Определение № 60579 от 19.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 68/2021 г.

Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата Й. Х. Г. от [населено място], област Ловеч чрез процесуален представител адв. Д. Д. Н. срещу решение № 12121 от 15.10.2020г. по в. гр. дело № 1153/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 12 състав, с което след частична отмяна на решение № 7969 от 22.11.2019г. по гр. дело № 8983/2018г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 1 състав е отхвърлен предявеният от Й. Х. Г. против „Застрахователна компания Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за сумата в размер 15 000 лв. - застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния брат М. Х. Я. вследствие пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 29.08.2013г. и причинено от водача на л. а. „Мерцедес“ с ДК [рег.номер на МПС], застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 600 лв., представляваща разноски за въззивната инстанция, и сума в размер 90 лв. - допълнителни разноски за първоинстанционното производство, и е потвърдено решението на Софийски градски съд в останалата част, с която е отхвърлен предявеният от Й. Х. Г. против „Застрахователна компания Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 15 000 лв. до пълния предявен размер 40 000 лв. със законната лихва - застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния брат М. Х. Я. вследствие посоченото ПТП, и ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 150 лв. – разноски за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 70/03.06.2019г. по т. дело № 755/2018г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 310/06.02.2019г. по т. дело № 2429/2017г. на ВКС, ТК, II т. о.:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

2. Трябва ли съдът в съдебните си актове да се съобразява с посочената от страните задължителна съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК по аналогични казуси?

3. Кои лица са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт на техен близък?

Ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт М. В. оспорва касационната жалба, поддържа становище за правилност на въззивното решение и за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване, тъй като касаторът не сочи правни изводи, които поради правнозначими по делото факти да са заявени в колизия с разрешения от задължителна съдебна практика, нито сочи конкретно противоречие на съдебното решение с влезли в сила съдебни актове, постановени по сходни казуси. Счита, че аргументите за допускане на касационно обжалване не са основани на факти по делото, а се основават на собствените твърдения и процесуална позиция на страната, оплакванията не съдържат и означение кой от заявените от въззивния съд правни изводи е разрешен при условие, предпоставящо приложението на чл. 280 ГПК. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че във въззивното производство не се спори по установените от първоинстанционния съд факти, че на 29.08.2013г. по вина на Я. Х. Я. като водач на застрахован при ответника с валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите лек автомобил „Мерцедес ML 280 CDI“ с рег. [рег.номер на МПС] е настъпило процесното ПТП в [населено място], при което е причинена смъртта на М. Х. Я. – брат на ищцата. Въз основа на представените удостоверение за съпруг/а и родствени връзки изх. № АО-634/25.06.2018г. и удостоверение за наследници изх. № АО-У-1867/04.09.2013г. съдебният състав е констатирал, че ищцата Й. Г. е родена през 1949г., има съпруг и четири деца, родени в периода от 1969г. до 1980г., двама еднокръвни братя – Н. Х. Я. и Я. Х. Я. и един пълнокръвен брат – М. Х. Я. с 13 години по-малък от нея, а починалият М. Х. Я. има преживяла съпруга С. Я. и три деца, родени в периода между 1982 г. и 1992 г.

За установяване на отношенията между ищцата и починалия й брат и търпените от нея болки и страдания от неговата смърт, въззивната инстанция е обсъдила подробно показанията на разпитаните свидетели И. Х. Г. /съпруг на ищцата/, С. Б. Я. /съпруга на починалия/ и Я. М. Х. /син на починалия/ и въз основа на тях е приела, че ищцата е поддържала близки отношения с починалия си брат М. Х. Я., изградени на взаимна обич, доверие, взаимопомощ и подкрепа; до 6-7-годишна възраст на М. Я. тя е живеела с родителите си и брат си, и се грижела за него като негова по-голяма сестра; след като се омъжила през 1968г. ищцата заживяла със съпруга си в близкия [населено място], а брат ѝ М. Я. останал да живее при своите родители в [населено място]; през периода 1969-1970г. често се случвало ищцата да се грижи за брат си за ден-два, а понякога и за седмица; отношенията им останали близки, виждали се често. Констатирала е, че през 1969г. ищцата е родила първото си дете, а впоследствие родила още три деца – през 1971г., 1975г. и 1980г., и продължила да поддържа близки отношения със своя брат. След като през 1982г. М. Я. е създал свое семейство и му се родили три деца, той продължил да поддържа близки и топли отношения със сестра си – гостували си често, оказвали си морална подкрепа, празнували заедно семейните и националните празници, виждали се ежеседмично; починалият М. Я. подпомагал финансово сестра си и нейното семейство. Въззивният съд е установил, че ищцата тежко преживяла смъртта на своя брат, била съкрушена, здравословното ѝ състояние се влошило, на всички помени вземала активно участие, продължавала да скърби за брат си и често да го споменава и след неговата смърт продължила да подкрепя семейството му и да поддържа близки отношения със съпругата и децата му.

За да отхвърли предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че въпреки установените близки отношения между ищцата и нейния брат и претърпените от нея значими морални болки и страдания, не е проведено пълно и главно доказване, установяващо по несъмнен начин наличието на особени житейски обстоятелства, станали причина между починалия и ищцата да се породи особена близост, излизаща извън пределите на обичайните близки отношения между брат и сестра, и съотносима по характер и интензитет към отношенията между лицата от най-близкия семеен кръг /родители, съпруг и деца/, както и наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт. Изложил е съображения, че установените между двамата близки отношения, основани на взаимна обич, грижа и подкрепа /морална и финансова/, не са изключителни по своя характер, тъй като не надхвърлят границите на обичайните близки отношения между брат и сестра; като по-голяма сестра ищцата е имала обичайната за семейните отношения подпомагаща роля в отглеждането на нейния брат, като основната ѝ грижа и ангажираност са били фокусирани върху грижите за собственото ѝ семейство и четирите ѝ деца, а продължилите близки отношения след създаването на семейство от брат й М. Я. също не са излизали извън характеристиката на обичайните близки отношения между брат и сестра, основани на взаимна обич и подкрепа. Поради неустановяване на качеството „изключителност“ на отношенията между ищцата и пострадалия, съдебният състав на САС е заключил, че не са налице предпоставките, визирани в Тълкувателно решение № 1/21.06.2016г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, за присъждане на обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на нейния брат М. Х. Я..

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия посочен материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен поради това, че въпросът не съответства на мотивите на въззивното решение. Въззивният съд не се е произнесъл относно размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения пряк иск срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ съобразно принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, тъй като е отхвърлил иска поради липса на материалноправна легитимация на ищцата поради неустановяване на качеството „изключителност“ на отношенията между ищцата и пострадалия.

Останалите формулирани от касатора правни въпроси не са решени в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. В цитираното Тълкувателно решение е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/15.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г. и по изключение всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите изрично е посочено, че следва да се отчитат конкретните житейски обстоятелства, поради които привързаността между братя и сестри, баби/дядовци и внуци е станала толкова силна, че загубата на родственика е причинила страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене обичайно присъщите. Преценката за наличие на такива обстоятелства се извършва въз основа на съответните конкретни доказателства по всяко отделно дело. В различни, постановени по реда на чл. 290 ГПК решения /напр. решение № 372/14.01.2019г. по т. д. № 1199/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 92/17.11.2020г. по т. д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./, ВКС е анализирал различни житейски ситуации, при които привързаността между брат и сестра е обусловила особено силна привързаност, тъй като отношенията помежду им са били със съдържание, наподобяващо връзката родител – дете, или отглеждането на внук от баба/дядо поради болест, работа в чужбина или друга обективна пречка за родителите е изградила връзка, също наподобяваща тази родител - дете. Разяснил е, че близка привързаност може да съществува между починалия и неговите братя и сестри, баби/дядовци и внуци. Традиционно в българското общество тези връзки се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, но когато поради специфични обстоятелства тези традиционни отношения станат изключителни, тогава смъртта на единия от родствениците може да причини на другия морални болки и страдания, надхвърлящи нормално присъщите за съответната родствена връзка. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и въз основа на тях, при спазване на константната практика на ВКС, е направил извод, че по делото не е установено наличието на особени житейски обстоятелства, които да са довели до една по-силна и трайна емоционална връзка, даваща право на ищцата да получи претендираното обезщетение. Дадените с посоченото Тълкувателно решение и съдебни актове по чл. 290 ГПК разрешения са съобразени изцяло от въззивния съд, поради което не е налице твърдяното от касатора отклонение от практика на ВКС.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Касаторът трябва да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер 200 лв. за касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение