Определение № 2032 от 08.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 26/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Политрейд кънстръкшън“ЕООД и „Пи Ес Ем пропърти“ЕООД срещу решение №373/26.06.2025г. по т.д.№104/25 г. на Апелативен съд София в частта, с която, след частична отмяна на решение № 960/05.07.2024 г. по т.д. № 143/2023 г. по описа на Софийски градски съд касаторите са осъдени да заплатят солидарно на Министерство на младежта и спорта сумата 39 395,79 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 12.02.2022 г. – 28.07.2022 г., като в останалата му осъдителна част /за сумата 849 250,50 лв., представляваща авансово възнаграждение, платено на отпаднало основание, ведно със законната лихва/, решението е потвърдено. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и поради необоснованост. Поддържа се,че въззивният съд е тълкувал погрешно волята на страните по сключения между тях договор; не е отчел коректно установените обстоятелства по делото; не е приложил нормата на чл.95 ЗЗД; неправилно е приел,че с отправеното от възложителя до изпълнителите писмо е развален договора. По изложени в касационната жалба съображения в този смисъл касаторите са поискали въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено, като с решението си касационната инстанция отхвърли предявените срещу тях искове. Претендират разноски за всички инстанции. Искането си за допускане на касационния контрол по същество касаторът обосновава с твърдения за приложимост на предпоставките на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т.3 ГПК по отношение на разрешените от въззивния съд въпроси: 1.Кои са критериите, въз основа на които съдът достига до определен извод по отношение на волеизявленията на страните, касаещи развалянето на облигационната връзка и как те са съпоставени с разпределяне на задълженията между тях в контекста на това разваляне? /противоречие с решениe №546 по гр.д.№856/2009г. на ВКС, решение №428/18.01.12 по гр.д.№1097/2010г. на ВКС, решение №50143/0023 по т.д.№1707/2020г. на ІІ т.о. на ВКС и решение №60028/16.08.21г. по т.д.№2787/2019г. на ІІ т.о. на ВКС/; 2. Защо установяването на положената грижа на добър търговец от страна на изпълнителя – длъжника, следва да освободи възложителя – кредитора от вменените му по договор задължения, при неизпълнението на които същият е в забава и следва да се приложи разпоредбата на чл.96 ал.1 ЗЗД?; 3. Кои са принципите,които предопределят възможността за полагане на грижата на добър търговец от страна на длъжника /изпълнителя в конкретния договор/ и следвало ли е да бъдат противопоставени по отношение на задълженията между страните,възникнали с процесната облигационна връзка – процесния договор?; 4. Покривайки критериите за полагане грижата на добрия търговец от страна на длъжника, следва ли да се редуцират правата на кредитора като бъде приложена разпоредбата на чл.96 ал.1 ЗЗД – забавата на кредитора освобождава длъжника от всички последици на собствената му забава длъжникът престава да отговаря за мораторни вреди,а ако задължението му е парично – за законна лихва?; 5. Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви при отхвърлянето им като неоснователни? /противоречие с решение №815/15.02.10г. по гр.д.№1713/2009г. на ІV г.о. на ВКС, решение №581/30.09.10г. по гр.д.№1019/2009г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение №157/08.11.11г. по т.д.№823/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 41127.10.11г. по гр.д.№1857/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение №212/01.02.12г. по т.д.№1106/2010г. на ІІ т.о. на ВКС и решение №76/12.06.12г. по т.д.№377/2011г. на ІІ т.о. на ВКС/. Поддържат се твърдения за приложимост на основанието по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, която се обосновава с довода, че съдът е постановил съдебен акт, който не е съобразен нито със събраните по делото доказателства, нито с изразените в производството становища на страните. Ответникът по касационната жалба Министерство на младежта и спорта, в представен от него в законоустановения срок писмен отговор, е изразил становище за липса на обосновани от касатора предпоставки за осъществяване на достъпа до касационно обжалване и за неоснователност на изложените в касационната жалба оплаквания и искане. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си съставът на Софийски апелативен съд е приел за установено /без да съществува по тези факти спор между страните/, че на 21.12.2020г. между ищеца, като възложител, и ДЗЗД „Пи Ем Пи Шумен“ със съдружници – ответниците, е сключен договор за обществена поръчка с предмет извършването на СМР на обект „Инженеринг за изграждане на физкултурен салон по типов проект към СУ „Св.св.К. и М.“ Карнобат; че собственик на поземления имот, върху който е предвидено изграждането на физкултурния салон е [община]; че уговореното възнаграждение в размер на 849 250,50 лв. с ДДС е заплатено изцяло авансово; че изпълнение на възложеното не е налице и че заплатеното авансово възнаграждение не е възстановено на ищеца. За установено от доказателствата по делото съдът е приел,че в договора е уговорено,че същият влиза в сила от деня на сключването му, а срокът му на действие е 81 дни от тази дата /включая тридневен срок за адаптиране на типовия проект/, но не повече от 12 месеца от сключването му; с последващ анекс е уговорено срокът за адаптиране да започне да тече от датата,на която изпълнителят е получил виза за проектиране /което е станало на 31.03.2021г./; с друг анекс от 22.03.2021г. страните са изменили срока на действие на договора на 95 дни от датата на сключването му /както и срока за адаптиране на проекта – 17 дни/, но не повече от 12 месеца от сключването му. Анализирайки клаузите на договора, съдът го е определил като такъв за изработка в строителството, съчетан с договор за проектиране или преработване на проект; достигнал е до заключението,че страните са възприели срока за изпълнение на възложената работа като съществен елемент от договарянето и като срок на действие на самия договор. Извлякъл е аргументи за този извод от обстоятелството,че клаузата на чл.2 е включена в раздела „Срок на договора“, без страните да обвържат действието на договора с друг срок, както и от факта, че, въпреки направените с анексите изменения, крайният срок е запазен на не повече от 12 месеца. От всичко това съдът е заключил,че срокът на договора е изтекъл на 21.12.2021г., към който момент не е било налице изпълнение, което, според състава, прави безпредметно отправянето на изявление за разваляне. Наред с това, алтернативно на приетото, съдът е обсъдил отправената от ищеца до ответниците покана от 28.01.2022г., получена от тях на 07.02.2022г., съдържаща искане за възстановяване на авансираното възнаграждение за възложените дейности, което е обосновано с липсата на изпълнение към момента на изтичането на срока на договора с посочване,че сумата се дължи на отпаднало основание. Въз основа на това съдържание на поканата съдът е достигнал до извода, че, макар терминът „разваляне“ да не е употребен в нея, изявлението на ищеца е направено именно с тази цел. Доколкото към този момент /както към изтичането на срока за изпълнение, така и към получаването на писмото/ никаква част от възложената работа не е била изпълнена, съдът е намерил,че ищецът е бил освободен от задължението да дава на изпълнителя допълнителен срок за изпълнение. Възражението на ответниците за неоказано от възложителя съдействие, дължимо съгласно клаузата на чл.25 т.6 от договора /направено въпреки липсата на твърдения и данни такова да е искано от тях, каквото условие е въведено в съдържанието й/, е преценено от съда като оборено от доказателствата по делото,като тази му преценка е основана на изпратеното от ищеца до кмета на общината писмо от 19.01.2021г., с което е отправено искане за предприемане на действия по издаване на виза за проектиране /а такава и е била предадена на изпълнителя с протокол от 31.03.2021г./, осигуряване на данни от мрежите за присъединяване и извадка от подземния регистър за имота. От друга страна съдът е развил съображения и,че ответниците,като участници в дружества по ЗЗД са изпълнители и по други три договора за обществени поръчки с подобен предмет, което предполага да притежават специфични професионални знания и умения в конкретната техническа област, респ. е следвало да проявяват грижа на добър търговец при изпълнението на задълженията си, като по-конкретно се информират относно това кой е възложител по ЗУТ, от кого следва да се търси съдействие за снабдяване с необходимите за строителството книжа, а данни за положени от ответниците такива усилия не са ангажирани по делото. По същите съображения съдът е намерил за неоснователно и другото възражение на ответника за неоказано от ищеца съдействие – за свързване на изпълнителя със строителния надзор, като е допълнил в тази връзка и това,че ответниците сами признават в отговора си на исковата молба, че информацията за дружеството, определено за осъществяването на строителния надзор, е публично достъпна и им е станала известна своевременно. Като неоснователно е преценено и възражението им за нищожност на договора поради невъзможен предмет. Въз основа на всичко това съдът е заключил,че изпълнението на договора от страна на ответниците не е било осуетено от поведение на възложителя /ищеца/ и, след като не са изпълнили в рамките на срока за изпълнение, те са изпаднали във виновна забава, а предявеният иск за връщане на даденото на отпаднало основание като основателен и доказан подлежи на уважаване. Предявената от ищеца насрещна въззивна жалба срещу частта от решението,с която е отхвърлен изцяло акцесорният иск за обезщетение за забава, е частично уважена. За да постанови този резултат, съставът на въззивния съд е приел,че доколкото вземането по чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД не е срочно и поради това е приложима нормата на чл.84 ал.2 ЗЗД,като поканата за връщане на сумата е получена от ответниците на 07.02.2022г., последните са изпаднали в забава за плащането й след изтичането на дадения с нея 5-дневен срок за плащане, т.е. – от 12.02.2022г.Поради това е намерил иска за основателен до размер на натрупаната за периода от тази дата до завеждането на исковата молба сума на законна лихва 39 395,79 лв. Като неоснователни са преценени предявените от ответниците възражения за прихващане с вземания за направени разноски по изпълнението /за закупени материали/, като съдът е изходил от заявените от самите ответници твърдения,че са имали договори за изграждане на общо четири физкултурни салона, въз основа на което е направил извод за недоказаност на обстоятелството,че разходите за материали са направени във връзка с конкретния договор. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество,които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Въпросите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. Самостоятелна предпоставка за достъп е основанието по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, наличието на която касаторът твърди в изложението си, но не обосновава надлежно. Съгласно константно установената вече практика на касационната инстанция очевидно неправилен би бил съдебният акт, неправилността на който да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен би бил съдебен акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1 – т. 3 ГПК. В случая в частта от изложението си, относима към това самостоятелно основание за достъп, касаторът е навел доводи за несъобразяване на решаващия състав както със събраните по делото доказателства, така и с изразените в производството становища на страните, с което, доколкото това са оплаквания по правилността на съдебния акт като основание по чл.281 ГПК, очевидната неправилност на въззивното решение се явява необоснована. Първият от поставените в изложението въпроси не изпълнява общото изискване за достъп по чл.280 ал.1 ГПК в съответствие с разясненията относно формулировката на въпроса.Въпросът не кореспондира с конкретни изводи на въззивния състав, които са мотивирали непосредствено крайния резултат по делото. Въпросът е неясен, поставен е хипотетично и не може да бъде свързан с отговор, който би бил общозначим и приложим в други случаи. Как съдът стига до определен извод, свързан с установяването на факта на разваляне на един двустранен договор е въпрос на преценка във всеки отделен случай. Изложените в обосноваване на въпроса разсъждения също не кореспондират с мотивите на съда, който не е приел,че договорът „се е развалил“ с изтичането на максималния уговорен срок от 12 месеца, а, тълкувайки уговорките между страните, издирвайки действителната им воля, е стигнал до извода,че същите са изразили желание договорът да се прекрати с изтичането на максимално определения срок за изпълнение при липса на такова, поради отпадането на интереса на кредитора от закъсняло изпълнение. Отделно от това съдът е развил съображения,че дори договорът да не е прекратен на това основание,той е развален с едностранно волеизявление на ищеца, поради виновното неизпълнение на ответниците в уговорения срок с отправеното до тях писмо,с което е поискано платената авансово сума да му бъде върната като получена на отпаднало основание /каквото възниква именно при развалянето на облигационната връзка/. Доколко това доказателство е годно да породи ефекта, приет от съда за осъществен, това е въпрос по правилността на изводите му, който не може да бъде разрешаван в това производство. Наред с липсата на обуславящ характер на поставения от касаторите първи въпрос, сочената с него практика на ВКС не обосновава приложимост и на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като не дава разрешения, които са относими към него. Следващите три въпроса са поставени в контекста на поддържаната от касаторите теза,че е налице забава на ищеца,в качеството му на възложител/кредитор по договора за обществена поръчка и изложените в тази връзка съждения на съда за дължима от изпълнителя на поръчката грижа на добър търговец. И на тези въпроси не може да бъде признат характер на обуславящи,тъй като мотивите на съда в посочения по-горе относим към въпросите смисъл не са решаващи. Решаващ е изводът му,че ответниците не са искали изрично от ищеца съдействие, каквото условие е предвидено в клаузата на чл.25 т.5 от договора за обществена поръчка, но и че дори без да е поискано, последният е оказал такова, като им е предоставил своевременно необходимата за изпълнението виза за проектиране, а относно необходимостта от свързване на изпълнителя с фирмата, осъществяваща строителен надзор, е приел,че такава не е била налице, доколкото самите ответници са признали, че информацията за него е била публично оповестена и им е била известна /което изключва обуславяща изпълнението му необходимост от съдействие от възложителя/. Отделно от това с трите въпроса касаторите не са посочили, нито обосновали приложимост на която и да е от допълнителните предпоставки за достъп по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Позоваването в началото на изложението на тази по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не води до друг извод, тъй като, наличието на необходимост от произнасянето на касационната инстанция по въпросите следва да бъде обосновано, съгласно разясненията в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, с посочване на съответните причини и цели, налагащи тълкуване на конкретна правна норма. Съображения в тази насока липсват. По смисъла си последният от формулираните от касаторите въпроси, касае задълженията на въззивния съд, свързани с осъществяването на решаващата му дейност като втора инстанция по същество, поради което принципно обуславя крайния изход на делото, но само ако въпросът е поставен в относимост към такова твърдяно съществено нарушение на въззивния съд, което е довело до крайния постановен от него резултат. С поддържаната от касационната инстанция практика се приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др. Въпросът на касаторите е свързан с оплакването им ,че съдът не се е произнесъл по възражението им за липса на оказано от ищеца съдействие за осъществяване на връзка между тях /в качеството им на изпълнител по договора чрез образуваното от тях дружество по ЗЗД/ и лицето,осъществяващо строителен надзор, както и по въведеното от тях с въззивната жалба възражение, че сключеният между страните договор е такъв в полза на трето лице / [община]/. Първото от двете оплаквания не кореспондира с мотивите в решението на въззивния съд, в които е налице произнасяне по това възражение, а второто не е било въведено своевременно в предмета на спора при размяната на книжата между страните, и поради преклудирането му въззивният съд не е имал задължение да се произнася по него. В този смисъл не може да бъде обоснован извод за наличие на допуснато от състава на апелативния съд отклонение от цитираната с въпроса практика на ВКС. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение