Определение № 895 от 12.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1634/2013 г.

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу определение от 17.01.2013г. по ч.гр.д. № 63/2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 06.11.2012г. по гр.д. № 52480/2012г. на Софийски районен съд, 24 състав, за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Софийски градски съд. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение съдопроизводствените правила. Допускането на касационното обжалване се основава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Съгласно т.9в от Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на първоинстанционния съд за прекратяване на производството, поради неподсъдност на спора, подлежи на касационно обжалване на основание чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Предвид даденото разрешение в посоченото тълкувателно решение, частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото и изпращането му по родова подсъдност на Софийски градски съд, въззивният съд е приел, че цената на иска по чл.233, ал.1 ЗЗД е над 25 000 лева, определена съобразно правилото на чл.69, ал.1, т.5 ГПК при договорена месечна наемна цена от 9000 евро. Изложени са доводи, че искът не е неоценяем, тъй като предмет на същия е имущественото право за връщане на наетата вещ, което е оценимо в пари, съобразно чл.68 ГПК. Посочено е, че в чл.69 ГПК няма изчерпателно изброяване, а са визирани най-типичните случаи на оценяеми искове, като за непосочените важи правилото на чл.69, ал.2 ГПК, според което съдът определя първоначалната цена на иска, ако тя не попада в някоя от хипотезите на ал.1 на чл.69 ГПК. Според въззивния съд, доколкото предмет на иска по чл.233, ал.1 ЗЗД е претенцията за връщане на наетата вещ, поради прекратяване на договора за наем, при разглеждането й съдът следва да се произнесе и по надлежното възникване и настоящото съществуване на наемното правоотношение, което като хипотеза е най-близко до тази по чл.69, ал.1, т.5 ГПК, предвиждаща, че по искове за съществуване или прекратяване на договор за наем цената на иска е наемът за една година. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК поставя като значим за изхода на делото процесуалноправния въпрос относно предмета на делото и цената на иска по чл.233, ал.1, изр.1 ЗЗД, който е относим към предмета на конкретното дело, образувано по частна жалба срещу определение за прекратяване на делото по подсъдност, и е обусловил изходът му, съобразно определената от въззивния съд цена на иска по правилото на чл.69, ал.1, т.5 ГПК. Видно от изложеното, по отношение на поставения от жалбоподателя въпрос е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Въпреки това, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като липсва релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК Съгласно дадените разяснения в т.20 от ТР № 1/ 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, които на основание чл.130, ал.2 ЗСВ, са задължителни за всички органите на съдебната власт, цената на иска по чл.233, ал.1, изр.1 ЗЗД се определя от наема за една година по договора, а държавната такса е 4% върху така определената цена на иска. Атакуваният акт е постановен в съответствие с даденото разрешение в тълкувателното решение, поради което липсва наведената от жалбоподателя допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. С тълкувателното решение по реда и на основание чл.292 ГПК, е преодоляна съществуващата противоречива практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, като наличието на задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК изключва проявлението на основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, съгласно т.3 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд