Определение № 3193 от 29.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2181/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Научно-производствена фирма Микрохим“, дружество с ограничена отговорност, учредено в Република Украйна, срещу определение № 549 от 20.08.2024г. по ч.т.д. № 416/2024г. на Апелативен съд – София. С въззивното определение е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу разпореждане № 3389 от 17.04.2024г. по т.д. № 643/2024г. на Софийски градски съд, с което е върната исковата му молба по делото. Съгласно молбата е било поискано признаването и допускането на изпълнение на територията на Република България на решение от 20.12.2023г. на Стопанския съд на Луганска област, Република Украйна по дело № 913/290/23. С това решение Руската Федерация е била осъдена да заплати на „Научно-производствена фирма Микрохим“ обезщетение за материални щети (унищожени активи) на дружеството, резултат на извършените от руските въоръжени сили действия при пълномащабното им нахлуване на територията на Украйна. Съставът на Апелативен съд – София е споделил изцяло изводите на Софийски градски съд, че поради суверенния имунитет на ответника Руска Федерация от юрисдикция и от изпълнение на територията на Република България, липсва правораздавателна компетентност на българския съд по делото. Не е налице никоя от изрично установените хипотези на чл. 18, ал. 1 от ГПК. Оплакванията на касатора са, че определението на Апелативен съд - София е неправилно. То е необосновано и противоречи на процесуалния закон, както и на международноправни актове, обосноваващи отговорността на държавите за вреди, причинени по време на военен конфликт. В изложение по допустимост на касационното обжалване е изложено, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Тезата за абсолютния имунитет на държавата Руска Федерация срещу признаването и изпълнението на чуждестранно съдебно решение на територията на Република България не държи сметка за редица международни актове, които отричат „абсолютния“ имунитет – Нюйоркската конвенция от 2004г. за „юрисдикционните имунитети на държавите и тяхната собственост“, Европейската конвенция за имунитет на държавите и законодателствата на отделни държави, които въвеждат т.нар „теория на ограничения имунитет“. В съответствие с тези ограничения са постановени и решения на Европейския съд по правата на човека - дело „Олейников срещу Русия“ (жалба 36703/2004, ЕСПЧ, Първа секция, 14.03.2013г.) и решение от 03.02.2012г. на Международния съд по делото „Юрисдикционни имунитети – Германия срещу Италия с участието на Гърция“. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, както и не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение, за да бъде определението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. От касатора не е поставен правен въпрос във връзка с допускане на касационното обжалване. В представеното от него изложение е посочено, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но такъв абстрактно формулиран въпрос няма. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, приложимо и към частните касационни жалби съответно на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Не е осъществена и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането или за да бъде тя осъвременена. Такива обстоятелства по приложението на конкретна правна норма (норми) касаторът не сочи и не установява. Във връзка с решаващия извод на въззивния съд, че с оглед обстоятелствата по делото Руската Федерация се ползва с имунитет по отношение на себе си и имуществото си от юрисдикцията на българските съдилища, основан на равнопоставеността на държавите помежду им, касаторът сочи Конвенция на ООН относно юрисдикционните имунитети на държавите и тяхната собственост (Ню Йорк, 02.12.2004г.). Макар да не е влязла сила, конвенцията съдържа общопризнати и задължителни правила на международното публично право относно държавния имунитет, но липса позоваване от страна на касатора на конкретно правило, което да бъде тълкувано. Посочено е решение от 03.02.2012г. на Международния съд (Германия срещу Италия: встъпване на Гърция), но този съд е основен съдебен орган на ООН, уреждащ правни спорове, отнесени до него от държави - страни в съответствие с международното право, каквито не са обстоятелствата по настоящото дело. От състава на Апелативен съд – София е обсъждан суверенен имунитет - право на държава да не бъде обект на съдебно производство в друга държава. Позоваването от страна на касатора на практика на Европейския съд по правата на човека, имплицитно препраща към член 6, § 1 от КЗПЧОС и последиците на имунитета, когато гарантираното от тази разпоредба право на достъп до съд се засяга. Съгласно оплакванията на касатора се касае за действия, осъществени jure gestionis и които не се отнасят до упражняване на публична власт. Но както се посочи, липсва формулиран от касатора въпрос, във връзка с който да бъде извършено тълкуването, включително при съобразяване на решенията на ЕСПЧ във връзка с член 6, § 1 от КЗПЧОС (Stichting Mothers of Srebrenica and others срещу Нидерландия, жалба 65542/12 и др.). По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София. Воден от горното съдът