Определение № 1683 от 19.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 480/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. Т. Х. против решение № 232 от 31.10.2023 г. по гр. дело № 388/2023 г. на Врачански окръжен съд. Ответникът по касация – Гаранционен фонд, [населено място], чрез пълномощника си – адв.Е. Г. е на становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Ж. Д. е поддържал основание по чл.280,ал.1 т.1 и т.3 ГПК.Поставил е въпросите -1/ „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да се съобразяват при определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя….“.2/“ Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси…“3/“ Нарушен ли е принципът за справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетение в много по-нисък размер от определените такива за аналогични случаи, но при лимит многократно по-малък от процесния?“. 4/ „При определяне размера на неимуществените вреди, вследствие на причинените телесни повреди, следва ли да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди?“ Страната е посочила че по тези въпроси, въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС. По първия и четвъртия обединени от касатора, е разгледано понятието „ справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД, в контекста на приетото в тази връзка с изброени решения на ВКС. По отношение на втория въпрос е разгледано накратко разбирането на страната относно ориентирите, които следва да съобразява съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. За третия въпрос лаконично е посочено, че определеното обезщетение било ниско.Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касаторът е интерпретирал т.4 на ТР ОСГТК І 1 /10г., последвано от общи твърдения, че произнасянето на ВКС би имало значение за прилагане принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД, който в случая бил „ нарушен“.Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правният въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело. В тази връзка, формулираните от касатора четири въпрос са с еднаква насоченост и се припокриват като взаимосвързани и обусловени. Така поставени тези въпроси, освен това са общи и относим към всяко производство за непозволено увреждане от ПТП, като своят отговор те са намерили чрез задължителна практика, цитирана и от касатора – ППВС №4/68г., както и с казуална такава, с която въззивният съд се е съобразил. Освен това, съставът е изложил подробни и ясни мотиви за определяне на този размер обезщетение. Така, съдът изрично е обсъдил и фактите, на които се е позовал и касатора в изложението и в касационната жалба и чрез, които е формирал въпросите си. В тази връзка е съобразил всички критерии, с оглед установените от страните по спора факти. Или, в случая, съдът е изложил съображенията си за определяне конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, като е разгледал именно критериите залегнали в цитираното от касатора ПП ВС №4/68г. Несъгласието с правните му изводи не обосновава довода на касатора за допуснато от състава отклонение от задължителна практика. Или дори и да се приемат за релевантни така формулираните въпроси / без въпрос № 3/, страната не обосновава извод за наличие на установен допълнителен критерий, още повече, че липсват и развити конкретни доводи, относими към общо поддържаното противоречие с тълкувателна и казуална практика. Третият поставен въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същият съдържателно определя произнасянето на въззивният съд по основателността на иска, като е въведено от касатора и изискване за обсъждане и сравняване на практиката по други случаи, което не е задължение на съда или негово нарушение, тъй като чл.52 ЗЗД е определил изцяло в дискрецията на решаващия състав възможността да бъде съобразяван всеки конкретен случай, с оглед конкретно осъщественото доказване и действително претърпените вреди в резултат на непозволеното увреждане. Следователно, така поставени, въпросите съдържат оплакване на касатора, несъобразено с мотивите на въззивният съд, а съставляващо такова за неправилност на изводите му, което не е предмет на разглеждане в тази фаза на касационното производство. Или, касаторът не е развил релевантни доводи по поддържаното основание – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е цитирал практика на ВКС, указваща по задължителен за съдилищата начин предпоставките, които следва да разгледа съдът при определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД/ така разгледани и от страната/ и които, в случая, въззивният съд е обсъдил. Обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата определят различен размер обезщетения, не налага извод за противоречиво приложение на чл.52 ЗЗД, тъй като преценката за стойностния адекват на вредата винаги се извежда от конкретно установените факти по спора. Критериите за приложението на чл.52 ЗЗД също са изяснени, чрез нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата / вкл. и цитираната практика на ВКС/а в случая и въззивният съд се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Или твърдението за отклоняване от практика на ВКС, въпреки излагането от страна на съда на всички установени по спора факти в контекста на основателността на претенцията не може да обоснове довод за допускане на решението до касационно обжалване. Поради това и така поддържаното от касатора общо противоречие не обосновава извод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Интерпретираното от страната съдържание на дефинитивната определеност, чрез зъдължителна тълкувателна практика, на основанието по чл.280, ал.1 т.3 ГПК е адекватно посочено като правило, но същото е следвало да бъде приложено по отношение на конкретния казус като бъдат посочени и разгледани изложените критерии. Това касаторът не е направил, като се е задоволил единствено с общите оплаквания за несъгласие с изводите на съда, което е ирелевантно към тази фаза на касационното производство. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение