Определение № 2290 от 29.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 507/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. В. О. от [населено място] против решение № 607 от 01.12.2025 г. по в. т. д. № 497/2025г. на Софийски апелативен съд, с което, след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 260282 от 09.05.2024г. по гр. д.№ 14157/2018 г. на Софийския градски съд, I-5 състав, изцяло е уважен предявеният от Я. М. И. от [населено място] срещу касатора иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ за признаване съществуването на вземане за сумата 64 825.97 лева (равностойност на 33 145 евро) по запис на заповед от 31.07.2015 г., ведно със законната лихва от 12.06.2018 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 22.06.2018 г. по ч. гр. д. № 38625/2018 г. на Софийски районен съд, 59 състав. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, изразяващо се в необосновано разширително прилагане на процесуалната преклузия, довело до отказ на съда да изследва релевантни за спора обстоятелства относно съществуването на претендираното вземане. Твърди, че решаващият състав е приложил ограничително и в противоречие с неговия смисъл задължителното разрешение, дадено в т. 11 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, относно допустимостта на разглеждане в производството по чл. 422 ГПК на обоснованите оспорвания на вземането, въведени от длъжника в заповедното производство, като е приел, че възраженията на ответника за наличието на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед, са преклудирани единствено поради това, че не са били формулирани с възражението по чл. 414 ГПК или повторени в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК, въпреки че същите са били въведени в рамките на заповедното производство и са станали известни на съда преди предявяването на иска. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Относно значението и действието на възраженията, въведени от длъжника в заповедното производство, за последващото исково производство по чл. 422 ГПК; 2. Длъжен ли е съдът в производството по иска по чл. 422 ГПК да изследва каузалното правоотношение по запис на заповед между първоначалните страни, когато по делото са налице обосновани данни за такава връзка, въведени от ответника още в заповедното производство и станали известни на съда преди предявяване на иска; 3. Преклудирано ли е материалноправно възражение срещу вземането по запис на заповед, което не е повторено с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК, но е въведено от ответника в рамките на заповедното производство и е относимо към самото съществуване на вземането; 4. Може ли иск по чл. 422 ГПК да бъде уважен единствено поради процесуална преклузия, без съдът да обсъди въведени от ответника възражения, които поставят под съмнение самото съществуване на вземането по запис на заповед между първоначалните страни“. По отношение на първия въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на т. 11б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 111 от 08.10.2010 г. по т. д. № 1068/2009 г. на I т. о., а за останалите въпроси – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, аргументирано с твърдението, че отговорите им биха били от огромно значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отделно от това, искането за допускане на касационно обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се, според касатора, във вътрешно противоречие в мотивите на съда, който от една страна приема като принцип, че при въведени твърдения за връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение последното подлежи на изследване, а от друга страна – отказва да приложи този принцип, като изключва изследването на каузата единствено поради формално настъпила процесуална преклузия. Ответникът по касация – Я. М. И. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 06.03.2026 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: Със запис на заповед от 31.07.2015 г. ответникът О. О. се е задължил на посочения в него падеж - 31.07.2017 г. - да плати на „Соф. АМ Лизинг“ ООД сумата 33 145 евро; На 01.06.2018 г. поемателят „Соф. АМ Лизинг“ ООД с джиро е прехвърлил всички права по записа на заповед на ищеца Я. И.; Въз основа на записа на заповед ищецът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 38625/2018г. на СРС; Ответникът е подал бланкетно възражение по чл. 414 ГПК за недължимост на вземането по записа на заповед, в което не е твърдял наличие на каузално правоотношение; Не е подал и отговор на исковата молба в предвидения от процесуалния закон срок, нито се е явил или е бил представляван от пълномощник в първото по делото открито съдебно заседание. За да отмени първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и да уважи предявения от Я. И. срещу О. О. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ за признаване съществуването на вземане за сумата 64 825.97 лева (равностойност на 33 145 евро) по запис на заповед от 31.07.2015 г., въззивният съд е приел, че претенцията е основателна, тъй като записът на заповед, посочен в исковата молба като единствен източник на процесното вземане, е редовен от външна страна и установява съществуването на същото. Решаващият състав е преценил, че в нарушение на диспозитивното начало първоинстанционният съд се е произнесъл по наличието на съпътстващо каузално правоотношение, произтичащо от договор за лизинг на лек автомобил, тъй като ответникът не се е позовал на него нито с възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, нито в срока по чл. 131 ГПК за отговор на исковата молба (какъвто не е депозиран). В тази връзка се е мотивирал с разясненията в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС относно предмета на иска по чл. 422 ГПК и разпределението на доказателствената тежест между страните, както и с казуална практика на ВКС по чл. 290 ГПК за значението на възражението по чл. 414 ГПК относно заявените в него възражения срещу вземането по ценната книга и срока, в който следва да бъдат представени подкрепящите ги доказателства. Отделно от това, неоснователността на иска е аргументирана допълнително и с недопустимостта ответникът да заявява възражения срещу записа на заповед, основани на каузалното правоотношение между него и праводателя на ищеца. С оглед разпоредбата на чл. 465 ТЗ, въззивният съд е приел, че спрямо третите лица, които са придобили записа на заповед с джиро, какъвто именно е ищецът Я. И., издателят не може да противопостави възражения, извлечени от каузалните отношения с поемателя (джиранта), предхождащи или съпровождащи издаването на менителничния ефект, освен ако джиратарят (приносителят) е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. Доколкото обаче от страна на ответника не е релевиран довод за недобросъвестност по смисъла на чл. 465 ТЗ, възражението, основано на каузалното отношение, не подлежи на разглеждане. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Всички поставени от касатора въпроси са свързани с оплакването му срещу отказа на въззивния съд да разгледа възражението за наличие на каузално правоотношение, по повод на което е издаден процесният запис на заповед, поради настъпилата процесуална преклузия за заявяване на същото. Видно от мотивите на акта обаче, несвоевременното релевиране на това възражение е само едно от основанията за отхвърляне на иска. Самостоятелно основание за неразглеждане на същото е произтичащата от разпоредбата на чл. 465 ТЗ недопустимост това възражение да бъде направено от издателя на ценната книга спрямо третите лица, които са я придобили от поемателя, каквото трето лице е ищецът като джиратар, при съобразяване на обстоятелството, че ответникът не е навел довод, че същият е недобросъвестен. Следователно, отговорът на така поставените въпроси, дори и да е в смисъла, твърдян от касатора, не би довел до промяна в правния резултат. Отделно от това, не може да се счете, че по отношение на така поставените въпроси са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Точно обратното – изцяло в съответствие с посочената от касатора задължителна съдебна практика – т. 11а от Тълкувателно решение № 4/2013 на ОСГТК на ВКС (погрешно посочена в изложението т. 11 б ) и казуална практика – решение № 111 от 08.10.2010 г. по т. д. № 1068/2009 г. на I т. о., въззивният съд е приел, че възражението на ответника за наличие на каузално правоотношение, което процесният запис на заповед обезпечава, следва да бъде релевирано във възражението по чл. 414 ГПК или най-късно в срока за отговор на исковата молба по чл. 422 ГПК. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, освен, че е заявено бланкетно, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки (значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото) съгласно разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това основание не е налице и поради наличието на цитираната от самия касатор практика на ВКС. Касационният контрол не може да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. За да е налице това основание, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда, без да е необходим анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на някое от основанията за неправилност, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Обжалваното решение ще е очевидно неправилно при наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, т. е. когато е постановено „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, или е постановено „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, или е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност. Във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът е аргументирал поддържаното от него основание „очевидна неправилност“ на въззивното определение с твърдение за противоречие в мотивите на акта, каквото обаче не се констатира. Отказът на въззивния съд да разгледа възражението за наличие на каузално правоотношение е следствие от преценката, че същото не е заявено нито с възражението по чл. 414 ГПК, нито в срока за отговор на исковата молба по чл. 422 ГПК и следователно не е в противоречие с позоваването на т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 на ОСГТК на ВКС, в която е изяснен предметът на делото при предявен иск по чл. 422 ГПК. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на сумата 2 000 евро – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой се доказва от представения договор за правна защита и съдействие от 13.02.2026 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК