Определение № 3473 от 13.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 27/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. И. Ф., чрез пълномощника адв. В. К., срещу въззивното решение № 426 от 15.07.2022 г. по гр. д. № 298/2022 г. на Благоевградския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от касатора инцидентен установителен иск. Ответникът по касация В. А. Ф. чрез процесуалния си представител, счита, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното: С въззивното решение, предмет на касация, Благоевградският окръжен съд е потвърдил първоинстанционния съдебен акт, с който е отхвърлен предявения от касатора инцидентен установителен иск за признаване правото му на собственост на основание давностно владение върху масивна сграда – лятна кухня, с площ 31 кв. м., находяща се в УПИ *-* в кв. 27 по регулационния план на [населено място] и е разпределено ползването на мазето и тавана от двуетажната жилищна сграда в имота, както и на самия имот, по предявения срещу касатора главен иск. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следният въпрос, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС: „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно да изложи в решението върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да посочи кои доказателства възприема и кои не“. Представена е съдебната практика на ВКС, в противоречие с която се твърди, че е постановен обжалвания въззивен акт: решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на първо г. о., решение № 173/06.11.2020 г. по гр. д. № 4404/2019 г. на трето г. о., решение № 22/24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на първо г. о., решение № 3/22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на четвърто г. о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на трето г. о. и решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на четвърто г. о. Очевидната неправилност е обоснована с извода на въззивния съд, че процесната сграда не представлява самостоятелен обект на право на собственост. По делото е установено, че всяка от страните притежава по 1/2 ид. ч. от дворното място и 1/2 ид. ч. от двуетажната жилищна сграда в него, като фактически ползва самостоятелен жилищен етаж от нея. Е. Ф. е предявил инцидентен установителен иск за признаване правото му на собственост върху процесната сграда – лятна кухня. Изложил е твърдения, че до 2009 г. е ползвал същата като склад, а впоследствие като лятна кухня, като е придобил по давност 1/2 ид. ч. Ответникът по този иск е възразил, че сградата е построена през 1978 г. от бабата и дядото на страните, като бабата В. Ф. до смъртта си през 2017 г. е ползвала лятната кухня. Тя не е била предмет на разпоредителните сделки между страните. Процесната кухня е съсобствена между страните при равни права. От писмените доказателства е видно, че лятната кухня е построена през 1978 г. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 130/2004 г. Е. Ф. е закупил 5/8 ид. ч. от дворното място и двуетажната жилищна сграда /продавач по договора е В. Ф./. С нотариален акт № 3/2012 г. В. Ф. е закупил от И. Ф., Е. Ф., Б. Ф. и А. Ф. общо 1/2 ид. ч. от дворното място и жилищната сграда. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите С., Г., З. и К., като в показанията на всички се възпроизвежда факта, че до смъртта си бабата на страните В. Ф. е живяла в лятната кухня. Първоинстанционният съд е тълкувал волята на страните по сделките, като е приел, че техен предмет е била и лятната кухня. Същата не е изключена изрично при прехвърляне на правото на собственост върху дворното място и жилищната сграда, с оглед на което собствеността върху нея не е била запазена. Въззивният съд е приел, че процесната сграда не е самостоятелен обект на право на собственост и не е могла да бъде обект на придобивна давност. Лятната кухня обслужва жилищната сграда, като няма самостоятелно функционално предназначение. В резултат на това е направил извод, че процесната сграда не може да бъде придобита по давност. Въз основа на правилото на чл. 98 ЗС, че принадлежността следва главната вещ, е посочил, че страните са нейни съсобственици при равни права. Предвид съвпадение в крайния извод за неоснователност на иска е потвърдил първоинстанционното решение. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираната съдебна практика най-общо се приема, че въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Такива фактически и правни изводи се съдържат в обжалваното въззивно решение. Независимо че тези изводи са направени въз основа приетото за установено, че процесната сграда обслужва жилищната, поради което не представлява самостоятелен обект на право на собственост, по делото категорично е установено, че ответникът по инцидентния установителен иск е придобил правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от същата, както и че в полза на ищеца не е осъществено основанието за придобиване - придобивна давност. Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК -очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Всяка друга неправилност представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая такъв тежък порок на въззивното решение, водещ до очевидната му неправилност, не се установява. Въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на материален или процесуален закон, нито е явно необосновано-изводите, до които е достигнал въззивният съд, не са в противоречие с правилата на формалната логика. Изложените оплаквания съставляват такива за неправилност на въззивното решение, свързани с преценката на експертното заключение и гласните доказателства, която не може да бъде преценявана в производството по чл. 288 ГПК. От мотивите на въззивното решение не се констатира такава съществена неправилност. Изложеното обуславя отказ да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските в размер на 500 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.