Определение № 60359 от 11.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2156/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на всяка от страните - Г. А. З. и ЗК „ Лев Инс „ АД против решение№ 148/01.06.2020 г. по т.д.№ 100/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, както следва: Касаторът ЗК „Лев Инс „ АД оспорва въззивното решение, в частта с която е отхвърлен предявеният от дружеството против Г. З. регресен иск, с правно основание чл.274 ал.1 т.1 КЗ / отм./, за разликата между присъдените 22 500 лева и до претендираната сума от 45 000 лева – заплатено от ищеца обезщетение за неимуществени вреди на И. Г. С., настъпили в причинна връзка с ПТП от 02.04.2010 г., причинено по вина на ответника, като водач на застраховано при ищцовото дружество, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите, МПС, от заплащането на което за застрахователя е възникнало регресно право срещу делинквента. Касаторът оспорва въззивното решение, като неправилно, поради постановяване в противоречие с чл.52 ЗЗД и определянето на изключително занижен размер на дължимото на пострадалия обезщетение, въпреки понесената от него политравма – разкъсване на левия купол на диафрагмата, херниране на черва в лявата плеврална кухина,контузия на бял дроб, счупване на таза в областта на седалищната кост вдясно, лекостепенно мозъчно сътресение, рана на долна устна и кръвонасядания. Счита, че съдът не е съобразил всички релевантни обстоятелства, при прилагане критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, вкл. конкретните обществено-икономически условия към момента на увреждането, ориентир за което са лимитите на застрахователна отговорност по пар.27 от ПЗР на КЗ / отм./. Касаторът излага подробни съображения в обосноваване на по-високо от приетото от въззивния съд за справедливо в конкретния случай обезщетение от 45 000 лева, каквото е договорено в сключеното с пострадалия споразумение. Касаторът - Г. З. – оспорва въззивното решение, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното, за осъждането му по регресния иск на застрахователя, до размера на сумата от 22 500 лева. Оспорва въззивното решение като неправилно, поради постановяването му в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД и чл.51 ал.2 ЗЗД, считайки определеното от съда за справедливо обезщетение изключително завишено, акцентирайки на срока на възстановяването – до 2.5 месеца и липсата на усложнения, както и оспорвайки извода за доказано съпричиняване от страна на пострадалия само до размера на Ѕ. Счита, че от мотивите на съдебния акт не е установимо този процент да е съобразен и с доказаното непоставяне на предпазен колан, а само с обстоятелството, че пострадалият е съзнавал,че водачът е употребил алкохол. Именно непоставянето на предпазен колан, обаче, касаторът счита в по-голяма причинност с настъпилите увреждания, доколкото при поставен такъв получените биха били по-леки, а някои от тях – дори избегнати. Така, според страната, справедлив размер на обезщетението би бил такъв от около 25 000 – 30 000 лева, редуциран с оглед съпричиняването на пострадалия / 70 % - 80 % / до около 10 000 – 13 000 лева. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът – застраховател на гражданската отговорност на делинквента ответник - Г. З., по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите, предявява регресен иск срещу същия, за възстановяване заплатена от застрахователя, в полза на трето за спора лице – И. С., в обезщетение на претърпени от същото неимуществени вреди, в причинна връзка с ПТП от 02.04.2010 г., настъпило по вина на ответника - сума от 45 000 лева, на основание чл. 274 ал.1 т.1 КЗ / отм./ - управление на МПС след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма. Твърди, че в хода на предявен от пострадалия иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ / отм./, е сключил със същия споразумение за заплащане на обезщетение в размер на 45 000 лева, съответно заплатено, като на това основание и в резултат на отказ от иска от И. С. производството е било прекратено. Делинквентът е бил конституиран като трето лице – помагач в това производство, но не е страна по писменото споразумение. Ответникът – Г. З. – се е позовал на това обстоятелство и на непротивопоставимост на споразумението нему, бидейки необвързан и от сила на пресъдено нещо относно размера на дължимото обезщетение.Така същият е счел, че може да противопостави всички свои възражения срещу дължимостта и размера на обезщетението, позовавайки се на изключителния принос на пострадалия за настъпване на уврежданията - непоставен предпазен колан и поставяне в риск, качвайки се в автомобила, въпреки знание за употребения от Г. З. алкохол. В допълнителната искова молба застрахователят заявява, че при сключване на споразумението са отчетени всички относими обстоятелства по определяне на дължимото обезщетение и конкретно вида и степента на съпричиняване от пострадалия. Ищецът акцентира на обстоятелството, че споразумението е сключено след завеждането на иска по чл.226 ал.1 КЗ /отм./, а последният е бил предявен за сума от 75 000 лева, като договореното и изплатено обезщетение съобразява 40 % съпричиняване, доколкото претендираният размер е бил счетен за справедлив. Ответникът е оспорил и размера на обезщетението, като изключително завишен спрямо претърпените травми. Първоинстанционният съд е уважил иска частично - за сума от 28 500 лева. С оглед установените увреждания съдът е счел за справедливо обезщетение в размер от 48 000 лева - по-голямо от приетото в писменото споразумение. Приел е за доказано съпричиняване във всяка от доказаните форми – непоставен предпазен колан и пренебрегнато видимо пияно състояние на водача – в размера от 40 % Поради това е приел за дължимо обезщетение от 28 800 лева / 48 000 лева - 19 200 лева /. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение за разликата над 22 500 лева и до присъдените 28 800 лева и отхвърлил иска за същата, като е потвърдил решението в останалата му част – за отхвърляне на иска до претендираните 45 000 лева. Съдът е приел, че делинквентът не е страна по сключеното между застраховател и пострадал споразумение, поради което може да противопостави всички свои възражения относно формиране размера на обезщетението, в това число – за прекомерност и за наличие на основание за намаляването му поради съпричиняване от пострадалия, доколкото, видно от съдържанието на споразумението, договорената в обезщетение сума не съобразява такова. Никъде в споразумението не е визирано съгласие за дължимо по справедливост по-високо обезщетение, съответно в размер от 75 000 лева, от който да е приспаднат процент съпричиняване. С оглед субективната преценка на пострадалия, обаче, за дължимо обезщетение от 45 000 лева, заявена със сключеното споразумение и приета от застрахователя, съдът е приел, че в настоящото производство не може да се коментира по-висок размер дължимо обезщетение, а следва да се преценява договореният такъв, с оглед възражението на ответника за неоправданото му завишаване, както и за наличието на основание за намаляването му, поради съпричиняване от пострадалия. Само в този смисъл въззивният съд е коментирал кореспондираща на претърпените увреди и справедлива като обезщетение сума от 45 000 лева. Изрично мотивите съдържат констатация за съпричиняване от пострадалия, както поради непоставен предпазен колан, така и поради поставяне в риск с качването в автомобил на водач, употребил алкохол. Съдът е счел, че с това си поведение пострадалият е допринесъл за уврежданията с равен на делинквента принос от 50 %. Поради това, дължимото на застрахователя е определено в размер на 22 500 лева / 45 000 – 22 500 /. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът ЗК „Лев Инс„ АД е формулирал следните въпроси: 1/ Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.11 на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост ? - въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с ППВС № 4 / 1968 г. и приетото в решения по т.д.№ 44/ 2012 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 157/2011 г. на І т.о. на ВКС и 2/ Следва ли съдът, при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, да вземе предвид, наред с указаните в ППВС № 4/1968 г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените ? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решения по т.д.№ 44/2012 г. ,т.д.№ 619/2011 г. и т.д.№ 795/2008 г. – всички на ІІ т.о. на ВКС. Формално и по двата въпроса се сочи допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Същите са ориентирани към отговор, в аспект на неуважено възражение на ищеца, че договорения в споразумението размер на обезщетението – изначално и независимо от възможността за приспадане на съпричиняване – е занижен спрямо действително дължимото по справедливост. Видно от преждекоментираното, изхождайки от свободата на договаряне и обвързаност на страните със споразумението, въззивният съд изобщо не е коментирал възражение за заниженост, а само възражение за завишеност на договорения и изплатен размер, предявено от ответника, като необвързан от сключеното споразумение. Само в този аспект е коментирано, че обезщетението от 45 000 лева се явява справедливо, в смисъл, че не е завишено с оглед съдържанието на уврежданията и търпимите от тях болки и страдания, вкл. период на интензивност на същите, проведеното лечение и периода на възстановяване.Въпрос по тълкуване на споразумението, в смисъл на съобразило и степента на съпричиняването от пострадалия, касаторът – ищец не е формулирал. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът Г. З. формулира въпроси „за обосноваване критериите за прилагане на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД„, „за критериите за определяне степента на съпричиняване от пострадалия, с оглед чл.51 ал.2 ЗЗД„. Всеки от въпросите е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие съответно: по първия въпрос – с ППВС № 4/ 1968 г. и решения, постановени в производства по чл.290 ГПК на състави на ВКС, а по втория – с ППВС № 17/1963 г., ТР № 1/ 2015 г. по тълк.дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС и решения, постановени в производства по чл.290 ГПК. Сочи се и процесуалноправен въпрос „за обсъждане възраженията по оспорване на фактическите и правни изводи на първостепенния съд относно съпричиняването от страна на пострадалия и задължителното изготвяне на мотиви в тази насока „ – обосноваван в идентична хипотеза – с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1/ 1985 г. и ТР № 1 / 2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения в производства по чл.290 ГПК. Страната се позовава и на очевидна неправилност на въззивния акт, съгласно чл. 280 ал.2 пр. трето ГПК, с препращане към съображенията, в обосноваване на преждепосочените въпроси. Въпросите не удовлетворяват допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Размерът на дължимото обезщетение е коментиран с оглед установените множество увреди, една от които с временна опасност за живота, търпимите от тях болки и страдания – по съдържание, интензивност и продължителност, периода на лечение, на възстановяване и свързаните с това неудобства. Доводите за неправилно съобразени обстоятелства, в завишение на платеното обезщетение, какъвто единствено интерес има касаторът по оспорване приложението на чл.52 ЗЗД, се ограничават до продължителността на възстановяването от всички увреди - до 2,5 месеца и икономическата конюнктура към 2010 г. – момента на увреждането. Въззивният съд ги е съобразил, като критерии при определяне на обезщетението, поради което и противоречие с т.11 от ППВС № 4/1968 г. не е установимо, като се отчете, че по начало в Постановлението не са изчерпателно въведени всички възможни релевантни критерии, а е указано задължението на съда за съобразяването на всеки един и мотивиране приложението му при определяне размера на дължимото обезщетение. Такова мотивиране решението съдържа, а противоречие на размера на обезщетението, с приети стойности в цитираната съдебна практика по чл.290 ГПК, е неустановимо, доколкото същата изхожда от различен обхват на вредите, а дори да би бил еднакъв – размерът на обезщетението винаги е функция от конкретното доказване. В преобладаващата част от съдебните решения се касае и за момент на увреждането, значително по-късен от 2010 г.. Изначално несъстоятелен е и довода на касатора, че въззивният съд е съобразил съпричиняване единствено поради знанието на пострадалия, че сам се поставя в риск, предвид видимо състояние на употребил алкохол водач, но не и поради непоставен предпазен колан. Възприетият от състава процент на съпричиняване не е в несъответствие със значението на приноса на пострадалия, спрямо виновното поведение на делинквента и не се явява в противоречие с възприетото в цитираната съдебна практика, формирана с решения по реда на чл.290 ГПК. Процесуалноправният въпрос също не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като не е формулиран в съответствие с конкретен касационен довод – за некоментирано от въззивния съд конкретно обстоятелство, значимо за определянето на по-нисък от 45 000 лева размер на обезщетението или за определяне на по-високо от 50 % съпричиняване, въведени с въззивната жалба на страната. В същата касаторът е изразил несъгласие с определения от първоинстанционният съд размер на обезщетението, което е довод по приложението на правните норми на чл.52 ЗЗД и чл.51 ал.2 ЗЗД, произнасяне по което въззивното решение съдържа. Необоснован, по преждеизложените съображения за неустановимо нарушение на чл.52 ЗЗД и чл.51 ал.2 ЗЗД, е и довода за очевидна неправилност на въззивния акт, като основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК. Още повече, съобразно утвърдената практика на касационна инстанция, очевидната неправилност следва да е изводима единствено и само от мотивите на въззивното решение, извън съдържанието на конкретните процесуални действия на съда и страните и съдържанието на събраните доказателства. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение