Определение № 3147 от 10.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1130/2025 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Дженерали Застраховане“ АД срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд.

Ищците Ю. Р., Х. Р. и Х. А. оспорват жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Първоинстанционният съд е уважил частично предявените искове по чл. 432, ал. 1 КЗ, като е осъдил ответника да заплати на всеки от ищците на основание договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на майка им К. И. в размер на по 50 000 лв., заедно със законна лихва, отхвърляйки исковете за разликата до пълните предявени размери от по 200 000 лв.

По жалба на ищците въззивният съд, след частична отмяна на решението, е увеличил размера на присъдените обезщетения на по 80 000 лв. Потвърдил е решението в останалите обжалвани части.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• при определяне конкретната степен (процент) на съпричиняване при деликт подлежи ли анализ и съпоставка поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, и

• съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички възражения и твърдения на страните; следва ли формираният от съда правен извод относно основателността на претенцията да е резултат от обсъждане в логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и на доводите на страните?

По отношение на първия въпрос не е налице специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Последователна е практиката на ВКС, че при наличие на принос и на пострадалия за настъпването на вредата по чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдът следва да определи степента на приноса, като извърши съпоставка на поведението на пострадалия с това на делинквента, отчитайки и останалите обстоятелства по случая от значение за настъпването и обема на вредите. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от така установената практика, доколкото е извършил необходимата съпоставка, като при установения механизъм на произшествието (движение на управлявания от застрахования водач товарен автомобил на заден ход в нарушение на чл. 40, ал. 1 и ал. 2 ЗДП - без да се убеди, че пътят е свободен и не създава опасност и без да осигури лице, което да наблюдава пътя и своевременно да сигнализира при опасност, при което автомобилът е ударил пострадалата пешеходка, движеща се в посоката на автомобила надлъжно в средната част на улицата при наличие на обособени от двете страни тротоари) е изложил съображения, че макар и с поведението си пострадалата да е допринесла за настъпване на произшествието и последвалия от него резултат, главната причина за него е неосигуряването на необходимата видимост от страна на застрахования водач при съобразяване и на задължението на последния по чл. 3, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 1 ЗДП да спазва правилата за движение и с поведението си да не поставя в опасност живота и здравето на участниците в движението, както и да бъде внимателен и предпазлив към тях, особено към по-уязвимите пешеходци и водачи на двуколесни превозни средства. Преценявайки така установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че степента на принос на пострадалата следва да бъде определен на 20 %, за разлика от приетия от първата инстанция размер от 50 %. С оглед така извършената съпоставка не е налице произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а що се отнася до правилността като краен резултат на направената оценка на приноса, срещу която в действителност са насочени изложените от жалбоподателя оплаквания и доводи, следва да се подчертае, че същата, като въпрос по съществото на спора, не подлежи на проверка във фазата по допускане на касационното обжалване.

Не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по отношение на втория въпрос, доколкото не се установяват, а и не се сочат от жалбоподателя, конкретни доказателства, обстоятелства, доводи или възражения от значение за определянето на степента на приноса на пострадалата, които въззивният съд да не е съобразил. Както в изложението, така и в жалбата единствено са развити доводите на жалбоподателя за по-голям от приетия принос на пострадалата, изведени от движението ѝ с гръб към автомобила и по средата на улицата въпреки наличието на тротоари. Всички тези обстоятелства са взети предвид от въззивния съд, а правилността на извършената оценка на относителната им тежест във връзка с останалите обстоятелства по случая, както е посочено и по-горе, не подлежи на проверка във фазата по селекция на касационната жалба.

По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 78, ал. 1 ГПК и при съобразяване на степента на фактическа и правна сложност на производството пред касационната инстанция, материалния интерес и ориентировъчните размери на адвокатските възнаграждения по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС ответникът следва да заплати на упълномощения от ищците адвокат възнаграждение в размер на общо 3600 лв., вкл. ДДС.

С тези мотиви съдът