Определение № 803 от 17.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2041/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. В. Ш., ЕГН [ЕГН], чрез процесуален пълномощник, против решение № 857 от 19.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 3378/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4910 от 21.08.2024 г. по гр. д. № 4993/2022 г. по описа на Софийския градски съд в частта за отхвърляне на иска на касаторката, предявен на основание чл. 432, ал. 1 КЗ срещу ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ АД, ЕИК[ЕИК], за разликата над присъдените 70 000 лв. до претендираните 250 000 лв. като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния баща В. Д. Г. при ПТП на 10.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 05.01.2022 г. В касационната жалба се сочи, че решението в обжалваната част е неправилно – постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано, в резултат на което е присъден несправедлив и занижен размер на дължимото застрахователно обезщетение. Правят се оплаквания, че въззивният съд формално се е позовал на ППВС № 4/68 г., но в действителност не е отчел всички релевантни за определяне на обезщетението общи и конкретни обстоятелства, установени по делото, както и не е мотивирал решението си според изискванията на ГПК. По подробно изложени съображения се моли същото да бъде отменено в атакуваната отхвърлителна част и да се постанови друго по същество, с което исковата претенция да се уважи в пълен размер. Претендира се присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1/.„Кои са критериите и как се отразяват на определения размер на обезщетението за ищцата при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт?“; 2/. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор?“; 3/. „Необходима ли е задълбочена преценка на общите критерии и на специфичните за всеки отделен спор правно-релевантни факти, вкл. и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за последните следва ли да се съобразят и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането?“; 4/. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства, въз основа на които да формира собствените си фактически и правни изводи, като обсъди всички относими доводи и възражения на страните?“. Към всеки от въпросите е цитирана съответна съдебна практика – задължителна и по чл. 290 ГПК, на която се твърди въззивното решение да противоречи. Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, с писмен отговор с срока по чл. 287 ГПК изразява подробно становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания резултат, по спорния във въззивното производство въпрос относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съставът на апелативния съд е посочил, че съобразява ППВС № 4/23.12.1968 г. и практиката на ВКС, съгласно които справедливостта като критерий за определяне на обезщетението при деликт не е абстрактно понятие, а винаги предпоставя преценка при мотивирано изложение, а не само изброяване, на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства – характер на увреждането, начин на извършването му, интензитет и продължителност на търпените болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинени морални страдания, осакатявания, загрозявания и т. н.; както и че съдът следва да се ръководи не от субективните възприятия на ищеца за търпените страдания, а да преценява обективно съществуващи конкретни обстоятелства – начина и обстоятелствата, при които е извършен деликтът, възрастта на увредения, общественото му положение, степента на родство и отношенията между пострадалия и близките му, които търсят обезщетение. В случая въз основа на свидетелските показания на съпруга на ищцата въззивният съд е приел, че приживе отношенията между Д. и нейния баща били много близки; винаги били заедно и много си помагали, особено баща й; тя била единствено дете; живеели в една къща с родителите й и били много сплотено семейство – те отгледали първото им дете, родено в студентските им години; ищцата трудно приела новината за смъртта на баща си, плачела, чувала го да й вика от банята; това се отразило негативно и върху работата й. При така приетото от фактическа страна и като е посочил, че съобразява икономическите условия в страната към датата на ПТП – декември 2021 г., лимитите на отговорност, възрастта на починалия родител (84 год.) и съдебната практика за подобни случаи въззивният съд е заключил, че сумата от 70 000 лв. адекватно обезщетява причинените на ищцата неимуществени вреди. Настоящият съдебен състав намира, че се установява приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения правен въпрос относно критериите, въз основа на които следва да бъде определено справедливо по размер обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като счита, че по този въпрос въззивното решение частично се отклонява от ППВС № 4/1968 г. и трайната практика на Върховния касационен съд, включително посочената от касаторката (решение № 79/04.08.2022 г. по т. д. № 967/2021 г. на I т. о., решение № 236 от 13.12.2017 г. по т. д. № 1200/2017 г. на I т. о., решение № 96/25.11.2020 г. по т. д. № 1881/2019 г. II т. о., решение № 110/16.10.2023 г. по гр. д. № 148/2023 г. на I г. о.). По останалите процесуалноправни въпроси и съответните на тях оплаквания съдът ще вземе отношение при постановяване на съдебния си акт по същество. Касаторката е освободена от заплащането на държавна такса по силата на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК – налице е влязла в сила осъдителна присъда срещу делинквента М. М. К., приложена към първоинстанционното дело. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение