Определение № 2710 от 29.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1752/2025 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.167/25.03.25 по ч.г.д.№.142/25 на АС В.Търново, е потвърдено опр.№.152/29.01.25 по ч.г.д.№.909/24 на ОС В.Търново, с което производството по предявения от касатора Д. Х. Г. иск е прекратено на основание чл.299 ал.2 ГПК като недопустимо. Постъпила е частна касационна жалба от Д. Х. Г., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С атакуваното определение е изяснено от фактическа страна, че първоинстанционният съд е сезиран с иск, предявен от Д. Х. Г. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 26000лв. за нарушено право на разглеждане в разумен срок на наказателно производство по ДП № ЗМ-80/21, пр.пр.№.150/21 на РП В.Търново. Изложени са обстоятелства, че по сигнал на ищцата за престъпно посегателство, касаещо отнемане на нейни движими вещи, находящи се в притежавания от нея недвижим имот в [населено място], заведен на 18.02.11, е образувано ДП №.ЗМ-80/21, пр.пр.№.150/11 на РП В. Търново, приключило с постановление от 20.01.22г. Към исковата молба е приложено постановление за образуване на досъдебно производство №.ЗМ-80/11 от 07.04.11, постановление за възобновяване и прекратяване на наказателното производство от 20.01.22, констативен протокол от 12.07.22 на Инспекторат към ВСС във връзка с извършена проверка за продължителността на ДП №.ЗМ-80/11 на РУП Елена. С молба вх.№.1200/27.01.25 прокурор от ОП В. Търново е приложил по делото заверен препис от решение №.449/15.11.22 по г.д.№.626/22 на ОС В. Търново, влязло в сила на 28.03.24, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. Г. 1000лв. обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство по досъдебно производство №.ЗМ-80/11 на РУ Елена при ОД на МВР В.Търново, пр.пр. №.ТОЕ-00150/11 на РП Елена, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 22.08.22 до окончателното й изплащане, като искът за разликата до 28000лв. като неоснователен и недоказан е отхвърлен. При тези обстоятелства е прието от правна страна, че правото на иск е насочено към образуване на исков процес и чрез него към разрешаване на гражданския спор със сила на присъдено нещо; поради това, при постигане на крайната му цел – разрешаване на спора, правото на иск се погасява, като повторен иск относно спор, разрешен със сила на присъдено нещо, е недопустим /чл.299 ал.1 ГПК/. Наличието на сила на присъдено нещо по разрешен спор се явява абсолютна отрицателна предпоставка за предявяване на нов иск между същите страни за същото право. За да се приеме, че е налице погасяване на правото на иск, достатъчно е да се установи пълно тъждество между двете дела, а именно второто дело да е между същите страни, със същото искане и на същото основание /чл.298 ал.1 ГПК/. В конкретния случай предявеният иск е от Д. Х. Г. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от забавено разглеждане на наказателното производство по ДП №.ЗМ-80/11, индивидуализирано от ищцата както чрез приложените документи, така и чрез посочване на втори индивидуализиращ белег – номер на прокурорската преписка, и финалния акт, с който производството е приключено. Налице е пълно тъждество между страните, искането от съда и основанието, на което ищцата претендира вземането си-което обуславя приложението на разпоредбата на чл.299 ал.2 ГПК за прекратяване на производството. Възражението в частната жалба за наличие на основателно съмнение в безпристрастността на съда не е споделено, тъй като с обжалвания акт съдът не е разгледал спора по същество, а е приложил императивна процесуална норма, въвеждаща изрично правило за поведение при установяване на повторно заведено дело. За неоснователен е намерен и доводът за насрочване на съдебно заседание и изслушване на страните, доколкото задължение на съда е да следи за наличието на процесуални пречки за развитието на производството и при констатиране на такива, служебно да предприеме дължимите действия-в случая - да прекрати производството. Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице позоваване на чл.280 ал.2 пр.2 и пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 ГПК във връзка със следните въпроси: 1.„Кой е процесуалният ред и правната квалификация на иска преди датата на влизане в сила на ЗИД на ЗОДОВ /ДВ бр.98/11.12.12/ - чл.2б от ЗОДОВ?“; 2.“При предявен иск за „закъсняла справедливост“ с правна квалификация чл.49 ЗЗД, намират ли приложение критериите, заложени в стандартите, поставени в практиката на ЕСПЧ в Страсбург по чл.6 пар.1 от КЗПЧОС, касаещи нарушаването на „разумния срок“, или се прилага обезщетяването по фактическия състав на чл.49 от ЗЗД?“; 3. „При предявен иск по приключило производство, което е започнало преди влизане в сила на ЗИД на ЗОДОВ /ДВ бр.98 от 11.12.12/ по чл.2б ал.1 ЗОДОВ присъдената обезвреда обхваща ли претърпените вреди преди 11.12.12 или за тях трябва да се предяви отделен осъдителен иск по чл.49 от ЗЗД съгл. чл.7 от КРБ?“; 4. „В случай, че пострадалия от бавно правосъдие пропусне преклузивния шестмесечен срок по чл.8 ал.1 ЗОДОВ да подаде Заявление по реда на Глава ІІІа от ЗСВ, може ли да предяви иск за „закъсняла справедливост“ по общия ред на чл.49 от ЗЗД, съгл. чл.7 ал.2 от КРБ, като в този процесуален ред намират ли приложение критериите заложени в стандартите в практиката на ЕСПЧ по чл.6 пар.1 от КЗПЧОС, касаещи нарушаване на „разумния срок“ или се прилага обезщетяването по фактическия състав на чл.49 ЗЗД и на края погасявали му се и това правно средство за обезвреда за винаги?“; 5.“При предявен иск по приключило производство, което е започнало преди влизане в сила на ЗИД на ЗОДОВ /ДВ бр.98 от 11.12.12/ по чл.2б ал.1 ЗОДОВ присъдената обезвреда обхваща ли претърпените вреди преди 11.12.12г. и предявения осъдителен иска по чл.49 ЗЗД бъде отхвърлен като недопустим, задействат ли се разпоредбите на чл.487 ал.1 и ал.2 от ХОПЕС и чл.13 от КЧПЧОС, за които отново се прилага чл.49 от ЗЗД, съгл. Чл.7 от КРБ?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение не са налице. Изложението на касатора по чл.284 ГПК не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани въпроси, които са общотеоретични, не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви по тях. Предвид изложеното те са неотносими към решаващата й воля, не съставляват годно общо основание по смисъла начл.280 ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане до касационно обжалване при условията на разпоредбата. Следва да се има предвид, че касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в частната касационна жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска. Дори да се приеме, че от касационната жалба /а не от изложението по чл.284 ГПК/ може да се извлече въпрос във връзка със задължението за произнасяне на съда след преценка на обстоятелствата от значение за основателността на исковата претенция и на възраженията и доводите на страните - с общо позоваване на основанията по чл.280 ал.1 т.-1-т.3 ГПК, по въпроса е налице трайно формирана и безпротиворечива практика на ВКС, в това число цитирана от касатора. Съгласно същата съдът следва да се произнесе след преценка на събраните по делото доказателства и доводите и възраженията на страните, които са от значение за спорното право. В случая въззивната инстанция е съобразила именно релевантните факти и доводи във връзка с повдигнатия пред нея спор за допустимостта на процеса с оглед постановеното прекратително определение - предвид задължението на съда да следи за развитието на допустим процес съобразно изискванията на чл.299 ГПК и наличието на доказателства за вече постановено влязло в сила решение по същия спор между същите страни. При тези обстоятелства отново не е налице отклонение от вече наличната и относима практика на ВКС и съответно хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Не е налице и основанието на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК. Евентуално непроизнасяне по доводи, възражения и оплаквания не съставлява основание за недопустимост на съдебния акт. Не се твърди и не се установява въззивното определение да е постановено при липса на абсолютна процесуална предпоставка, респективно наличие на отрицателна такава. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК. Доколкото е релевирано оплакване за очевидна неправилност /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни и ясни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. При тези обстоятелства не е налице и хипотеза на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.