Определение № 130 от 17.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1770/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 45169 от 28.05.2020 г., подадена от Собствениците на Бизнес сграда „Азимут” – гр. София, представлявана от Р. А. К. в качеството му на председател на Управителния съвет на етажната собственост чрез адвокат Л. Б. от САК, срещу определение № 6372 от 28.04.2020 г. по в.ч.гр.д.№ 3313/2020 г. на СГС, т.о., VІ състав. Ответникът по частната касационна жалба И. А. В. е депозирал отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК чрез адвокат Д. Г. от САК. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна срещу съдебен акт, по отношение на който настоящият състав на съда преценява, че е процесуално допустимо да бъде обект на касационна проверка по следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по искове по чл. 40 ЗУЕС. По тази причина и на основание чл. 274, ал. 4 ГПК по правило не подлежат на касационна проверка и определенията, постановени в производства на дела по искове по чл. 40 ЗУЕС. В случая, обаче, атакуваното определение е постановено по реда на чл. 389 – чл. 396 ГПК – в резултат от сезирането с молба за обезпечаване на иска по чл. 40 ЗУЕС с налагането на мярката по чл. 40, ал. 3 ЗУЕС (спиране изпълнението на решението на ЕС, чиято отмяна е поискана). С него исканото обезпечение е допуснато от въззивния съд, след отменяване отказа на първоинстанционния съд, поради което актът попада в приложното поле на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Съгласно тази норма, в случай че въззивният съд допусне обезпечението, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК съставлява специално правило спрямо общата правна норма по чл. 274, ал. 4 ГПК и дерогира приложението на последната. Наред с това, чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК не препраща към чл. 280, ал. 3 ГПК, което мотивира настоящия състав да приеме, че въззивното определение, с което за първи път се допуска обезпечение, подлежи на касационно обжалване, независимо от това дали самото решение по иска, чието обезпечение е допуснато, би подлежало на касационно обжалване. Преценявайки наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият състав на съда намира, че в случая такива отсъстват. С изложението на основанията за допускане на обжалването касаторът поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Императивна ли е нормата на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС ?”. Посочил е актове, постановени от СГС (непредставени), в които е възприето тълкуване, че посочената разпоредба има диспозитивен характер. Поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставеният въпрос има обуславящо значение за изхода на спора. С обжалваното определение е прието, че с атакуваното решение на ОС на ЕС от 10.02.2020 г. е определен размер на разходите за поддръжка и управление на общите части на сградата съгласно притежаваните идеални части от сградата по методика, несъвместима с чл. 51, ал. 1 - 6 ЗУЕС. Прието е, че правилата на чл. 51, ал. 1 – 6 ЗУЕС касаят начинът, по който се разпределят средствата за поддръжка и управление на общите части на сградата, като само размерът им е в правомощията на ОС. При извод, че „липсва нормативно установена правна възможност ОС да определя друг начин за разпределение на средствата” се налага извод, че според въззивния съд правилото на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС е такова с императивен характер. Този извод е в съответствие с практиката на ВКС, обективирана с Решение № 165 от 26.06.2019 г. по гр.д.№ 4291/2018 г. на ВКС, ІV г.о. и споделяна от настоящия състав. Наличието на последната и съответствието на въззивния акт с нея, едновременно изключват основанията за допускане на обжалването както по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и по чл. 280, ал. 2 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия