Определение № 50150 от 31.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3248/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. П. И., П. И. Т. и П. В. С. чрез техните пълномощници адв. Св. Д. и адв. Д. Д., срещу въззивно решение № 516 от 12.04.2022 г. по в.гр.д. № 3526/2020 г. на Софийски апелативен съд. В касационната жалба са наведени оплаквания за необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че в противоречие със събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че процесният недвижим имот е отчужден през 1949 г. по реда на Закона за приложение на Общия градоустройствен план на Столична голяма община от 1941 г., а не по реда на ЗОЕПНС/ отм/, а оттук - че по отношение на този имот редът за възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ не намира приложение. Сочат също, че на базата на предположения въззивният съд е приел че имотът е бил фактически завзет преди 1956 г. и отчуждителното действие на плана не е отпаднало по аргумент от чл. 74, ал.2 ЗПИНМ/ отм./. Поддържат, че след като имотът им е завзет без заплащане на обезщетение на собствениците, за него е приложима разпоредбата на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ, поради което собствеността е възстановена автоматично по силата на закона. Сочат също, че въззивният съд неправилно е игнорирал доказателствената сила на представения АДС от 1949 г., в който изрично е посочено, че имотът е отчужден на основание ЗОЕГПНС. Излагат и подробни доводи, че съдът е постановил решението си без да изследва наличието на всички предпоставки по чл. 1, ал.1 ЗВСОНИ за реституция на имота, не е изследвал и не е коментирал и други факти и обстоятелства от значение за изхода на спора за собственост

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и на ал.2, пр.3 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1. Какво означава имотът да е зает за съответните мероприятия по смисъла на ЗПИНМ - с неговото фактическо усвояване за реализация на съответното мероприятие или с изплащане на дължимото на собствениците обезщетение. Законосъобразно ли е и може ли да бъде фактически завзет имота за провеждане на съответното мероприятие, преди да бъде завършена отчуждителната процедура с изплащане на обезщетение на собствениците. Следва ли да се счита отпаднало вещноправното действие на плана при недоказано по ясен и категоричен начин законосъобразното завземане на имота и съответно неизплащане на дължимото обезщетение. По тези въпроси се позовават на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 300 от 28.06.2011 г. по гр.д. № 3248/2008 г. на ІV г.о., решение № 13 от 27.01.2012 г. по гр.д. № 176/2011 г. на ІІ г.о., решение № 169 от 02.02.2017 г. по гр.д. № 946/2016 г.

2. Дава ли основание за реституция на отчуждени по реда на благоустройствените закони завземането на имота, преди да бъде завършена отчуждителната процедура. Реституцията на имоти, отчуждени по благоустройствени закони, за които не е платено обезщетение, настъпва ли по силата на закона – чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ, или следва да бъде проведено производство по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др.

3. Кога настъпва вещноправният ефект при отчуждаване на имоти по Закона за прилагане на общия градоустройствен план на Столична голяма община от 1941 г. Какво е значението на незавършената процедура по отчуждаване на имота по отношение на материалноправната легитимация на ищеца по ревандикационен иск. По какъв начин следва да бъде доказано настъпването на вещноправния ефект на отчуждаването по градоустройствените закони, вкл. следва ли да бъде доказано изплащането на обезщетение на собствениците, за да се приеме, че е завършена надлежно отчуждителна процедура по реда на тези закони. По тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 72 от 10.07.2012 г. по гр.д. № 425/2011 г. на І г.о.; решение № 13 от 27.01. 2012 г. по гр.д. № 176/2011 г. на ІІ г.о.; решение № 240 от 07.04.2010 г. по гр.д. № 3299/2008 г. на ІV г.о.; решение № 459 от 02.07.2010 г. по гр.д. № 754/2009 г. на І го.; решение № 300 от 28.06.2011 г. по гр.д. № 3248/2008 г. на ІV г.о.; решение № 459 от 02.07.2010 г. по гр.д. № 754/2009 г. на І г.о.

4. Кога се счита, че е налице пречка за реституция по ЗВСОНИ с оглед статута и фактическото положение на имота. Наличието на строителни книжа за бъдещо строителство на целия комплекс на Киноцентъра достатъчно ли е да се приеме, че конкретно в процесния имот е извършено строителство. По тези въпроси се твърди противоречие с решение № 169 от 02.02.2017 г. по гр.д. № 946/2016 г. І г.о.; решение № 100 от 22.04.2013 г. по гр.д. № 825/2012 г. на І г.о.; ТР № 6 от 10.05.2006 г. по т.д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС; решение № 567 от 21.06.2010 г. по гр.д. № 1112/2009 г. на І г.о.; ТР № 1 от 17.05.1995 г. по гр.д. № 3/1994 г. на ОСГК; решение № 567 от 21.06.2010 г. по гр.д. № 1112/2009 г. на І г.о.

5. При наличие на официален удостоверителен документ - АДС, заповеди за деактуване, протокол с решение на Министерството на културата, в които е посочено правното основание за отчуждаване, и оспорване от страна на ответника на това правно основание, чия е тежестта за доказване на твърдяното от него правно основание. В случай, че от страна на ответника не бъде доказано по несъмнен начин различно правно основание за отчуждаването, обвързан ли е съдът да приема правното основание, посочено в представените по делото официални документи.

6. Задължен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички направени възражения от страните по делото, да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да формира свои изводи относно фактическата и правна страна на спора, да изложи собствени мотиви и да субсумира установената фактическа обстановка под съответната правна норма. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 118 от 27.10.2016 г. по т.д. № 3754/2014 г. на ІІ т.о.; ППВС № 1/1953 г.; ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ІІ т.о.; решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на І т.о.; решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ІІ т.о.; решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г. на ІV г.о.; решение № 22 от 02.07.2019 г. по т.д. № 587/2019 г. на ІІ т.о.; ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и др.

В отговор на касационната жалба ответникът по касация „Ню Бояна филм“ АД чрез своя пълномощник адв. Е. М. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 3007 от 14.05.2020 г. по гр.д. № 13719/2017 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от И. П. И., П. И. Т. и П. В. С. против „Ню Бояна филм“ АД искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на основание покупко-продажба и наследяване след реституция по чл. 1, ал.1 ЗВСОНИ, евентуално - на основание придобивна давност, текла в периода 2001 г.-2006 г., на УПИ VІ-97, находящ се в м. “Национален киноцентър“ Бояна - [населено място], целият с площ 3 800 кв.м, съставляващ съгласно скица - копие от неодобрен кадастрален план имот пл.№ *, к.л. 600, 661, с идентификатор *, и за осъждане на ответника да им предаде владението върху този имот, както и исковете с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за периода 10.07.2017 г. - 24.10.2017 г. в размер по 1 750 лв. за първите двама ищци и 3 500 лв. за третия ищец.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че през 1941 г. Н. А. Щ. и З. З. Й. са закупили от И. С. А. по 1/2 ид. част от нива, находяща се в землището на [населено място] - София, м. „Р.“, цялата с площ от 3 800 кв.м. С решение на Градоустройствения съвет от 29.08.1946 г. по протокол № 22 теренът, който се намира между местностите „Г.“, „Р. Г.“, „Ж.“ и „М.“ бил е отреден за Държавен киноцентър. Този терен е включен в подробен градоустройствен план, утвърден със заповед № 2119 от 19.04.1948 г., издадена въз основа на Закона за градоустройствения съвет при Столична голяма община, за филмов център - Българска кинематография. С Протокол от 03.08.1948 г. на основание чл. 15 от Закона за приложение на общия градоустройствен план на София е определена цената на имотите в землището на [населено място], като са посочени и техните собственици. В него не фигурират имената на Н. Щ. и на З. Й.. С АДС № 4752 от 28.09.1952 г. на основание Указ за създаване на Националния киноцентър е актуван имот, находящ се в землището на [населено място] - София, състоящ се от посочени в акта постройки. Отразено е, че имотът се ползва от Национален киноцентър. С АДС № 4613 от 13.04.1970 г. е актуван за държавен имот с площ 1 118 дка в м. Киноцентъра - Бояна, ведно с построените в него сгради. Посочено е, че е предаден на Комитета за кинематография и е собственост на Студия за игрални филми. През 1972 г. е одобрен идейно-застроителния план на Национален киноцентър в м. Бояна- Драгалевци.

Като се е позовал на заключението на приетата по делото съдебно - техническа експертиза, изготвена от в.л. Л. М., и на заключението на допълнителната съдебно - техническа експертиза, изготвено от в. л. Р. П., въззивният съд е приел, че Общият градоустройствен план на Столична голяма община е бил утвърден от Народното събрание на 12.04.1938 г. с Наредба- закон за одобрение на общия градоустройствен план на Столична голяма община. Територията на Националния киноцентър е отразена за пръв път в кадастрален план на м. Бояна -Д. от 1946 г., кад. лист 641, 642. По този план процесният имот е заснет с пл.№ *, идентичен с имот пл.№ *, к.л. 660, 661. Процесният имот е в границите на терена с площ 1118 дка, за който е съставен АДС № 4613/1970 г., отреден за Национален киноцентър. Попада в североизточната част на този терен и е част от Технологичната територия на Националния киноцентър - зона ІІ. Теренът на Националния киноцентър е ограден с ограда, изградена през 1965 г. Спорният имот попада в оградената част. Единственият достъп до него е откъм [улица]през централния вход на киноцентъра. Върху имота няма реализирано строителство.

При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че спорният имот е отчужден за киноцентър през 1948 г. по реда на Закона за приложение на Общия градоустройствен план на Столична община от 1941 г., съгласно чл. 77, ал.3 от който отчуждаването на недвижимите имоти за мероприятията по чл. 1 на държавата, общините и обществените учреждения се счита станало по силата на самия подробен регулационен план. Намерил е за неоснователни доводите на ищците, че отчуждителният ефект на този план е отпаднал през 1956 г. с влизане в сила на измененията на чл. 39 ЗПИНМ/ ДВ бр. 54/56 г./. Посочил е, че макар по делото да не е установено собствениците на отчуждения имот да са били обезщетени, то имотът е бил завзет още през 1949 г., когато е започнало застрояването на терена на Киноцентъра, поради което по аргумент от чл. 74 а ППЗПИНМ/ отм./ нормата на чл. 39, ал.1 ЗПИНМ след изменението не може да намери приложение.

Намерил е за неоснователни и доводите на ищците, че имотът е отчужден на основание ЗОЕГПНС и собствеността върху него е възстановена по силата на закона на основание чл. 1, ал.1 от този закон. За установяване на твърдението си, че имотът е одържавен по реда на ЗОЕПНС ищците са представили пред въззивния съд АДС № 1448 от 30.09.1949 г., цитиран в Заповед № РД 57-315 от 11.10.1999 г. на областен управител на област София, с която е наредено отписване от актовите книги за държавна собственост на 1/2 ид. част с площ 1 900 кв.м от нивата от 3 800 кв.м и предаване на владението на наследниците на Н. Щ.. В него е отразено, че 1/2 ид.част от нивата е одържавена от Н. Щ. на основание ЗОЕГПНС по преписка № 3348/48 г. Съдът е приел, че след като имотът към 1948 г. вече е бил отчужден на друго основание - подробен регулационен план по Закона за приложение на общия градоустройствен план на Столична голяма община, повторното му отчуждаване през 1949 г. на основание ЗОЕГПНС не е породило действие, поради което и праводателите на ищците не са придобили правото на собственост на основание чл. 1, ал.1 ЗВСОНИ поради липса на една от предвидените в закона предпоставки за реституция.

При условията на евентуалност ищците са се позовали на придобиване на правото на собственост върху имота на изтекла в тяхна полза придобивна давност по чл. 79, ал.2 ЗС за периода от 17.05.2001 г. до 22.12.2006 г. След обсъждане на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е направил извод, че не е установено ищците да са упражнявали през посочения период постоянна, явна и несмущавана фактическа власт върху имота. Приел е, че не се установява имотът да е бил обособен физически чрез ограждането му, а доколкото единият от свидетелите е заявил, че е влизал неколкократно в него, за да го поддържа по възлагане на ищеца И. П., но е бил гонен от охраната на ответното дружество, то въз основа на тези показания не може да се приеме, че владението е упражнявано спокойно.

Като съобрази изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изведените от жалбоподателите в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси.

В решение № 169 от 02.02.2017 г. по гр.д. № 946/2016 г., на което се позовават жалбоподателите, е даден отговор на първите три въпроса, в смисъла, в който се е произнесъл и въззивният съд. В него е прието, че съгласно чл. 77, ал. 3 от Закона за приложение на общия градоустройствен план на Столична голяма община от 1941 г. отчуждаването на недвижимите имоти за мероприятията по чл. 1 б. "а", "б" и "в" се счита станало по силата на самите подробни регулационни планове. Посочено е, че разпоредбата е аналогична на чл. 47 от Закона за благоустройство на населените места от 1941 г., според който недвижимите имоти, отредени, съгласно улично - регулационния план за мероприятията на общината, държавата и обществените /автономни/ учреждения, посочени в чл. 56 и чл. 108 от същия закон, както и недвижимите имоти, придадени към парцела на други лица по дворищно-регулационния план, се считат отчуждени по силата на самия регулационен план. С разпоредбата на чл. 79 ЗПИНМ, в сила от 01.01.1950 г., тези два закона са отменени. Съгласно чл. 39 ЗПИНМ в първоначалната редакция / Изв. бр. 227/1949 г./, в сила до изменението / Изв. бр. 54/1956 г./, улично-регулационният план има непосредствено отчуждително действие по отношение на дворните места, които по силата на плана са отредени за мероприятия народните съвети, другите държавни учреждения и предприятия, кооперациите и политическите и обществени организации. С изменението на чл. 39 ЗПИНМ /Изв. бр. 54/1956 г./ отчуждителното действие на уличнорегулационния план е преуредено по нов начин, като е предвидено, че отредените по него недвижими имоти на частни лица и обществени организации се считат отчуждени от деня на обезщетяване на собственика съгласно правилника за приложение закона. Изключение от това правило е уредено в нормата на чл. 74а от ЗПИНМ / ИЗв. бр. 54/1956 г./, съгласно която разпоредбата на чл. 39, ал.1 се прилага и по отношение на улични регулации, влезли в сила до 09.07.1956 г./ датата на влизане в сила на изменението на закона/, освен ако до същата дата недвижимите имоти не са заети за съответните мероприятия.

В своята практика по тълкуването чл. 77, ал.3 от Закона за приложение на общия градоустройствен план на Столична голяма община от 1941 г., на чл. 39, ал.1 ЗПИНМ в редакциите до и след изменението през 1956 г., и на чл. 74а ЗПИНМ, Върховният касационен съд последователно и безпротиворечиво приема, че ако до влизане в сила на изменението на чл. 39, ал.1 ЗПИНМ не е заплатено обезщетение на собствениците, но недвижимият имот е зает за предвиденото мероприятие, отчуждителният ефект на плана остава в сила. Това е прието и в решение № 300 от 28.06.2011 г. по гр. д. № 3248/2008 г., на ВКС IV г. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПРК, на които се позовават жалбоподателите.

В случая въззивният съд е приел, че процесният имот е отчужден с подробния регулационен план през 1949 г. на основание Закона за приложение на общия градоустройствен план на Столична голяма община от 1941 г. и към момента на влизане в сила на изменението на чл. 39, ал.1 и на чл. 74 а ЗПИНМ е бил завзет за нуждите, за които е предвиден, поради което е направил извод, че предпоставките за отпадане на неговото отчуждително действие не са били налице. При формиране на този извод съдът е посочил, че отреждането е за комплексно мероприятие, което включва сгради, площадки, алеи и свободни площи за външни /натурни/ снимки, реализизирането на което е започнало още през 1949 г., поради което обстоятелството, че конкретно процесният имот не е застроен със сгради, е ирелевантно.

Четвъртият въпрос, поставен от жалбоподателите, е предпоставен от тезата им, че процесният имот не е бил отчужден по надлежния ред, а е завзет без основание, и тъй като не е застроен, собствеността върху него е възстановена на основание чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ по силата на закона. Тази теза не е възприета от въззивния съд, който след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства във връзка с разпоредбите на Закона за приложение на общия градоустройствен план на Столична голяма община от 1941 г. и ЗПИНМ, е направил извод, че имотът е попадал в терен, отреден за Национален киноцентър с подробен регулационен план, одобрен през 1948 г., който план има пряко отчуждително действие, и то не е отпаднало по аргумент от чл. 74а ЗПИНМ, тъй като към момента на влизане в сила на изменението на чл. 39, ал.1 ЗПИНМ имотът е бил завзет за това мероприятие, т.е. приел е, че имотът е отчужден по установения ред, а не е завзет без основание. След като въззивният съд е формирал извод за липса на една от предпоставките за реституция по чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ - имотът да е отнет без законово основание или да е отчужден не по установения законов ред, то въпросът във втората си част /дали наличието на строителни книжа за бъдещо строителство на целия комплекс на Киноцентъра е достатъчно да се приеме, че конкретно в процесния имот е извършено строителство/ не е обуславящ изхода на делото, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Петият въпрос се повдига във връзка с твърдението на жалбоподателите, че имотът е одържавен от техните праводатели по реда на ЗОЕГПНС. Твърдението се основава на представения пред въззивния съд АДС № 1448 от 30.09.1949 г., в който е посочено, че 1/2 ид. част от нивата в землището на [населено място] е одържавена от Н. А. Щ. на основание ЗОЕГПНС по преписка 3348/48 г., както и на двете заповеди на областен управител на област София /РД-315 от 11.10.1999 г. и РД № 318 от 12.10.1999 г./, с които е наредено отписването на нивата от актовете за държавна собственост и предаването й на наследниците на Н. Щ. / за 1/2 ид. част/ и на З. Й. /за другата 1/2 ид. част/, в които е посочено, че нивата е одържавена от посочените лица на основание ЗОЕГПНС. Константна е практиката на ВКС, според която актът за държавна собственост като официален свидетелствуващ документ е задължителен за съда относно удостоверените в него факти до тяхното опровергаване с други доказателства. От тази принципна позиция е изхождал и въззивният съд, като е преценявал отразеното в АДС основание за придобиване на право на собственост от държавата с оглед всички събрани по делото доказателства и е приел, че неговата доказателствена сила е опровергана.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди и да се произнесе по всички направени възражения от страните по делото, да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да формира свои изводи относно фактическата и правна страна на спора, тъй като този въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съдът подробно е проследил градоустройствения статут на процесния имот след 1941 г. до настоящия момент, обсъдил е всички относими към спора доказателства във връзка с доводите и възражения на страните, мотивирал е подробно изводите си по основния спорен въпрос кога и на какво основание е отчужден имота, посочил е въз основа на кои събрани по делото доказателства прави извод, че имотът е надлежно отчужден по реда на Закона за приложение на общия градоустройствен план на Столична голяма община от 1941 г., поради което не попада в приложното поле на ЗВСОНИ. Мотивите са фактически и правно обосновани с позоваване на приложимите в случая конкретни правни норми, относими към настъпването на вещноправния ефект на отчуждаването. Несъгласието на жалбоподателите с така направените изводи, до които е стигнал съдът след анализ и преценка на доказателствата по делото във връзка с наведените доводи и възражения, не означава, че последните не са обсъдени, и не представлява само по себе си основание за допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното съдът