Определение № 595 от 20.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2038/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Предмет на разглеждане е касационна частна жалба вх. № 302 022 от 06.04.2021 г., подадена по електронна поща на 05.04.2021 г., изходяща от „Моушън Кетъринг” ООД чрез адвокат Л. К. от САК и насочена срещу въззивно Определение № 262 779 от 11.02.2021 г. по в.ч.гр.д.№ 375/2021 г. на СГС, г.о., ІV „г” въззивен състав. Иска се отмяна на въззивното определение като неправилно.

Ответникът по касация „Маджикленд” ЕООД е подал отговор чрез адвокат В. С. от САК, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното определение е правилно.

Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:

С атакуваното определение е отменено Определение № 20244283 от 05.11.2020 г. на СРС, 177 състав, постановено по гр.д.№ 6467/2019 г., с което е оставена без уважение молба, подадена от „Маджикленд” ЕООД за изменение по реда на чл. 248 ГПК на Определение (погрешно наименувано Решение) № 20199838 от 16.09.2020 г. по гр.д.№ 6467/2019 г. на СРС, 177 състав. Вместо това е постановено изменяване на Определение (погрешно наименувано Решение) № 20199838 в частта за разноските, като то е отменено в частта, с която „Маджикленд” ЕООД е осъдено да заплати на „Моушън Кетъринг” ООД сумата 2 000 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, наред с което „Моушън Кетъринг” ООД е осъдено да заплати на „Маджикленд” ЕООД сумата 1 256 лв. – разноски в производството пред СРС.

Производството по гр.д.№ 6467/2019 г. по описа на СРС, 177 състав е образувано въз основа на исковата молба, предявена на 31.01.2019 г. от „Маджикленд” ЕООД срещу „Моушън Кетъринг” ООД по иск с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 88 и чл. 90 от ЗКИР при заявени искания да се признае за недействително извършено вписване на искова молба с вх.№ 112147 от 27.08.2018 г., предявена от „Моушън Кетъринг” ООД срещу „Маджикленд” ЕООД, въз основа на която е образувано гр.д.№ 11479/2018 г. по описа на СГС, І-11 състав, както и да се разпореди заличаване на така извършеното вписване. С отговор на исковата молба, депозиран на 03.12.2019 г. „Моушън Кетъринг” ООД е поддържало, че исковата молба с вх.№ 112147 от 27.08.2018 г. по гр.д.№ 11479/2018 г. по описа на СГС, І-11 състав е подлежала на вписване, като претенциите на „Маджикленд” ЕООД за недействителност и заличаване на вписването са недопустими, а по същество – неоснователни. С определение от 05.12.2019 г. СРС, 177 състав е насрочил разглеждането на гр.д.№ 6467/2019 г. за о.с.з. 16.03.2020 г., което не е проведено предвид обявеното в страната извънредно положение. В проведеното на 24.08.2020 г. открито заседание са представени заверени от процесуалния представител на „Моушън Кетъринг” ООД преписи от Разпореждане № 6299 от 25.02.2020 г., с което СГС, І-11 състав е постановил отменяване на разпореждане от 12.10.2018 г. за вписване на исковата молба с вх.№ 112147 от 27.08.2018 г., въз основа на която е образувано гр.д. № 11479/2018 г. по описа на СГС, І-11 състав и Справки №№ 104102 и 104103 от 24.08.2020 г., издадени от Агенция по вписванията, видно от които заличаването на вписването е извършено на 02.03.2020 г. С Решение № 20199838 от 16.09.2020 г. (по своя характер – определение) СРС, 177 състав е отменил определението от о.с.з. 24.08.2020 г. за даване на ход по съществото на спора и е постановил прекратяване на производството. Прието е, че, с оглед постановеното и извършено заличаване на вписването на исковата молба с вх.№ 112147 от 27.08.2018 г., предметът на делото е изчерпан, а искът е лишен от правен интерес. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК „Маджикленд” ЕООД е осъдено да заплати на „Моушън Кетъринг” ООД сумата 2 000 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение. Като необжалван, актът е влязъл в сила в прекратителната му част.

С молба вх.№ 25139291 от 05.10.2020 г. „Маджикленд” ЕООД е поискало на основание чл. 248 ГПК изменяването на Решение (Определение) № 20199838 от 16.09.2020 г. в частта за разноските, като такива бъдат присъдени само в полза на ищеца „Маджикленд” ЕООД. По така подадената молба е постановено Определение № 20244283 от 05.11.2020 г., с което искането е оставено без уважение.

Сезиран с частната жалба срещу Определение № 20244283 от 05.11.2020 г., СГС, 2 ІV „г” състав е приел, че първоинстанционният съд неправилно е възложил разноските в тежест на ищеца, като не е съобразил особеностите на конкретния казус. Към момента на образуването на гр.д.№ 6467/2019 г. по описа на СРС, 177 състав предявеният от „Маджикленд” ЕООД иск е бил допустим. Интересът на ищеца от защитата по реда на чл. 90, ал. 1 ЗКИР е отпаднал впоследствие и по независещи от него причини (отмяната по служебен почин на разпореждането от 12.10.2018 г. за вписване на исковата молба с вх.№ 112147 от 27.08.2018 г.). Доколкото в случая причината за отпадане на правния интерес не може да бъде вменена на ищеца, то не е налице основание в негова тежест да се възложи отговорността за разноските. Напротив – доколкото поведението на „Моушън Кетъринг” ООД е причина за завеждането на гр.д.№ 6467/2019 г. по описа на СРС, 177 състав, това дружество следва да понесе и отговорността за направените от ищеца разноски (сумата 1 256 лв., от която 80 лв. – държавна такса и 1 176 лв. - адвокатско възнаграждение).

В представеното изложение на касационните основания са поставени правни въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:

1. „В хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК следва ли присъждането на разноски в полза на ответника да се поставя под условие на изначално наличие и/или липса на правен интерес от завеждане на иска от страна на ищеца” и

2. „Допустима ли е искова претенция пред по-нисък по ранг съд, с която се иска заличаване на правните последици, предизвикани от разпореждане на по-висок по ранг съд ?”.

Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с изброени в изложението актове на ВКС, без да е формулирано нарочно питане. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК.

Касационното обжалване следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първия от поставените въпроси, който има обуславящо значение за изхода на производството по чл. 248 ГПК.

Вторият въпрос не обективира основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото в практиката на ВКС се приема за допустимо пред районен съд да бъде предявена искова претенция по чл. 537, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 88 и чл. 90 ЗКИР за преценка на валидността на вписване на искова молба, разпоредено от по-висок по степен съд (така: Решение № 692 от 30.03.2011 г. по гр.д.№ 1934/2009 г. на ВКС, III г.о.).

В отговор на значимия за изхода на настоящото производство правен въпрос ВКС намира следното:

Няма спор в теорията и практиката, че отговорността за разноските по гражданските дела почива на общия принцип за забраната неоснователно да се вреди другиму (чл. 45 ЗЗД). Специфичното при този вид отговорност е, че не се изследва наличието на вина у дееца (страната, предизвикала образуване на делото), както и че обхвата на обезщетението е ограничен до направените по делото разноски. При всички случаи обаче отговорността за разноските е санкция за неоснователно предизвикания правен спор.

С чл. 78, ал. 4 ГПК е предвидено, че ответникът има право на разноски при прекратяване на делото, т.е. в хипотезите на ненадлежно упражнено право на иск. Разпоредбата регламентира санкция за необоснованото ангажиране на правораздавателната власт и поставянето на ответната страна в позиция да се защитава срещу недопустима претенция.

Възможни са обаче хипотези, когато правото на иск е съществувало към момента на предявяването на исковата молба, а някоя от предпоставките за съществуването му е отпаднала впоследствие по причина извън поведението на ищеца. Нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК не съдържа правило, въз основа на което да се разпредели отговорността за разноските в подобни случаи. Ето защо следва да се приеме, че е налице непълнота в процесуалния закон, която следва да се попълни съобразно чл. 46, ал. 2 ЗНА.

Разпоредбите на чл. 78, ал. 1 – 11 ГПК не съдържат норма, която да бъде определена като аналогична, поради което непълнотата не може да бъде отстранена при условията на чл. 46, ал. 2, предл. първо ЗНА.

Същевременно, текстовете в чл. 78, ал. 1 – 11 ГПК разкриват общ принцип, който може да бъде извлечен чрез тълкуване и непълнотата да бъде отстранена при условията на чл. 46, ал. 2, предл. второ ЗНА.

Проява на този принцип е хипотезата, регламентирана с чл. 78, ал. 2 ГПК. Той се състои в приетото от Законодателя за допустимо страна по гражданско дело да бъде санкционирана, като понесе отговорността за разноските на насрещната страна, дори в хипотеза, когато като краен резултат заявената от нея пред съда позиция бъде приета за основателна. Елемент от фактическия състав на тази хипотеза е извънпроцесуалното поведение на насрещната страна. В изрично уредения с чл. 78, ал. 2 ГПК случай ответникът, макар да е имал неправомерно от материалноправна гледна точка извънпроцесуално поведение, не е дал повод за завеждане на делото, поради което отговорността за направените в производството разноски се възлага върху ищеца като санкция за неоснователното ангажиране на правораздавателната власт. Предпоставките за това са освен липсата на извънсъдебен спор по съществуването на претендираното от ищеца право, ответникът веднага (с отговора на исковата молба) да признае иска и да обезсмисли провеждането на съдопроизводството, например – като заплати 4 претендираната с осъдителен иск сума (в този смисъл – Решение № 551 от 8.V.1995 г. по гр.д.№ 754/94 г., ВС, IV г.о.).

Огледален образ на хипотезата, регламентирана с чл. 78, ал. 2 ГПК, е случаят, когато извънсъдебният спор е предизвикан от ответника; същият е поддържан и в рамките на процеса; противопоставените от ответника възражения са намерени за неоснователни, но независимо от това иска е бил отхвърлен поради съобразяването на настъпило в хода на процеса обстоятелство, реализирането на което няма връзка с поведението на ищцовата страна. За случаи от този вид с Определение № 215 от 10.12.2019 г. по ч.гр.д.№ 2636/2019 г. на ВКС, ІІ г.о. е прието, че при неоснователно предизвикан правен спор и решение, практически потвърждаващо правното твърдение на ищцовата страна, е налице основание тази страна да не понесе санкцията за направените от ответника разноски по водене на делото.

Случаите, при които правото на иск е съществувало към момента на предявяването на исковата молба, но някоя от предпоставките за съществуването му е отпаднала впоследствие по причина извън поведението на ищеца, разкриват сходство със случаите, за които е важимо разрешението, дадено с Определение № 215 от 10.12.2019 г. по ч.гр.д.№ 2636/2019 г. на ВКС, ІІ г.о. Ето защо следва да се приеме, че и в такива хипотези е допустимо ищецът да не понесе санкцията за направените от ответника разноски по водене на делото. Това е максималният предел, до който корективно може да се тълкува разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Същата не дава никакво основание да се приеме, че при прекратяване на производството, дори и при наличие на начална допустимост на претенцията и отпадане на същата в хода на процеса по независещи от ищеца причини, същият има право да получи от ответника заплащане на разноските, които е направил по водене на делото.

При така дадения отговор на значимия за изхода на производството правен въпрос, разглежданата касационна частна жалба се явява частично основателна по същество.

С влязлото в сила като необжалвано Решение (Определение) № 20199838 от 16.09.2020 г. е прието, че претенцията по чл. 537, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 88 и чл. 90 ЗКИР по начало е допустима, но интересът от разглеждането й е отпаднал в хода на процеса, след предявяването на исковата молба. Причината за отпадане на правния интерес е извън поведението на ищцовата страна, поради което същата не следва да понася санкционната последица по чл. 78, ал. 4 ГПК. В този смисъл въззивното определение е правилно в частта, с която, след отменяване на Определение № 20244283 от 05.11.2020 г. на СРС, 177 състав, е постановено изменяване на Решение (Определение) № 20199838 в частта за разноските, като то е отменено в частта, с която „Маджикленд” ЕООД е осъдено да заплати на „Моушън Кетъринг” ООД сумата 2 000 5 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение.

Въззивният акт е неправилен в частта, с която „Моушън Кетъринг” ООД е осъдено да заплати на „Маджикленд” ЕООД сумата 1 256 лв. – разноски в производството пред СРС, тъй като не съществува правна норма, която да предписва, че при прекратяване на производството, дори и при наличие на начална допустимост на претенцията и отпадане на същата в хода на процеса по независещи от ищеца причини, същият има право да получи от ответника заплащане на разноските, които е направил по водене на делото.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение