Определение № 127 от 08.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1010/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. Д., Фейджан А. Д., действаща със съгласието на своята майка С. Д., и С. А. Д., действаща чрез своята майка и законен представител С. Д. - всички чрез адв. С. Ч. от САК, и по частна касационна жалба на OMNIASIG VIENNA INSURANCE GROUP SA Румъния, регистрирано в търговския регистър на Букурещ, Румъния, с рег. № J40/10454/2001, уникален регистрационен код 14360018, срещу решение № 12268 от 06.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 5368/2019 г. на Апелативен съд - София. Касационната жалба е насочена срещу частта от решението на Апелативен съд - София, с която е потвърдено решение № 5247 от 11.07.2019 г. по гр. д. № 5034/2016 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените против OMNIASIG VIENNA INSURANCE GROUP SA - Румъния искове за заплащане на всяка от ищците на сума в размер на 200 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на А. Ш. Д. /съпруг на първата и баща на другите две ищци/, настъпила при ПТП на 28.10.2012 г. в Румъния, и на основание чл.78, ал.1 ГПК застрахователното дружество - ответник е осъдено да заплати на всяка от ищците разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 6 636 лв. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон и е направено искане за отмяна на решението, за уважаване на предявените от Фейджан Д. и С. Д. искове за суми в размер на по 22 208 лв. и на предявения от Сейме Д. иск за сумата 61 325 лв. и за присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, заявено по отношение на следните определени като значими за изхода на делото въпроси: „ 1. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба; 2. Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си; 3. Когато съдът приема за приложимо чуждо право, следва ли той сам да тълкува и определя точното съдържание на приложимото право, което е необходимо относно условията и обхвата на отговорността на делинквента и на застрахователя, съотношението между деликтното и застрахователното правоотношения, лицата, имащи право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, основанията за изключване и погасяване на отговорността, началото на давностния срок, начина на прилагането на давността /по възражение или служебно/, възможност и основания за спиране/прекъсване на течението й, правила за определяне размера на дължимото се обезщетение за вредите; 4. От кой момент започва да тече погасителната давност съгласно румънското законодателство за преките претенции на увредените лица по застраховка „Гражданска отговорност“ против застрахователя към датата на процесното ПТП (2012 г.); 5. Следва ли съдът сам да тълкува и определя точното съдържание на приложимото румънско право, което необходимо и относно условията и обхвата на отговорността на делинквента и сам да определя дали се дължи законна лихва върху присъдено/изплатено обезщетение за неимуществени вреди; 6. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси, когато приложимо е друго право, а не българското; 7. Следва ли съдът, когато е определил за приложимо право на държава-членка и не разполага с достатъчно информация за съдебната практика на държавата-членка, да определи обезщетение за неимуществени вреди, позовавайки се на разпоредбата на чл.162 ГПК; 8. При формиране на изводи относно размера на обезщетението съгласно румънското законодателство с какво следва да се съобрази съдът; Следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки“. В изложението са формулирани и въпроси, за които бланкетно се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: „ 1. Когато съдът установи, че съгласно чуждото приложимо право размерът на обезщетение за неимуществени вреди по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите се определя по справедливост, може ли съдът да приложи критериите за справедливост, установени в българското право; 2. Кой регламент в настоящото производство е приложим - Регламент № 864/2007 г. или Регламент № 593/2008 г.“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с аргументи, че въззивният съд е приел за приложимо румънското право, без да е изследвал изцяло института на непозволеното увреждане - погасителна давност /начало, край/, критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди и значението на понятието „справедливост“. В писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касация OMNIASIG VIENNA INSURANCE GROUP SA със седалище в Румъния - чрез адв. Б. Н. от САК, изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба и претендира разноски. С частната касационна жалба на OMNIASIG VIENNA INSURANCE GROUP SA - Румъния, представлявано от адв. Б. Н. от САК, е обжалвана частта от въззивното решение, имаща характер на определение по чл.274, ал.2 вр. чл.248 ГПК, с която не е уважена частната жалба на дружеството срещу определение на първоинстанционния съд от 16.09.2019 г., с което е оставено без уважение искане по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноски и за освобождаване на дружеството изцяло от отговорност за разноски по чл.78, ал.1 ГПК. В частната касационна жалба са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част и е заявено искане за отмяна на решението с произтичащите от това последици. Частната касационна жалба съдържа и изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поддържано по отношение на въпроса „Следва ли съдът да извърши конкретна преценка на фактите по делото, за да определи приложимата правна норма за разпределението на разноските по делото между страните“. При условията на евентуалност се иска допускане на касационно обжалване „на основание чл.280, ал.1, т.3, предл.2 от ГПК“ поради липса на задължителна съдебна практика по „обуславящ приложението на чл.78, ал.2 ГПК въпрос“: „Когато длъжникът не оспорва свое парично задължение - до размер, който той е признал извънсъдебно и е декларирал готовност за доброволно плащане, може ли да се приеме, че същият е дал повод за завеждане на делото, ако липсва изпълнение преди подаване на исковата молба, но това се дължи на забава на кредитора по смисъла на чл.95 от ЗЗД“. Посочено е и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, аргументирано със съображения, че като е приел за приложима нормата на чл.78, ал.3 ГПК, „което явно не съответства на действителното фактическо положение“, въззивният съд е постановил очевидно неправилен съдебен акт. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответниците по частната касационна жалба С. С. Д., Фейджан А. Д. и С. А. Д., които оспорват жалбата като неоснователна и изразяват становище за недопускане на въззивното решение в обжалваната от ответника част до касационен контрол. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба и частната касационна жалба са допустими - подадени са от надлежни страни в предвидените от процесуалния закон преклузивни срокове срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете на С. С. Д., Фейджан А. Д., действаща със съгласието на своята майка С. Д., и С. А. Д., действаща чрез своята майка и законен представител С. Д., против OMNIASIG VIENNA INSURANCE GROUP SA Румъния, Апелативен съд - София е приел, че исковете са неоснователни, тъй като с изплатените доброволно от ответника в хода на първоинстанционното производство суми в размер на 30 000 евро - на С. Д., и по 50 000 евро - на Фейджан Д. и С. Д., ищците са обезщетени изцяло за неимуществените вреди - болки и страдания, претърпени по повод смъртта на А. Ш. Д. /съпруг на първата ищца и баща на другите две ищци/, настъпила на 28.10.2012 г. вследствие реализирано на територията на Румъния пътно - транспортно произшествие. Въззивният съд е обосновал компетентността си да разгледа исковете с разпоредбите на чл.10 вр. чл.7, ал.1, б.“а“ и б.“б“ - 2, от Регламент 1215/2012 г. (Брюксел І), приложим с оглед предмета на спора (пряк иск от увредено лице срещу застраховател) и местоживеенето на ищците в Република България. Относно приложимото към спора обективно материално право въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съд, че спорът се урежда от правото на Румъния, т. е. на държавата - членка на ЕС, на чиято територия се намира обичайното местопребиваване на ответника - застраховател на „Гражданската отговорност“ на делинквента (виновният за настъпване на произшествието водач). С оглед основанието за ангажиране на отговорността на ответника - валидно сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“, въззивният съд не е възприел доводите на ищците за определяне на приложимото материално право съобразно правилата на Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и Съвета от 11.07.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължнения (Рим ІІ) - чл.4, ал.1. Основаването на прекия иск на увредените лица на породено действително търговско правоотношение по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен с ответното застрахователно дружество, е преценено като предпоставка приложимото право да се определи съобразно Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17.07.2008 г. относно приложимото право към договорни задължения (Рим І), според чл.7, ал.2, изр.2 на който договорът за застраховка се урежда от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на застрахователя - в случая Румъния, а едва когато от всички обстоятелства по случая е видно, че договорът е явно по-тясно свързан с друга държава, се прилага правото на тази държава. В изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е констатирал, че във въззивното производство спорът между страните се свежда до размерите на дължимите обезщетения и приложението на института на погасителната давност. За да се произнесе по дължимия размер на обезщетенията, въззивният съд е анализирал приложимото обективно право на Румъния, чието съдържание е установено с помощта на Министерство на правосъдието на Румъния по реда на чл.3 и чл.4 от Европейската конвенция за обмен на правна информация между държавите. От получената информация съдът е направил извод, че законовите и подзаконови актове, уреждащи правоотношението между страните, не съдържат нормативно установени критерии за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от загуба на близък родственик. Въззивният съд е извършил подробен анализ на предоставената му в рамките на информационния обмен съдебна практика на Румъния и е достигнал до извод, че при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди на роднините и близките на починало в резултат на деликт лице се прилага принципа за справедливо отсъждане, като се съблюдава изискването обезщетението да отговаря на реалната морална щета по начин, че да не се стига до неоснователно обогатяване на лицето, което има право да претендира и да получи обезщетение, но и да не бъде обезщетението незначително. Изхождайки от съдържанието на приложимото чуждо право, въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото, ангажирани от ищците за установяване на съдържанието и интензитета на претърпените по повод смъртта на А. Д. неимуществени вреди - болки и страдания. Взети са предвид показанията на свидетелите Ш. и Л., които са обяснили, че до смъртта на А. ищците живеели заедно с него в общо домакинство в [населено място], като семейството било задружно и между членовете му не е имало неразбирателства; А. се грижел всеотдайно за съпругата и за децата си и осигурявал прехраната на семейството; Ищците понесли изключително тежко вестта за смъртта на А. и след неговата загуба се затворили в себе си, не общували с никого и живеели в миналото. Съобразено е и заключението на назначената във въззивното производство съдебнопсихологическа експертиза, според което при ищцата С. Д. е налице психично страдание за продължителен период като към момента на инцидента тя е преживяла интензивни емоции на скръб, чувство за невъзвратима загуба, шок, а след това - депресивна реакция със средна степен на изразеност, характеризираща се с потиснатост, плачевност, лабилност на емоцията, нежелание за общуване, песимистични интерпретации, както и с вегетативни симптоми като нарушение на съня и кошмари, редукция на теглото, психосоматично повишаване на кръвното налягане. В заключението е посочено, че към момента на изготвянето му ищцата изпитва тъга, но с помощта на подкрепящата я среда е успяла да премине през нормалните фази на реакцията скърбене, като вещите лица не са констатирали предразположеност към бързо изпадане в дистрес и повишена тревожност или депресивност като личностова характеристика. Съвкупната преценка на доказателствата е мотивирала въззивния съд да направи извод, че независимо от тежката и травмираща житейска загуба на близкия им човек, ищците не са претърпели неимуществени вреди извън обичайните за подобен род събития и платените от ответника в хода на първоинстанционното производство обезщетения от 30 000 евро - на съпругата на починалия, и по 50 000 евро на двете деца са справедливи и достатъчни от гледна точка на конкретно установените по делото факти, както и на съдебната практика в Румъния за подобни случаи към датата на произшествието. В зависимост от направения извод въззивния съд е приел, че решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете до претендираните по 200 000 лв. следва да бъде потвърдено. Въззивният съд е счел за неотносима към спора разпоредбата на чл.26 от Регламент „Рим ІІ“, на която са се позовали ищците. Според цитираната разпоредба, прилагането на разпоредба на правото на държава, определено като приложимо съгласно този регламент, може да бъде отказано, само ако резултатите от това приложение са явно несъвместими с обществения ред на сезирания съд. С мотив, че липсва несъответствие между присъжданите в сходни случаи обезщетения от българските и от румънските съдилища, както и че в двата случая обезщетенията се определят по справедливост, въззивният съд се е произнесъл, че обсъжданата разпоредба не дава основание да се откаже приложение на румънското право при разрешаване на спора за размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди. Във връзка с оплакването на ищците за неправилно отхвърляне на претенциите им за законни лихви върху изплатените обезщетения въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че претенциите са погасени по давност. Произнасянето относно давността, релевирана от ответника с отговора на исковата молба, е мотивирано с разпоредбата на чл.2503 от Гражданския кодекс на Румъния, според която заедно с правото на иск се погасява и правото на иск за акцесорни права, и с разпоредбата на чл.2519 от същия кодекс, предвиждащ погасяване на правото на иск въз основа на застрахователно отношение със срок от две години. Като е отчел обстоятелствата, че давността за вземанията на ищците за застрахователни обезщетения е започнала да тече на 28.10.2012 г. и че до предявяването на исковете на 22.04.2016 г. са изтекли повече от две години, съдът е приел, че в случай на основателност на главните искове претенции същите биха били погасени по давност, което води до погасяване по давност и на акцесорните претенции за лихви. Въззивният съд не е възприел доводите на ищците за прекъсване на давността съгласно чл.2537, т.3 от Гражданския кодекс на Румъния и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, в които са изложени съображения, че в конкретния случай не са били налице предвидените в посочената разпоредба предпоставки за прекъсване на давността - конституиране на ищците като граждански ищци по време на наказателното преследване или пред съда преди започване на съдебното следствие, съответно присъждане на обезщетението за неимуществени вреди съгласно закона по служебен път, в който случай започването на наказателното преследване прекъсва давността. С решението си въззивният съд се е произнесъл и по частната жалба на ответника - застраховател срещу постановеното от първоинстанционния съд определение, с което е оставено без уважение искането на ответника за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Съобразявайки изхода на делото в първата инстанция, въззивният съд е преценил, че при отхвърляне на исковете в едната им част поради извършено в хода на производството плащане, а в другата част поради неоснователност до пълните предявени размери, няма основание всички извършени от ищците разноски да се възложат в тежест на ответника. След като е отрекъл наличието на предпоставките по чл.78, ал.2 ГПК, съдът е формирал извод, че ответникът не се освобождава от отговорност и следва да заплати на ищците разноски върху частта от исковете, отхвърлени поради извършеното след предявяването им плащане, а по отношение на отхвърлената като неоснователна част от исковете право на разноски има ответникът. В съответствие с така възприетото разрешение въззивният съд е отменил определението на първоинстанционния съд в частта, с която на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищците разноски над сумите, дължими съразмерно на отхвърлената поради плащане част от исковете, и е осъдил ищците да заплатят на ответника разноски за производството пред първата инстанция съразмерно на отхвърлената като неоснователна част от исковете. По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касаторите - ищци: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите - ищци са обосновали приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Формулирани са и въпроси, за които бланкетно се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но поради липса на изложени аргументи относно значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не следва да се обсъжда. Първите два въпроса от изложението, обвързани с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не са разрешени от въззивния съд в противоречие със сочената от касаторите практика на ВКС - задължителна /Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС/ и каузална. В съответствие с практиката на ВКС при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е извършил самостоятелен анализ и преценка на фактите и доказателствата по делото и е формирал свои собствени изводи по съществото на спора, съобразявайки ограниченията по чл.269 ГПК. В мотивите към решението си въззивният съд е отговорил на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба на ищците - сега касатори, свързани с приложимото към спора право, с начина на определяне на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, с размера на обезщетенията и с погасителната давност, релевирана с възражение от ответника в отговора на исковата молба. С оглед мотивите към обжалваното решение, отразяващи осъществената от въззивния съд правораздавателна дейност, няма основание решението да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за изпълнението на задълженията на въззивния съд да обсъди фактите и доказателствата по делото, да се произнесе по всички оплаквания и доводи във въззивната жалба и да мотивира решението си. Общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено и по отношение на въпросите по т.3 и т.5 от изложението, които не кореспондират със съдържанието на мотивите към обжалваното решение. От мотивите е видно, че при определяне на приложимото към спора обективно материално право въззивният съд е изходил от основанието на исковите претенции и с оглед на това е приел, че съгласно чл.7, ал.2, изр.2 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17.07.2008 г. относно приложимото право към договорни задължения (Рим І) спорът, с който е сезиран, следва да бъде разрешен съобразно правото на Румъния. За да разреши спора, въззивният съд е установил съдържанието на чуждото право и в зависимост от неговите разпоредби, при съобразяване на относимата съдебна практика по прилагането му, е формирал своите изводи по всички спорни във въззивното производство въпроси. Несъгласието на касаторите с разрешенията, възприети от въззивния съд въз основа на определеното за приложимо чуждо право, не е основание въззивното решение да се допусне до касационен контрол. В решението си въззивният съд е отговорил на поставения от касаторите въпрос по т.4 от кой момент започва да тече погасителната давност за преките претенции на увредените лица срещу застрахователя на делинквента по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в зависимост от действащите към момента на реализиране на увреждащото ПТП разпоредби на румънското законодателство, уреждащи погасителната давност за съответната категория застрахователни правоотношения. Правилността на разрешението, до което е достигнал въззивният съд след прилагане на чуждото право, не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК, поради което поддържаните в изложението доводи за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд относно началото на давността нямат отношение към преценката на основанията за допускане на касационно обжалване. Изводите на въззивния съд по въпроса за началния момент на погасителната давност не влизат в противоречие с изводите, залегнали в мотивите към цитираното в изложението решение № 103/17.09.2019 г. по гр. д. № 221/2018 г. на ВКС, IV г. о., от което следва, че за обсъждания въпрос не е доказана и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Позоваването на практика на други съдилища /решения на Апелативен съд - Варна и на Апелативен съд - София/ с цел обосноваване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е неуместно. Въпросът по т.6 от изложението не е разглеждан от въззивния съд и това е достатъчно, за да се отрече характеристиката му на обуславящ правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК вр. с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. За въпроса по т.7 следва да се отбележи, че въззивният съд не е счел предоставената му по пътя на информационния обмен между държавите - членки на ЕС съдебна практика на Румъния за недостатъчна, а е преценил, че тя съдържа необходимата информация за формиране на решаващите му изводи относно начина на определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от съдилищата в Румъния и размера на обезщетенията, които ищците имат право да получат като паричен еквивалент на болките и страданията, претърпени по повод смъртта на близкия им човек /съпруг и баща/. Формулираният в т.8 въпрос е зададен общо, без връзка с конкретен решаващ извод на въззивния съд, и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне с оглед разясненията в т.1 от тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения решението по в. гр. д. № 5368/2019 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационен контрол в обжалваната от касаторите - ищци част на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касаторите - ищци основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В конкретния случай аргументите на касаторите - ищци, че въззивният съд е приел за приложимо румънското право, без да е изследвал изцяло института на непозволеното увреждане - погасителна давност /начало, край/, критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди и значението на понятието „справедливост“, не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, изведени в практиката на ВКС. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК ответникът по касация има право на разноски, за присъждането на които е направил искане в отговора на касационната жалба. С молба от 21.01.2022 г. процесуалният представител на ответника е представил списък на разноските по чл.80 ГПК, заедно с доказателства за реалното им извършване. Според списъка разноските са в размер на 3 885 лв. /левова равностойност на 1 979 евро/, от които 3 570 лв. представляват адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба на ищците, заплатено по банков път на 21.01.2022 г. При така установените обстоятелства касаторите - ищци следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 3 570 лв. По частната касационна жалба на ответника OMNIASIG VIENNA INSURANCE GROUP SA Румъния: В приложеното към частната касационна жалба изложение ответникът е обосновал искането си за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта, имаща характер на определение по чл.274, ал.2 вр. чл.248 ГПК, с основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по отношение на въпроса „Следва ли съдът да извърши конкретна преценка на фактите по делото, за да определи приложимата се процесуална норма за разпределението на разноските по делото между страните“ с твърдение, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по гр. д. № 5196/2013 г. на ВКС, IV г. о., Настоящият състав н ВКС намира, че касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не следва да се допуска, тъй като поставеният въпрос не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по отговорността на страните за разноски в производството пред първата инстанция, след като е взел предвид релевантните за разпределението й факти - извършено в хода на производството плащане на обезщетенията за неимуществени вреди в приетия за дължим размер и отхвърляне на исковете частично поради плащане и частично поради неоснователност на претенциите. С оглед поведението на ответника въззивният съд е преценил, че разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК не може да намери приложение при разрешаване на спора за разноските. При така извършената от въззивния съд преценка тезата на касатора, от която е изведен посочения в изложението въпрос - че съдът е следвало да приложи разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК и да не възлага в негова тежест разноските на ищците, изчислени съразмерно на отхвърлената поради плащане част от исковете, не предполага допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Доводът в изложението, че приетата за приложима от въззивния съд процесуална норма на чл.78, ал.3 ГПК „явно не съответства на действителното фактическо положение“, не насочва към очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Поради това касационно обжалване на решението не следва да се допуска и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Поставеният в изложението въпрос „Когато длъжникът не оспорва свое парично задължение - до размер, който той е признал извънсъдебно и е декларирал готовност за доброволно плащане, може ли да се приеме, че същият е дал повод за завеждане на делото, ако липсва изпълнение преди подаване на исковата молба, но това се дължи на забава на кредитора по смисъла на чл.95 от ЗЗД“ не е обсъждан от въззивния съд, което изключва значението му за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по въпроса е и ненадлежното заявяване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което се поддържа от касатора „частично“ - като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3, предл.2 ГПК. По изложените съображения решението по в. гр. д. № 5368/2019 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационен контрол в обжалваната с частната касационна жалба на ответника част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,