Определение № 5912 от 18.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 67/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Д. Д., ЕГН [ЕГН] против въззивно решение № 1066 от 16.10.2023 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е потвърдено решение № 143/21.06.2023г. по гр.д.№ 751/2022г. на Поморийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 75 ЗС против Н. Г. Г., ЕГН [ЕГН] и Г. Н. Г., ЕГН [ЕГН] за осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението върху поземлен имот с идентификатор ***по КК на [населено място] и да преустановят действията, с които нарушават владението. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон – чл. 75 ЗС и характера на този иск като владелчески, а не като иск за собственост, противоречие с процесуалните правила поради некоректно обсъждане на доказателствата и необоснованост на извода, че касатора /ищец/ не е владял процесния имот в период от шест месеца преди предявяване на иска. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните два въпроса: 1.Защитата по чл. 75 ЗС предполага ли, като предпоставка установяване на право на собственост върху имота или само факта на нарушеното владение по отношение на лицето, владяло имота през последните шест месеца; 2.Под нарушение по смисъла на чл. 75 ЗС разбира ли се всяко действие, с което се накърнява или отстранява фактическото господство на владелеца. Ответниците по касация Н. Г. Г. и Г. Н. Г. с отделно подадени отговори на касационната жалба я оспорват, както и допускането до касационно обжалване, тъй като и двата въпроса не кореспондира на основният мотив на съда за отхвърляне на иска и решението не противоречи на съдебната практика на ВКС. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: С н.а. №10, т.1/29.01.2021 г. на нотариус №289, ответникът Н. Г. Г. е купил процесния поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], м. „К.“, от 2019 кв.м., а по предходен план, имот № ***от наследниците на А. М. М. /поч. на 01.02.2017 год./, на когото приживе е била възстановена собствеността върху имота по реда на ЗСПЗЗ. Между А. М. М. и „Уни пропърти мениджмънт“ООД, чийто управител Д. Г. Ж. е разпитан като свидетел по настоящия спор, е бил сключен на 28.01.2009г. предварителен договор, съгласно който дружеството купува процесния имот срещу задължение за изграждане на сграда с множество самостоятелни обекти в него, част от които да станат собствени на А. М.. До сключване на окончателен договор обаче не се е стигнало. В съседен имот е изграден комплекс „М. Х.“, менаджиран от „Уни пропърти мениджмънт“ ООД, чийто управител е св.Д. Г. Ж.. С влязло в сила решение № 71 от 13.05.2010г. по гр.д. № 484/2009г. на РС-Поморие, потвърдено с решение № І-9/08.02.2011г., по в.гр.д. № 1149/2010 г., по описа на Бургаския окръжен съд е отхвърлен иска на А. Г. Д. – леля на ищеца по настоящото дело К. Д. Д. за приемане за установено по отношение на праводателя на ответника Н. Г. - А. М. М., че А. Г. Д. е собственик по давност на процесния имот. По посоченото дело К. Д. Д., като свидетел е дал показания в подкрепа твърденията на леля му, че е владяла имота и го е придобила по давност, което е в противоречие с твърденията му в исковата молба по настоящото дело, че владее имота от 2005 г. Ищецът по настоящото дело К. Д. е бил свидетел и по гр.дело № 59/2012 год. на РС-Помореи, образувано по иск на майка му С. К. Д. за приемане за установено по отношение на праводателя на ответника Н. Г. - А. М. М., че С. К. Д. е собственик по давност на процесния имот и е дал показания в подкрепа на твърденията на майка му. С влязло в сила решение № 119/07.06.2013г. по гр.д. № 59/2012г. на РС – Поморие, потвърдено с решение № І-151/29.10.2013г. по в.гр.д. № 1602/2013г. на Бургаския окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение №123/26.02.2014г. по гр.д. №410/2014г. на ВКС, 1-во г.о., иска е отхвърлен. В изпратена през 2015г. от дружеството, представлявано от Д. Ж. до А. М. нотариална покана се съдържа изявление на управителя Ж., че за времето за което са водени дела, с които се е оспорвало правото на собственост на М., владението на имота осъществявано от дружеството, е било отнето, т.е. до този момент ищецът Д. не е бил владелец. По искане на праводателя на ответника е издадена заповед РД-16-1148/28.11.2016г. на кмета на Община Поморие за премахване на метална врата на оградата на имота от ответниците Г., която е обжалвана, включително и от настоящия ищец, но жалбата е отхвърлена от административния съд, а решение №2446/22.06.2018г. по адм.дело № 9017/2017 год. е обезсилено от ВАС поради липса на активна процесуална легитимация, тъй като не се установява жалбоподателя - ищецът по настоящия спор, да е собственик на изградената врата или извършител на строежа й, което е в разрез с твърденията на Д. в исковата молба по настоящото дело. Според отразеното във влязлата в сила заповед, „Уни пропърти мениджмънт“ООД е изградило металната врата. С решение № 81 от 27.01.2022 г. по гр.д.№ 1489/2021 г. на Бургаски окръжен съд по жалба по чл. 435, ал.5 ГПК е отменен въвода във владение на ответника Н. Г., извършен на 28.07.2021 г. на основание заповед за изпълнение, издадена на основание нот. акт за продажба против продавачите по сделката, с която е купил имота. Съдът се е мотивирал с това, че трето лице за изпълнителното производство – Д., към 2015 г. е бил във владение на имота. Това решение не подлежи на обжалване и е влязло в сила на датата на постановяването му – 27.01.2021 г. При съвместен анализ на писмените и гласни доказателства въззивният съд е приел за установено, че след покупката на имота от ответника Н. Г. през м. януари 2021 г., при трасирането на имота през март. 2021г. е констатирано, че ищецът К. Д. е извършил частично ограждане на процесния имот /от запад и юг/ с мрежа и метални колове, като е поставил и метална врата на общинския полски път осигуряващ достъп до процесния имот. Металната врата е била премахната от общината на 11.03.2021 г., след сигнал на новия собственик Н. Г., като незаконно строителство, преграждащо възможността да се ползва общински път, а мрежата и металните колове са били демонтирани от собственика – Н. Г. и предадени на ищеца К. Д. на 22.05.2021г. срещу подпис /протокол на л.61/. Искът по чл. 75 ЗС е предявен на 28.11.2022 г. Първата инстанция е приела, че ищецът не е доказал твърденията си – че е бил във владение на процесния имот от 2005 г. и че е установил самостоятелно владение на собствено основание, което да е противопоставил на ответника Н. Г., който е придобил собствеността върху имота. Въззивната инстанция е приела, че ищецът не е доказал, че е владял имота пред релевантния за предявения иск по чл. 75 ЗС период - от 05.04.2022 год. до 05.10.2022 год., когато твърди, че му е отнето владението от ответниците. Въззивният съд е приел, че решението по чл. 435, ал.5 ГПК не обвързва страните по него със сила на пресъдено нещо и не доказва владение върху имота, защото е постановено преди релевантния за настоящия спор шестмесечен период. Прието е, че и договор за наем от 05.05.2022г., с който ищецът отдава под наем на трето лице имота не установява фактически упражнявано владение от него. Договори за наем на същия имот за релевантвния период са представили и ответниците, а тези договори са части документи, които не доказват упражняване на владение. И въззивната инстанция не е кредитирала показанията на свидетелите Д. Г. Ж. – в бизнес отношения с ищеца и на Д. В. М. – началник на поддръжката на комплекс „Марина холидей клуб“, доведени от ищеца, като се е мотивирал със заинтересоваността на тези свидетели - според показанията им, комплекса е построен върху земя на ищеца, който ползва помещения в комплекса, а и предвид противоречията в показанията на Ж. и между тях и останалите писмени доказателства относно това от кога Д. установил владение върху имота и факта, че сам заявява права върху процесния имот. Съдът се е позовал на показанията на свидетелите Г. и Г., доведени от ответниците, които не установяват присъствие на ищеца в процесния имот през процесния период. Установяват спорове между страните относно оградата, която била само от две страни /от запад и юг/ и метална врата в нея, което се подкрепя от писмените доказателства. Въззивният съд е обобщил, че действията на ищеца К. Д. по поставяне на врата и частично ограждане на имота през март 2021 год., на които първият ответник категорично се е противопоставил с премахване на металната врата през м.03.2021г. и на частичната ограда през м.05.2021г., не могат да бъдат възприети като действия на владение по смисъла на чл. 69 ЗС, а са целели по-скоро да препятстват ответника да упражнява правото си на собственост, т.е. тези действия не съставляват упражняване на фактическа власт върху имота, демонстрирано намерение за своене и необходимите признаци на владението – явно, спокойно, непрекъснато за процесния период 05.04.2022 год. – 05.10.2022 год. Поради това иска по чл. 75 ЗС е приет за неосноватеен. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба, в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, Първият въпрос се отнася до предпоставките за уважаване на иска по чл. 75 ЗС и конкретно това, че установяване право на собственост върху имота не е между тях, а следва да се установи само факта на нарушеното владение по отношение на лицето, владяло имота през последните шест месеца. Твърди се противоречие на въззивното Решение № 165 от 23.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3446/2007 г., III г. о. и Решение № 45 от 3.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 242/2010 г., I г. о. В първото решение се посочва, че в производството по чл. 75 ЗС ищецът следва да установи само два факта - на владението и на нарушението и че владението е продължило повече от шест месеца преди нарушението, както и че самото нарушение е било извършено по-малко от шест месеца преди предявяване на иска, като за установяване продължителността на владението е достатъчно да се докажат началния и крайния му момент. Други права на страните върху имота не подлежат на изследване в това производство. Във второто решение е посочено, че искът по чл. 75 ЗС е средство за защита на владението като фактическо състояние, че с него се осигурява защита на владелец на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от 6 месеца срещу всяко нарушение. Разяснено е, че тази защита е допустима и при незаконосъобразен въвод във владение по изпълнително производство, предвид нормата на чл. 358 ГПК, като обжалването на действията на съдебния изпълнител не е предпоставка за предявяване на иска по чл. 75 ЗС. Не е налице противоречие между това решение на ВКС и обжалваното въззивно решение, тъй като искът е приет за допустим, но е отхвърлен като неоснователен, защото въззивната инстанция е приела, че ищецът не е доказал владение с присъщите му признаци върху процесния имот в период от шест месеца преди посочената дата от ищеца на отнемане на владението. Както самият касатор посочва, доказването на владение, продължило шест месеца преди отнемането му е първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 75 ЗС. Искът не е отхвърлен от съда, защото ответникът е собственик, поради което така формулиран, въпроса не кореспондира и на приетото от съда и не определя изхода от спора. Поради това, че съдът не констатира противоречие по първия въпрос, не се допуска касационно обжалване по него. По вторият въпрос се сочи противоречие със същите решения. С тях се приема, че под "нарушение" по смисъла на чл. 75 от ЗС следва да се разбира всяко действие, с което се отстранява напълно или отчасти фактическата власт на владелеца върху вещта или се създават пречки за спокойното упражняване на тази фактическа власт, като са дадени примери. В случая не е спорно, че ищецът е напълно отстранен от имота и от месец май.2022 г., но е прието, че не е бил във владение на имота, тъй като не са доказани елементите и признаците на владението. Установено е, че е отстранен от имота с премахване на оградата от мрежа и колове, които са му предадени на 22.05.2021г. /протокол л.61/, а иска е предявен на 28.11.2022 г., т.е. повече от шест месеца след това. Не е налице и очевидна неправилност, защото съдът не констатира от мотивите на решението особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми - не е налице пропуск да се приложи или приложение в обратен смисъл на императивна правна норма, не установява да не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, не са нарушени и основни логически, опитни и общоприложими правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Затова не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК и основанията по чл. 280, ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с двата договора за правна помощ размер по 2000 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение