Определение № 262 от 03.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 247/2010 г.

Производството е по чл. 274, ал.3,т.1 ГПК. А. Л. Т. е подал частна жалба срещу определение № 118 от 6.04. 2010 г. на Софийския окръжен съд, постановено по гр.д. № 263 от 2010 г., с което е оставено в сила разпореждането от 25.02.2010 г. за връщане на сковата вмолба вх. № 2* от 2009 г. от С. районен съд. В жалбата прави общи оплаквания за неправилност на съдебният акт. Представено е изложение на основанията за касационно обжалване, в което обаче се навеждат доводи за неправилност на определението и изобщо не се сочат обстоятелства, които да са в предметното поле на чл.280, ал.1 ГПК, а именно: материален или процесуален въпрос, който да е решен от съдилищата в отклонение от трайната практика на съдилищата или по който да са постановени противоречиви решения или пък да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответниците М. А. Ц., Ц. А. И. /Колчева/ и О. с. “земеделие и гори”, Б. не са депозирали отговор по касационната жалба. Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение като прецени аргументите, изложени в жалбата, данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Жалбата е допустима защото е подадена от надлежна страна, срещу правопреграждащ съдебен акт и в срока по чл.275, ал.1 ГПК. Касационно обжалване обаче на определението не следва да се допусне тъй като липсват основания за това. Независимо от това следва да се отбележи, че А. Л. Т. е предявил срещу М. А. Ц., Ц. А. И. /Колчева/ и О. с. “земеделие и гори”, Б. нечетливо написан иск, с който подържа, че в полза на всеки от ответниците е предоставена част от неговия имот, който му е бил възстановен по земеделска реституция и последващо е извършеното неправилното му заснемане в кадастралната карта. При това заснемане част от неговия имот с площ от 400 кв.м. е бил включен в съседните имоти. Посочва размерите и имотите. В обстоятелствената част на исковата молба обаче не сочи, че тези терени са били собственост на неговия наследодател Т при внасянето им в ТКЗС, поради което съдът правилно е посочил, че не е предявен установителен иск по чл.14, ал.4 ЗПСЗЗ. Първостепенният съд е дал указания за уточняване петитума на исковата молба и след като не е била приведена в съответствие с изискването на закона я е върнал. Окръжният съд е потвърдил разпореждането, считайки ,че спора следва да се реши по административен ред. Обосновано от доказателствата по делото съдилищата са приели, че в действителност не е налице спор за материално право, тъй като Общинската с. по земеделие и гори, Б. е признала, че земите, подлежащи на възстановяване са принадлежали на наследодателя на жалбоподателя. Това се вижда от издадените решения за признаване правото за възстановяване на земеделски земи, бивша собственост на наследодател Т. Имотите са заявени за възстановяване също като собственост на общия наследодател. Не е установено ищеца касатор да подържа за някои от тези части от имоти, че към момента на образуване на ТКЗС са били на неговия наследодател или негова лична собственост или по някакъв друг начин да претендира право на собственост към момента на образуване на ТКЗС. Частите от имота, описани в исковата молба поначало не биха могли и да бъдат предмет на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ защото са имоти с нови реални граници. При липсата обаче на обстоятелства, които да сочат за допустимост на касационното разглеждане на спора с оглед хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК настоящият състав намира, че не следва да се извършва проверка на определението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,