през 2013 г. присъда на СГС, 21 състав по нохд № 23//2009 г.. За моралните вреди от незаконното обвинение за тези престъпления е присъдено обезщетение от 23 000 лв., като е отчетен престоят в ареста по мярката за неотклонение от 1997 г. и влошеното в резултат от този престой здравословно състояние, намерило израз в болестни прояви като язва на дванадесетопръстника, хипертонична болест и сърдечна аритмия. Предмет на исковите претенции по делото са вредите, от незаконно обвинение в престъпления по обвинителния акт от 2004 г., търпени от 09.02.2004 г. до 23.02.2017 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда. Съдът е изяснил, че през така очертания 13 годишен период,, а именно между 2006 до 2013 г. е съществувало паралелно наказателно преследване – по обвинителния акт от 2006 г. В този период спрямо него не е прилагана мярка за процесуална принуда, като участието му в процесуалноследствените действия е интензивно. Съдът приел, че ищецът е претърпял морални щети, изразяващи се в душевно безпокойство, тревога, негативни преживявания, засегнати чувства на лично достойнство и чест, унижение, уронване на доброто име в обществото, смущения в социалното общуване. Установените с експертизи болестни процеси у ищеца Щ. са в пряка причинноследствена връзка с престоя му в ареста по време на изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража“ в периода 1997-1998 г. и са обезщетени по реда на ЗОДОВ с влязло в сила съдебно решение. За обвиненията от 2004 г. (предмет на настоящото дело) на Щ. не е налагана мярка за процесуална принуда, няма заключение на съдебните експерти за наличие на пряка причинноследствена връзка между установени заболявания и наказателното преследване в периода 2004-2017 г. Въззивният съд намерил за справедливо парично обезщетение за причинените на Щ. неимуществени вреди от незаконното обвинение, предмет на настоящото производство в размер на 13 000 лв. Обосновал се с преценка на релевантните обстоятелства, изследвани с оглед тежестта им за определяне крайния размер на обезщетението. За определящи по-висок размер на обезщетението е зачел неразумно дълъг срок на наказателното преследване, няколко обвинения и то за тежки престъпления; публичност на обвиненията в населеното място на Щ., негативните последици върху доброто име и професионалното развитие на същия, които са значителни и необратими. За определящи по-ниския размер на обезщетението е приел липсата на мярка за процесуална принуда, като е зачел и обстоятелството, че частично обезщетение е получено с влязлото в сила решение по ЗОДОВ (налице е петгодишен период от паралелно водените наказателни производства). По отношение на твърденията на Щ. за причинени му в следствие на незаконното обвинение срещу него имуществени вреди, изразяващи се в нереализиране на доходи от възнаграждения, дължими му като посредник-изпълнител, съдът приел, че представените по делото два договора за посредничество нямат достоверна дата, сключени са между Щ. и съпругата му – като представител на възложителите – търговци и по делото липсват доказателства, че фактурираните сделки в изпълнение на договорите са сключени именно при посредничество на Щ.. Приел, че посочените в исковата молба фактури не са сред иззетите от разследващите органи материали (видно от протоколите за претърсване и изземване от 12.12.1997 г.). Приел, че задълженията за изплащане на възнаграждение тежат върху насрещните страни по сключените договори, като тези задължения са възникнали преди наказателното преследване срещу Щ. да е започнало; липсват доказателства сделките, за което сключване се твърди, че в резултат на посредническата дейност на Щ., да са извършени изобщо с негово съдействие. По касационната жалба на ищеца Р. К. Щ.: Касаторът обосновава основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение относно иска за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди с въпросите: когато в следствие на водено наказателно производство цялата документация на търговци, включително печати и кочани с фактури, е иззета по надлежния ред и в следствие на тези действия дейността им е прекратена окончателно, от кого следва обвиняемият/подсъдимият да търси дължимо, но неполучено възнаграждение за труд – от дружеството или от държавата, в лицето на Прокуратурата на РБ и фактът на издадена фактура достатъчно и единствено основание ли е за заплащане на стоката или следва тя да бъде доставена и предадена фактически и едва след това платена, при липса на друга уговорка. Те нямат никакво отношение към постановеното от въззивния съд. Той не е отрекъл правото да се търси обезщетение в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ от държавата за неполучени възнаграждения в резултат на незаконно повдигнато обвинение. Искът е изцяло отхвърлен поради неговата недоказаност. Без значение е и тълкуването на чл. 327 ТЗ, защото в случая същественото е дали е доказано наличието на договор за посредничество, а съдът е приел, че такъв не съществува. Обосновката за това, извършена във въззивното решение няма никакво отношение нито към поставените правни въпроси, нито към цитираната от касатора съдебна практика - решение № 395/08.12.2015 г. по гр.д. № 1463/2015 г. на ВКС; решение № 1318/20.10.1994 г. на ВКС по гр.д. №1684/1994 г.; определение № 92/03.02.2016 г. по т.д. № 738/2015 г. на ВКС; определение № 202/16.04.2009 г. по т.д. № 187/2009 г. на ВКС. Относно възивното решение, постановено по иска за неимуществени вреди, е поставен въпросът какво е съдържанието на понятието “справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и кои са обективно съществуващите обстоятелства, както и тяхното значение, които следва да се вземат предвид при определянето на справедливия размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение. Съдебният състав намира, че правният въпрос е от значение за крайния резултат по делото, но не се установява поддържаното противоречие с т. II на ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 61/28.04.2016 г. по гр.д. № 4546/2015 г. на ВКС; решение № 216/28.11.2014 г. по гр.д. № 1604/2014 на ВКС; решение № 55/11.03.2013 г. по гр.д. № 1107/2012 г. на ВКС; решение № 184/05.10.2016 г. по гр.д. № 1168/2016 г. на ВКС. Касаторът не е поставил правни въпроси, но доколкото твърди недопустимост на въззивното решение, съдебният състав следва да прецени има ли основание за служебно допускане на касасационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Според Р. Щ., бил претърпял имуществени вреди от платено адвокатско възнаграждение в наказателното производство, по които първостепенният съд не се бил произнесъл, въззивният съд – също. По съществото си оплакването е за порок, отстраним по чл. 250 ГПК, т.е. от съда, който го е допуснал. При това, твърдението е за непълнота на първоинстанционното решение, което няма отношение към въззивния съдебен акт, предмет на касационната жалба. В заключение, няма основание за служебно допускане на касационно обжалване с оглед преценка евентуална недопустимост на решението, постановено от Софийски апелативен съд. По касационната жалба на Прокуратурата на Република България: Поставени са два въпроса, които се припоктриват и са относно тълкуването на чл. 52 ЗЗД – как се прилага общественият критерий за справедливост и необходимостта от задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства при определяне паричният размер на обезщетението. Както стана ясно от по-горе, въпросите са относими към предмета на спора и са от значение за постановения резултат, но не се установява отклонение от трайно установеното тълкуване, включително в посочените от касатора съдебни актове: ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС;решение № 29/05.03.2012 г. по гр.д. № 170/2011 г. на III г.о. на ВКС; решение № 223/12.01.2017 г. по гр.д. № 5559/2015 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 31/28.03.2017 г. по гр.д. № 3333/2016 г. на III г.о. на ВКС; решение № 267/30.11.2016 г. по гр.д. № 1365/2016 г. на ВКС. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът