Определение № 2128 от 13.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2471/2023 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.4011/28.03.23 по ч.г.д.№.2678/23, СГС, VІ Жс., е оставена без уважение частната жалба на Е. Д. М. срещу определение от 2.02.23 по г.д.№.46805/22 на СРС, 43с., с което е прекратено производството по предявения от него иск на основание чл.126 ГПК като недопустимо. Постъпила е частна касационна жалба от Е. М., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт СГС е констатирал, че производството по настоящото дело е образувано пред СРС по предявен от Е. М. срещу Прокуратурата на РБ иск за заплащане на обезщетение да вреди, претърпени през периода 18.08.20-11.08.22 от противоправно бездействие на главния прокурор да отправи искане за възобновяване на нохд №.1018/19 на ВКС, за което е бил сезиран с жалба по чл.422 НПК вх.№.1432/18.08.20, №.1321/18.08.20 и №.51265/18.08.20. Същевременно към момента е висящо друго дело - №.46413/22 на СРС, 47с., заведено по-рано от настоящото, което има идентичен предмет и страни. Идентичността на предмета се извежда от обстоятелствената част на исковите молби по двете дела – и в двете производства ищецът желае да получи обезщетение предвид бездействие на главния прокурор да отправи искане за възобновяване на едно и също наказателно дело, поради едни и същи основания за възобновяване, квалифицирани от самия ищец като такива по „чл.422 НПК, чл.127 КРБ, чл.205 НПК, чл.47 ХОПЕС, чл.13 ЕКЗПЧОС, чл.2 МПГПП на ООН“. Тъй като основанията за възобновяване, въз основа на които главният прокурор е следвало да отправи искане по глава ХХІІІ НПК, са очертани с една и съща правна рамка в подадените от Е.М. жалби, бездействието на главния прокурор да предприеме действия по всяка от тези жалби на практика накърнява един и същи правен интерес. Поради това и доколкото е налице съвпадение на периода, в който се твърди, че е настъпило увреждането /ако се приеме, че то е част от предявения иск/, съдът е приел, че има пълен идентитет между двете дела и по-късно заведеното – процесното, е подлежало на прекратяване. Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице позоваване на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса „за да е налице основанието по чл.126 ал.1 ГПК, необходимо ли е да е налице пълен субективен и обективен идентитет между делата?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Съгласно цитираната практика отводът за висящ правен спор по чл.126 ал.1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата; със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения – антиципира се отвода за пресъдено нещо; субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите срани – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, а обективен - при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца; обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува; липсва обективен идентитет, когато предмет на едно от делата е правоотношение, което е преюдициално спрямо предмета на второто дело - в този случай е налице условие за спиране на обусловеното дело по разпореждане на съда на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК (чл.182 б.„г” ГПК отм.). В случая въззивният съд не е отрекъл горните принципни постановки, като, изхождайки от тях и с оглед конкретните обстоятелства, е приел, че е налице именно такъв идентитет, доколкото има съвпадение на страните и на основанието, на което се претендира заплащане на обезщетение за едни и същ период за неимуществени вреди - от бездействието на главния прокурор да отправи искане за възобновяване на нохд №.1018/19 на ВКС, за което и бил сезиран с жалба по чл.422 НПК - т.е. увреждащото деяние, в причинна връзка с което се твърди причиняването на вреди, е едно и също. Въпросът с кое точно писмо, респективно колко пъти главният прокурор е бил сезиран с това искане, е относим към размера на дължимото обезщетение, не и към правопораждащите го факти. Предвид изложеното въззивната инстанция не се е отклонила от цитираната задължителна практика по въпроса относно необходимия идентитет с оглед приложението на нормата на чл.126 ГПК. При тези обстоятелства и като се има предвид всичко посочено по-горе, не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,