Определение № 3289 от 31.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1233/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца К. С. К. срещу решение № 220 от 30.11.2022 г. по в. гр. д. № 195/2022 г. на Окръжен съд - Кърджали, с което е отменено решение № 220 от 20.06.2022 г., постановено по гр. д. № 1706/2021 г. на Районен съд – Кърджали, и вместо него е постановено ново решение, с което е отхвърлен като погасен по давност предявеният от касатора срещу „Макро Консепт“ ЕООД иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения между страните предварителен договор за продажба от 18.04.2012 г. на апартамент № 9 в [населено място] с идентификатор № ......................... по КККР на [населено място]. Ищецът поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него – постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД да бъде уважен. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли съдът да изследва и установи действителната обща воля на страните, като тълкува отделните уговорки във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните, като отчете и съпостави свързаните със сключването на договора факти и изследва обстоятелствата по постигане на съгласието, включително и свързаните с това термини от техническо естество, поведението на страните преди и след сключването на договора, както и как са изпълнявани задълженията по него?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 478 от 11.02.2014 г. по гр.д. № 2670/2013 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 188 от 11.01.2016 г. по т.д. № 3378/2014 г. на II т.о. на ВКС и решение № 156 от 16.06.2016 г. по гр.д. № 6042/2015 г. на IV г.о. на ВКС; 2. „Длъжен ли е в решението си въззивният съд, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора, установяващи начина на тълкуване на специализирани термини, когато в решението не е налице препращане към мотивите на първата инстанция?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 157/ 08.11 2011 г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, II т.о., решение №134/ 30.12.2013г. по т.д. №34/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/ 2009г. на ВКС, IV г. o. и решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. o.; 3. „Следва ли съдът, който разглежда конкретния казус, при формиране на волята си да тълкува уговорките между страните, във връзка с термин, който не е легален?“, който счита, че е разрешен в противоречие с решение № 132 от 20.12.2016 г. по т.д. № 772/2015 г. на ІІ т.о. на ВКС.; 4. „Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза, в случай че не разполага със специални знания по отношение на термин, за който няма легална дефиниция?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 24 от 23.04.2020 г. по т. д. № 437/2019 г. на ВКС, І т.о.; 5. „Когато в предварителен договор е уговорено, че собствеността ще бъде прехвърлена при достигане на определен етап от СМР, то счита ли се този договор за сключен под отлагателно условие за настъпване на вещно -прехвърлителния ефект на обещания окончателен договор?“, за който твърди, че неговият отговор ще е от значение за развитието на правото, без да излага конкретни аргументи за това; 6. „Кой е моментът, от който започва да тече срокът за предявяване на иск за сключване на окончателен договор при относително определен срок/отлагателно условие за изпълнение при недобросъвество поведение по смисъла на чл. 25 ЗЗД?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 40/23.04.2020 г. по т.д. 2110/2019 г. на II т.о. на ВКС.; 7. „Въвеждането на сградата в КККР, при влязла в сила кадастрална карта за съответния район, представлява ли необходимо законово основание за осъществяване на прехвърлителна сделка в определената нотариална форма, с оглед индивидуализацията на обекта и описание по кад. схема и скица?“ и 8. „Когато в предварителния договор е уговорено, че окончателният договор ще бъде сключен при завършване на строежа терминологично „до тапа", какво значение следва да бъде вложено в този термин, като степен на завършеност - акт обр. 14 или акт обр. 16 ?“, за които последни два въпроса счита, че отговорът им ще е от значение за развитието на правото, без да излага каквито и да било конкретни обстоятелства за това. Ответникът по касационната жалба – „Макро Консепт“ ЕООД подава отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Моли да му бъдат присъдени сторените пред касационната инстанция съдебно – деловодни разноски. Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по предявен от К. С. К. против „Макро Консепт“ ЕООД иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключен между страните предварителен договор за продажба на апартамент № 9 с идентификатор № ................... по КККР на [населено място], със застроена площ 52.62 кв.м., разположен на третия етаж в „масивна жилищна сграда с търговски партер“ с идентификатор № ................... по КККР на [населено място], за сумата в размер на 36 000 лв.. Намерил е, че по силата на процесния договор, ищецът е възложил на ответното дружество да извърши строителство в незавършен вид (до тапа) на процесния апартамент, а изпълнителят се е задължил след изграждане на обекта, да го предаде на възложителя след изплатен съгласно условията на договора пълен размер на договорената продажна цена (чл. 3, т. 1). В чл. 5 от договора страните са се съгласили, че в тази му част контрактът се счита за предварителен договор за продажба по смисъла на чл. 19 ЗЗД. Окръжният съд е приел за безспорно, че ищецът - купувач е заплатил на ответника - продавач сумата от 19 000 лв., от която 15 000 лв. по банков път (по издадена фактура № 0000000006/21.04.2012 г.) и 4 000 лв. в брой срещу разписка. Установил е, че с нотариална покана с рег. № 4059/10.11.2021 г. ответното дружество е уведомило К. С. К., че на основание чл. 5, т. 2 от процесния предварителен договор счита същия за прекратен (развален) поради незаплащане изцяло на договорената продажна цена. Приел е за установено също, че на 03.12.2021 г. ищецът е заплатил по банкова сметка на ответника сума в размер на 17 000 лв., представляваща остатъка от договорената продажна цена за процесния апартамент № 9 по предварителния договор от 18.04.2012 г.. С оглед релевираното от ответника, в отговора на исковата молба, възражение за погасяване на предявения иск по давност, за спорен по делото е приет въпроса от кой момент започва да тече погасителната давност спрямо вземането за сключване на окончателен договор по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Според въззивния съд, съгласно константната практика на ВКС (решение № 40 от 23.04.2020 г. по т.д. № 2110/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 286 от 28.09.2011 г. по т.д. № 1055/2010 г. на ВКС, решение № 72 от 6.03.2012 г. по гр.д. № 443/2011 г. на ВКС), давностният срок относно конститутивния иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е петгодишен и на основание чл. 114 ЗЗД започва да тече от момента, в който се поражда правото, като всяка от страните - обещател и приемател може да предяви иск за сключване на окончателен договор. Посочил е, че давностният срок за погасяване на правото да се иска сключване на окончателен договор по чл. 19, ал. 3 ЗЗД започва да тече от момента на сключване на договора, освен ако не е уговорен друг срок или условие за прехвърляне на собствеността, в който случай релевантен е моментът на настъпване (изтичане) на уговорения срок или сбъдване на условието. В конкретния случай е приел, че давностният срок за предявяване на иск от купувача тече не от въвеждане на сградата в експлоатация, както е счел първоинстанционният съд, а от извършване на строителството на обекта, описан в чл. 2, т. 1 от процесния договор – жилищна сграда с търговски партер в УПИ с идентификатор ........................... в[жк], [населено място], ведно с процесния апартамент № 9. За да достигне до този извод окръжният съд е приложил систематично тълкуване на клаузите на договора. Заключил е, че от разпоредбата на чл. 2, т. 1 от предварителния договор се установява, че е договорено изпълнителят да извърши строителството в незавършен вид (до тапа). Посочил е, че съгласно чл. 6, т. 1 изпълнителят се задължава да извърши качествено и в срок строителство на обекта, описан в чл. 2, т. 1, съобразно с одобрения архитектурен проект, работни чертежи, нормативи и БДС, след което да продаде същия на възложителя, а съгласно чл. 9, т. 2 възложителят (ищец по делото) се задължава, след изграждане на обекта, подробно описан в чл. 2, т. 1, да купи същия от изпълнителя. Съобразил е и клаузата на чл. 9, т. 4 от договора, предвиждаща задължение на възложителя след придобиване на обекта по чл. 2, т. 1 от договора, да упълномощи изпълнителя с нотариално заверено пълномощно да го представлява при: съставяне на актове обр. 15, разрешение за ползване и пред компетентните инстанции в хода на процедурата по въвеждане на сградата в експлоатация. От цитираната разпоредба е намерил за установено, че правото да закупи апартамента, респективно – да иска обявяване на предварителния договор за окончателен, възниква за купувача – ищец след изграждане на обекта в договорения в чл. 2, т. 1 вид и преди съставянето на акт обр. 15 (за установяване на годността за приемане на строежа) и акт обр. 16 (за установяване годността за ползване на строежа). Във връзка с гореизложеното е приел, че съгласно удостоверение изх. № У-03-4-/1/ от 02.02.2015 г. на община Кърджали, обект „Жилищна сграда в УПИ ХІІІ-5631 в кв. 117 по плана на [населено място], с идентификатор № ................... по кадастралната карта на [населено място]“ е изграден в груб строеж, включително покривната конструкция, и отговаря на изискванията на чл. 181, ал. 2 от ЗУТ. Въз основа на това е счел, че към 02.02.2015 г. ответното дружество е изградило сградата, респективно – апартамента, в договорения в чл. 2, т. 1 вид, поради което най – късно от тази дата е започнал да тече петгодишният давностен срок за предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, изтичащ най – късно на 02.02.2020 г.. При това положение и доколкото искът с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е предявен на 06.12.2021 г., е приел, че същият е погасен по давност. За неоснователен е намерил довода на ищеца, че с отправянето на нотариалната покана от 10.11.2021 г., „Макро Консепт“ ЕООД е признал правото на ищеца за сключване на окончателен договор и е прекъснал погасителната давност. Посочил е, че със същата ответното дружество е уведомило касатора, че счита сключения предварителен договор за строителство и продажба на недвижими имот от 18.04.2012 г. за развален, но тя не съдържа волеизявление за признаване на правото на ищеца за сключване на окончателен договор за продажба. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното: Първите три въпроса на касатора, както и четвърти, пети, седми и осми негови въпроси, имат сходно смислово съдържание и се отнасят до задължението на въззивният съд да изследва и установи действителната обща воля на страните по предварителен договор досежно съдържанието на задължението за сключване на окончателен договор, като тълкува използваните в договора технически термини, за които липсва легална дефиниция, във връзка с цялото съдържание на договора, обстоятелствата по постигане на съгласието и поведението на страните преди и след сключването на договора, като същевременно изложи собствени фактически и правни мотиви във въззивното решение. Така преформулирани, въпросите са обуславящи за изхода на спора, в контекста на даденото разрешение за началния момент, от който започва да тече погасителната давност досежно правото да се иска сключване на окончателен договор за продажба, но те не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Въззивният съд е изследвал цялото съдържание на сключения между страните процесен договор, съчетаващ елементи на предварителен договор за продажба и на договор за изработка, като въз основа на систематично тълкуване на неговите клаузи в тяхната взаимовръзка и съвкупност, изцяло в съответствие с чл. 20а ЗЗД, е достигнал до обосновано и мотивирано заключение за наличието на уговорено отлагателно условие (изграждането на имота в незавършен вид (до тапа) на етап, предхождащ актове обр. 15 и 16), от сбъдването на което за купувача - ищец възниква правото да иска сключване на окончателен договор за продажба и съответно от този момент започва да тече давностния срок за упражняване на правото на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Следва да бъде посочено, че изследването на волята на страните по предварителен договор за наличието или не на договорени срок и/или отлагателно условие за сключване на окончателния договор, респективно за началния момент на течение на погасителния давностен срок, е изцяло правен въпрос, по който съдът дължи произнасяне след извършване на тълкуване по реда на чл. 20а ЗЗД, и който поради това е недопустимо да бъде разрешаван от специалист – съдебен експерт. В този контекст е безпредметен въпрос за служебно задължение на съда да допусне техническа експертиза за установяване съдържанието на термин от етапа на строителството на обекта. Извършените горепосочени процесуалния действия на решаващия съд, обективирани чрез излагане на подробни фактически и правни съображения в мотивите на въззивното решение, не са в противоречие, а са изцяло в съответствие с практиката на ВКС, поради което, по тези въпроси не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на искания касационен контрол. По петия въпрос на касатора не се установява и наличието на наведеното второ допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Последното не е обосновано така, както е предвидено в т. 4 TP № 1 /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочено кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито са обосновани настъпили изменения в законодателството или обществените условия. По седми и осми въпроси следва да бъде посочено също, че извън контекста на преформулирания и обобщен правен въпрос за тълкуване на действителната воля на страните по предварителен договор по смисъла на чл. 20а ЗЗД, тези два въпроса не са правни въпроси, а представляват оплаквания за неправилност на решаващия извод на въззивния съд, че процесният предварителен договор е сключен под отлагателно условие (изграждането на имота в незавършен вид (до тапа) на етап, предхождащ актове обр. 15 и 16), от който момент започва да тече погасителния давностен срок за упражняване на потестативното му право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Отговорите на същите предполагат обсъждане на събраните по делото доказателства, което съгласно т. 1 TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не следва да бъде извършвано в настоящата предварителната фаза по селекция на касационните жалби. Освен това по тези въпроси не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не е обосновано от касатора с каквито и да било обстоятелства и аргументи. Шестият въпрос на касатора е обуславящ за решаващите правни изводи в атакуваното въззивно решение, но спрямо него не се установява противоречие със сочената съдебна практика. С цитираното в касационната жалба решение № 40/23.04.2020 г. по т.д. 2110/2019 г. на II т.о. на ВКС е прието, че давностният срок за погасяване на правото да се иска обявяване за окончателен на предварителен договор за продажба на недвижим имот започва да тече от момента на сключване на договора, ако не е уговорен друг срок. Ако е уговорен друг срок или условие за прехвърляне на собствеността, то от този момент на настъпване на уговорения срок или сбъдване на условието, започва да тече давностният срок. Това разрешение, което се споделя безпротиворечиво от константната практика на ВКС, изцяло съответства на даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос в обжалвания съдебен акт, поради което не е осъществено релевираното допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което такъв не следва да бъде допуснат. С оглед изхода на касационното производство, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 1 680 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат пред ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение