Определение № 3167 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4352/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от „....“ ЕООД, чрез адвокат Б. Ж., срещу въззивното решение №111/08.06.2023г. на Апелативен съд – Варна по в.г.д.№111/2023г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати процесуални нарушения, противоречие с материалния закон и необоснованост. Насрещната страна Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, с изменено наименование съгласно пар.6, ал.1 от Закона за противодействие на корупцията, ДВ бр.84/06.10.23г.), чрез юрисконсулт И. С., с писмен отговор оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а в условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Добрич, с което е отхвърлен предявения от „.....“ ЕООД срещу Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество иск с правно основание чл.2а ЗОДОВ за заплащане на сумата от 1 888 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на неоснователно обезпечени искове по ЗОПДИППД /отм./, отхвърлени с решение по гр.д. № 85/2010г. на ДОС, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска до окончателното ѝ изплащане. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са безспорно установени обстоятелствата свързани с направено от КУПИППД (сега КОНПИ) искане на основание чл.22, ал.3 ЗОПДИППД (отм.) вр. чл.390 ГПК, като с определение от 30.07.2009г. по ч.гр.д. № 662/2009г. на Окръжен съд – Добрич било допуснато обезпечение на бъдещи искове по чл.28 от ЗОПДИППД (отм.) за отнемане от А. М. А., Т. В. А. и шест търговски дружества, между които и ищеца „....“ ЕООД, на имущество на обща стойност 15 065 843 лева. Наложените по отношение на ищцовото дружество обезпечителни мерки били запор върху банковата сметка на дружеството в МКБ „Ю.“ АД, открита на 22.05.2008г. и възбрана върху административна и производствена сграда с идентификатор ... по КК на [населено място], ведно с прилежащата ѝ част от 1 336 кв.м. от ПИ .., в който е построена. С определение от 09.06.2010г., потвърдено с определение от 27.08.2010г., постановено по в.ч.гр.д. № 453/2010г. на Апелативен съд – Варна, допуснатото обезпечение било отменено поради липса на доказателства за предявяване на бъдещите искове в срок. Въззивният съд установил, че исковете по чл.28 ЗОПДИППД (отм.) срещу ищеца били предявени и по същите образувано гр.д. № 85/2010г. на ОС – Добрич. В хода на производството, с определение от 28.03.2011г., било допуснато обезпечение на предявените претенции, с което по отношение на „......“ ЕООД била наложена една обезпечителна мярка – възбрана върху поземлен имот с идентификатор ... с площ от 1336кв.м., ведно с построените в имота сграда с идентификатор .... по предходен план, а по сега действащия план с идентификатор ...... със ЗРП 581 кв.м., с предназначение административна и делова сграда на пет етажа, с прилежащ сутерен с площ от 510 кв.м. и таван с площ от 324 кв.м., и сграда с идентификатор .... със застроена площ от 76 кв.м., едноетажна, предназначена за търговия. Възбраната била вписана в СВ на 08.04.2011г. Въззивният съд посочил, че между страните не е спорно обстоятелството, че с влязло в сила на 26.10.2015г. решение №358/28.10.2014г., потвърдено с решение № 52/14.04.2015г. по в.гр.д.№3/2015г. на АпС – Варна и недопуснато до касационно обжалване с определение № 961/26.10.2015г. по гр.д.№ 3855/2015г. на ВКС, предявените искове по гр.д. 85/2010г. на ОС – Добрич били отхвърлени като неоснователни. Възбраната, наложена върху собствения на ищцовото дружество недвижим имот била заличена на 11.06.2016г Съдът установил, че ищцовото дружество придобило възбранения недвижим имот въз основа на договор за покукпо-продажба, обективиран в нот.акт № 196/23.04.2008г., при уговорена цена от 2 000 000 лв. В деня на подписване на договора били заплатени 70 000 лв., а остатъкът от 1 930 000 лв. следвало да бъде платен, както следва: три вноски от по 80 000 лв. в срок до 31.05.2008г.; 850 000 лв. до 01.07.2008г. и 1 000 000 лв. най-късно до 15.12.2008г. От последните били платени сумите: 80 000 лв. на 01.08.2008г. и 200 000лв. на 26.09.2008г. За част от остатъка от продажната цена, в размер на 700 000лв., бил издаден изпълнителен лист в полза на Д. Ж. Т. (след сключен договор за цесия с продавача ТПКИ „...“ от 09.12.2013г.), въз основа на който било образувано изпълнително дело № 2063/2013г. на СИС при ДРС. В хода на същото процесният имот бил продаден за сумата от 312 000 лева и възложен на Д. Т., с влязло в сила на 29.01.2015г. постановление за възлагане. С оглед на така установеното от фактическа страна, съдът посочил, че основните спорни по делото въпроси са свързани с това дали претендираните от ищеца имуществени вреди са претърпени и дали същите са в причинно-следствена връзка с наложените спрямо него обезпечителни мерки по отхвърления като неоснователен иск на КУПИППД (сега КОНПИ). За да даде отговор на същите, въззивният съд посочил, че отговорността на държавата по ЗОДОВ по своята същност е деликтна, поради което и по аргумент от § 1 ЗР на ЗОДОВ приложение намират общите правила на ЗЗД за подлежащите на обезвреда вреди от деликт (чл.51 ЗЗД) и задължителните разяснения на ТР № 3/2021г. на ОСГТК на ВКС. Посочил, че съгласно дадените в тълкувателното решение разяснения, липсва законова презумция, въз основа на която пропуснатата полза (невъзможността да бъде увеличено имуществото на пострадалия) да се предполага за настъпила. За да възникне правото на обезщетение, е необходимо пропусната полза да се основава на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на пострадалия. Изложил, че дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които същата произтича. В тежест на претендиращия обезщетението ищец е да проведе главно и пълно доказване на фактите, от които произтича възможността за реализиране на твърдяната полза, както и че реализирането ѝ е станало невъзможно поради деликта. Съдът отбелязал, че въведените в производството твърдения били за претърпени от наложената възбрана вреди – загуби в размер на 688 000 лв., представляващи платената от дружеството част от продажната цена на процесния недвижим имот (сбор от реално заплатената сума по договора от 300 000лв. и неудовлетворена част от вземането на продавача по издадения за това изпълнителен лист от 388 000 лв.), както и за пропусната полза от нереализирана печалба от планираните за имота инвестиционни намерения (реконструкция, преустройство и продажба) в размер на 1 200 000 лв. С оглед на това и събраните по делото доказателства съдът направил извод, че действителната претърпяна от ищеца вреда, след публичната продан на имота, се изразявала в заплатената по договора продажна цена. Приел, че непогасената част от вземането по изпълнителния лист, в размер на 388 000 лв., не е реално претърпяна вреда, тъй като същата касае евентуално бъдещо удовлетворяване на взискателя и не подлежи на обезщетяване по смисъла на чл.51 ЗЗД. Изложил, че тази загуба не била в причинно-следствена връзка с наложените обезпечителни мерки, тъй като още към датата на допускане на първото обезпечение (30.07.2009г.) дружеството „.....“ ЕООД било в забава за плащане на продажната цената по договора. Последното плащане било на 26.09.2008г., а крайният падеж на последната дължима вноска – на 15.12.2008г. (шест месеца и половина преди налагане на запора и възбраната). Допълнително посочил, че по делото не са събрани доказателства по запорираната с първото обезпечение банкова сметка да е имало налични парични средства за заплащане на продажната цена, доколкото според показанията на свидетеля А. Д. дружеството не е разполагало със собствени средства за придобиване на имота още към датата на покупката му, а необходимите за това средства били набавени чрез заем. Въззивният съд приел още, че дори по сметката на дружеството да е имало налични парични средства, те са били на разположение на търговеца след отмяната на обезпечението, на 27.08.2010г., а принудителното изпълнение върху имота е започнало едва през 2014г. Приел, че по делото не са събрани доказателства, от които да се направи обоснован извод, че именно неплащането на цената (довело до публичната продан) е резултат и в пряка причинна връзка с наложения запор. Направил извод и за липса на събрани доказателства, от които да се установява наличие на причинна връзка между вредата и наложената възбрана върху имота (по първото и по второто обезпечение), доколкото липсват доказателства тя да е била единствената причина дружеството да не реализира инвестиционните си намерения по отношение на възбранения имот и да има постъпления, с които да изпълни задължението си за плащане на цялата договорена продажна цена. В тази връзка посочил, че сградата била придобита през месец 04.2008г.; първата възбрана била наложена през месец 07.2009г., към който дружеството вече било в забава, а след отмяната ѝ, считано от 27.08.2010г. до повторното ѝ налагане с определението от 28.03.2011г. по гр.д. №85/2010г., търговецът не е предприел действия за заличаването ѝ. Въззивният съд изложил, че по делото не са представени проекти за преустройство и реконструкция на процесната сграда, а показанията на разпитаните свидетели за инвестиционните намерения на собственика ѝ са разнопосочни: според свид. Д. идеята била за изграждане на магазини на партера, офисни помещения на първи и втори над партерен етаж и жилища над тях, а според свидетеля О. – за изграждане на магазини на партерния етаж и продажба на сградата на Министерство на правосъдието. В тази връзка не ценил представената по делото количествено-стойностна сметка на СМР, тъй като тя не била за предвижданията на ищеца, а касаела извършен впоследствие ремонт на сградата от трето лице. Посочените обстоятелства обусловили извода на съда за недоказаност на претендираната като пропусната полза вреда – нереализирана печалба от продажбата на имота в размер на 1 200 000 лева. В тази връзка съдът се позовал и на кредитираното от него заключение по допуснатата пред първостепенния съд съдено-техническа експертиза, от което приел за установено, че разходите по придобиването и ремонта на имота надхвърлят неговата пазарна стойност, което прави реализирането на печалба от посочените инвестиционни намерения несигурно. По изложените съображения въззивният съд намерил предявения иск за неоснователен. Касаторът обосновава допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът да вземе предвид всички доказателства и доводи на страната при обосноваване на съществен за изхода на делото фактически или правен извод, или може да основе решението си на декларативни изводи, без да изложи въз основа на какви факти и как логически е стигнал до този извод? Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №145/07.01.2019г. по г.д.№811/2018г. на ІІ г.о.; решение №210/15.08.2014г. по г.д.№6605/2013г. на ІV г.о., като необсъдените от въззивния съд доводи са: относно същината на правното действие на обезпечителните мерки и настъпилата от тях невъзможност за реализиране на инвестиционните намерения за имота; преследваната от търговеца цел – за сключване на поредица от сделки на разпореждане с имуществото, осуетени под страх от недействителност; наложените обезпечителни мерки довели до внезапно прекъсване на цялата стопанска дейност на ищеца, дългия период на възбраната (около 7 години) и липсата на друго предприятие на дружеството. Този въпрос е свързан със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същият е принципно значим по всяко исково производство и по него е налице трайно установена съдебна практика, включително сочената от касатора. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл.235, ал.2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Не обсъждането и не произнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е нарушение на процесуалните правила. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправния въпрос, като обжалваното решение е постановено в съответствие със същото. Съдът е мотивирал решението си: установил е релевантните факти въз основа на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства; изложил е становище по наведените в хода на производството възражения и е обосновал извода си за крайния резултат по спора. Несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не означава допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване и не съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. Поставени са и въпросите: 1/ Съставлява ли покупката на недвижим имот от търговско дружество сама по себе си факт, който е част от реализацията на търговско предприятие и не означава ли такава покупка поначало, че имотът е придобит с цел търговската му реализация, без да е необходимо сключване на някакъв конкретен последващ договор за тази реализация? и 2/ Следва ли изискванията на цитираното ТР №3/2021г. на ОСГТК на ВКС да се прилагат буквално в случай, че неправомерното и увреждащото действие е довело до невъзможност увреденото лице – търговец, изобщо да извършва търговска дейност чрез възбрана и запор на всичките му активи, което ще рече, че закупен преди възбраната имот е било изобщо невъзможно тъкмо поради възбраната и запора да бъде развит според намеренията на търговеца. Твърди се, че въпросите са от значение за развитие на правото, като се претендира обжалването да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Тези въпроси са некоректно зададени, тъй като от тях не може да се изведе общо важим принцип по конкретното дело и отново са обосновани с несъгласието на касатора по същество с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, които както беше посочено, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. По въпроса за предпоставките за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи по реда на чл. 51, ал. 1 ЗЗД е налице трайно установена съдебна практика, включително и задължителна такава (ТР № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС), като не се установява противоречие на въззивното решение с посочения тълкувателен акт. Формираната съдебна практика, която е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения, обосновава извод за липса на предвидените в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основания за допускане на обжалването. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,