Определение № 11 от 10.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4994/2017 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма],[ЕИК], чрез процесуалния представител адв. Д. П., срещу определение № V-1531/12.09.2017 г. по ч. гр. д. № 1238/2017 г. на Окръжен съд-Бургас. С въззивното определение е оставена без уважение частната жалба на страната против определение № 249/27.04.2017 г. по гр. д. №234/2017 г. на Районен съд-Несебър, с което исковото производство за установяване недължимостта на вземанията на ответната [община] за местни данъци и такси е прекратено пред първоинстанционния съд и изпратено по подсъдност на Административен съд-Бургас. Жалбоподателят твърди неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Претендира разноски. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е подаден отговор от ответната община. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на III г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, но срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, а според чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК от касационно обжалване са изключени решенията на въззивните съдилища по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. В конкретния случай, касаторът обжалва определение по гражданско дело, решението по което не подлежи на касационно обжалване. Касаторът е предявил установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 вр. чл. 439 ГПК вр. чл. 171, ал. 2 вр. чл. 173, ал. 2 ДОПК да се приеме за установено, че [фирма] не дължи сумите, предмет на изпълнение по изп. д. № 20167060400951 по описа на ЧСИ д-р Р. С., рег. № 706, район на действие - Окръжен съд-Бургас, както следва: суми в общ размер на 3 167,25 лв., представляващи публично общинско вземане за данък недвижими имоти за 2006 г., от които главница в размер на 1 894,77 лв. и лихви в размер на 1272,48 лв., установени с АУЗД № 113/06.12.2011 г., поради погасяването им по давност. При произнасяне на въззивния съд с решение по този спор, същото не би подлежало на касационно обжалване с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което и обжалваното в настоящото производство определение също не подлежи на касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение