Определение № 1348 от 13.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 573/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, С. С. С., срещу решение № 304 от 04.12.2025 г. по гр. д. № 436/2025 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е обезсилено решение № 319 от 24.07.2025 г. по гр. д. 718/2024 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е уважен предявеният от С. С. С. срещу „С.Г. Груп“ ЕАД иск по чл. 439 ГПК за установяване, че не дължи изпълнение по заповед за изпълнение № 442 от 21.04.2012 г. по ч. гр. д. № 676/2012 г. по описа на РС – Ловеч, поради новонастъпило отричане с влязла в сила присъда на автентичността на документа - договор за кредит № 1903/R/31.05.2007 г., източник на процесните задължения, прекратил е производството по делото на основание чл. 130 ГПК и съответно са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие с процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че с исковата молба се е позовал на нов факт с правно значение – влязло в сила на 18.03.2013 г. решение № 26 от 14.01.2013 г. по н. а. х. д. № 1561 на Районен съд – Ловеч, задължително за гражданския съд, с което е признат за виновен М. С., че е съставил неистински документи – искане за ипотечен кредит и самия договор за кредит № 1903/R/31.05.2007 г. от името на С. С. като солидарен длъжник по договора. Излага, че последният факт не е съществувал към датата на издаване на заповедта за изпълнение, поради което се явява нов, материализиран е в официален документ и допустимо се е позовал на същия с предявения иск по чл. 439 ГПК. Сочи, че на този факт се е позовал и пред заповедния съд веднага след узнаването му, като е поискал през 2013 г. обезсилване на издадената заповед за изпълнение, но е получил отказ с определение № 799 от 14.06.2013 г. по ч. гр. д. 676/2012 г. по описа на РС – Ловеч. Изтъква, че последната му молба, доколкото съдържа отрицание на съществуване на задълженията му по издадената заповед за изпълнение, е следвало да бъде квалифицирана от заповедния съд като възражение по чл. 414 ГПК, но съдът не е процедирал съобразно разпоредбите на чл. 416 ГПК и чл. 422 ГПК, което не може да се вмени във вина на длъжника. Допълва, че не е спорно по делото, че препис от заповедта за изпълнение му е връчен едва на 06.04.2023 г., поради което възражението му по чл. 414 ГПК е в срок. По тези мотиви оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че предявеният иск по чл. 439 ГПК е недопустим и моли въззивното решение да бъде отменено. Претендира присъждане на разноски.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Относно преценката за допустимост на предявен от солидарен длъжник иск по чл. 439 ГПК по специфичен казус, основан на факт – неавтентичност на подписа му в договор за кредит, с оглед наличието на ново, несъществувало при издаване на изпълнителното основание, възражение на този длъжник?

2. В този случай, при оспорване на съществуването на договорно задължение на солидарния длъжник основано на факт – неавтентичност на подписа му в договора за кредит, съставлява ли такъв нововъзникнал факт за недължимост на вземането от солидарния длъжник, когато неистинността е установена по надлежния съдебен ред – с решение по чл. 78а НК, приравнено по значение на влязла в сила присъда на наказателния съд и имащо обвързваща сила по чл. 300 ГПК за гражданския съд, при отчитане на момента на влизане в законна сила на съдебния акт?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „С.Г. Груп“ ЕАД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е подчертал, че предпоставка за упражняване на предвидената в чл. 439 ГПК специална искова защита е настъпването на нов факт, който да обоснове ново (непреклудирано в процеса по издаване на изпълнителното основание) възражение за погасяване на вече установен като съществуващ дълг. Изтъкнал е, че в процесния случай като нов факт се сочи влизане в сила на присъда, с която трето за спора лице е признато за виновно за престъпно създаване на неистински документ – подправка на подписа на ищеца по процесния договор за кредит и по искането за отпускането му. Отчел е, че престъпните обстоятелства, установени в акта на наказателния съд, подлежат на зачитане в гражданския процес, но само ако те съвпадат с фактически състав или елементи от него, пораждащи гражданскоправни последици (чл. 300 ГПК). Намерил е, че сам по себе си фактът на водено и приключено наказателно производство не е идентичен с преюдициалните за материалното право престъпни обстоятелства и затова простото му посочване принципно не е годно да обоснове хипотеза на отричане на дълг по чл. 439 ГПК. Обобщил е, че не присъдата, а фактът на материална подправка на договора, водеща до неговата неавтентичност, може да се възприеме като новопосочено от ищеца основание за правоизключващо възражение. Изтъкнал е, че неавтентичността на положения от съдлъжника подпис в договор за предоставяне на кредит би изключила постигнато в съответната писмена форма съгласие за задължаване на това лице, наред с кредитополучателя, респективно претенцията на длъжника се основава на оспорване на самото съществуване на дълга на съдлъжника С. С. поради липса на сключен договор. Подчертал е, че съответното приложение на чл. 439 ГПК изисква отчитане на преклудиращия ефект на стабилизирането на изпълнителното основание при пропуснато оспорване на заповедта за изпълнение като процесуална пречка за упражняване на този отрицателен установителен иск от осъдения длъжник. Посочил е, че пропускането на срока за възражение стабилизира удостоверените в заповедта задължения като безспорни и нов спор относно възникването и съществуването на дълга към този момент (независимо дали се основава на отричане на съществуване на правопораждащия фактически състав или на възражения срещу възникнал изпълняем дълг) не може да се повдига, ако се обосновава с факти, които са съществували и са били известни на длъжника, но той се е въздържал да ги ползва в своя защита. Допълнил е, че само ако оспорващият длъжник не е бил в състояние да се позове на конкретен факт поради липса на знание или доказателство за него, преклудираната по принцип материалноправна защита може да се упражни извънредно с иск по чл. 424 ГПК. Заключил е, че независимо дали фактът е бил узнат по-късно, респективно по-късно са открити доказателства за него, ако обстоятелството вече е съществувало в обективната действителност към момента на стабилизиране на заповедта за изпълнение, пропуснатото своевременно бланкетно оспорване (възражение по чл. 414 ГПК, евентуално по чл. 423 ГПК), може да се преодолее само по специалния ред на чл. 424 ГПК, който изключва по-общия ред на защита по чл. 439 ГПК.

Въззивният съд е намерил, че в конкретния случай, не може да има колебание, че фактът на формално изразено в писмен документ съгласие настъпва в момента на полагането на подпис. Изтъкнал е, че наличието на такъв факт е известно само на лицата, които действително участват в съставянето на документа, а когато лицето, посочено в документа като автор, не е участвало действително в съставянето на документа, то не би могло да знае за съществуването на формалната сделка, докато не получи екземпляр от неавтентичния документ, представящ липсващата му воля за налична. Посочил е, че формално солидарно задълженото лице може да се позове веднага на този факт, като оспори съществуването на задължението и истинността на документа. Счел е, че от приложените материали по изисканото н. а. х. д. 1561/2012 г. на РС-Ловеч се установява, че разследването е инициирано с подадена на 11.02.2010 г. лично от С. С. жалба, с която ищецът ясно е заявил, че не се е задължавал като солидарен длъжник по предоставен на брат му ипотечен кредит и че подписът на представения с жалбата писмен договор не е бил полаган от него. При тези данни въззивният съд е намерил, че не може да бъде обоснована тезата, че оспорването на съществуването на договорно задължаване на солидарния длъжник е основано на факт (неавтентичност на подписа му в договора за кредит), който е настъпил след издаването на изпълнителното основание. Допълнил е, че основанието за оспорване не само е съществувало, но и е било оповестено именно от длъжника много преди започването на заповедното производство - по заявление на кредитора от 19.04.2012 г. Приел е, че при така установените факти, без значение кога е стабилизирана самата заповед, С. вече е знаел за неавтентичността на договора за кредит и е недопустимо да основе иска си по чл. 439 ГПК на това възражение. Допълнил е, че така обоснованото оспорване не съответства и на извънредния способ за отричане на заповедно изпълнително основание, съобразно тълкуването по т. 16 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като документалната подправка на договора не е новоузнат факт от оспорващия длъжник, нито сезирането на разследващите органи представлява събиране на решаващо и липсващо към този момент доказателство за такова оспорване (за да се обоснове приравняване на влязлата в сила присъда на новосъздадено доказателство), доколкото за да се изключи доказателствена сила на спорния документ не е необходимо да се установи конкретния извършител на подправката, каквато е целта на наказателното производство. Намерил е и че нужда от опровергаване на автентичност на частния документ с убедителни доказателства ще възникне, само ако длъжникът оспори заповедта за този дълг, като инициираният исков процес при необходимост може да се спре до приключване на наказателния процес, воден паралелно със заповедното производство. Добавил е, че оспорването, основано на факти, които вече съществуват, известни са на длъжника и са доказуеми със средствата на гражданския процес (проверка по реда на чл. 194 ГПК на своевременно оспорена автентичност на документ) се допуска само в рамките на самото заповедно производство (чл. 414 ГПК) и се реализира, но само като защита на ответник при евентуалното му продължаване в исков процес по чл. 422 ГПК, а това изключва интереса на длъжника да предявява същата защита в отделно исково производство. Добавил е, че интерес от предварително оспорване по общия ред на едно задължение или правоотношение може да бъде обоснован само доколкото кредиторът още не е предприел активно защитата си или в последствие, но не по-късно от изтичането на срока за възражение срещу заповедта за изпълнение, в който смисъл се е позовал на практиката по решение № 76 от 07.05.2013 г. по гр. д. № 391/2012 г. по описа на ВКС, ГК, ІV ГО. Подчертал е, че в случая няма спор, че ищецът С. е бил запознат със съдържанието на издадената заповед и основанието за дълга(договор, чието сключване с автентичен документ оспорва) още на 01.07.2013 г., когато е предприел защита с иск по чл. 424 ГПК, производството по който е прекратено. Допълнил е, че дори и към този момент връчването на вече издадената заповед на солидарния длъжник да не е било надлежно удостоверено, срокът за възражение по нея би изтекъл най-късно месец след 06.04.2023 г., когато по съвпадащи твърдения на насрещните страни, а и установимо от преписката по делото, е била връчена поканата за доброволно изпълнение с приложени към нея изпълнителен лист и заповед, по които мотиви е намерил общото оспорване на дълга с иск, предявен едва на 19.12.2024 г., за недопустимо. Отбелязал е и че данни за по-рано предприета защита са събрани в хода на разследването на авторството на престъпната подправка (л. 38 и л. 39 от дознание № ЗМ52/2010) и подчертал, че евентуалният резултат от такова предварително оспорване може да се отчита само в рамките на заповедното производство - като евентуална пречка за стабилизиране на заповедта.

Заключил е, че липсва каквато и да е допустима от процесуалния ред възможност за разглеждане на нова искова претенция на осъдения длъжник, основана на посочените от него твърдения, поради което е обезсилил първоинстанционното решение като постановено по недопустим иск и прекратил производството по делото.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият поставен от касатора въпрос не покрива общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК – не е обосновал решаващите изводи на въззивния съд. Съдът не е приемал, че е налице ново, несъществувало при издаване на изпълнителното основание, възражение на ищеца. Напротив, изложил е подробни мотиви, обосноваващи извода му, че фактите, на които ищецът основава претенцията си по чл. 439 ГПК – че не се е задължил по процесния договор за кредит, защото не е подписвал договора, са му били известни преди издаване на заповедта за изпълнение, както и преди изтичане на срока за подаване на възражение по чл. 414 ГПК, поради което е намерил, че същите не са нови по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд е обсъдил значението на постановеното след издаване на заповедта за изпълнение решение на наказателен съд, с което е осъден братът на ищеца за извършване на престъпление – подправяне на документи, включително процесния договор за кредит, като е намерил, че решението не обосновава допустимост на иска, съобразно изискванията на чл. 439, ал. 2 ГПК, доколкото релевантният факт – неистинност на процесния договор за кредит, е бил известен на ищеца – не е нов, следвало е да бъде релевиран с възражение по чл. 414 ГПК и установен в спорното производство по чл. 422, ал. 1 ГПК с допустимите в гражданския процес доказателствени средства, а дали и кой е подправил документа, установено от наказателния съд с решението по чл. 78а НК, е без правно значение за упражняване на правото на възражение по чл. 414 ГПК. Решаващата воля на въззивния съд е основана на преклудиращото действие на стабилизирането на заповедта за изпълнение при неподаване на възражение в срока по чл. 414 ГПК, което изключва последващо позоваване на правоизключващи възражения относно възникването на дълга. При анализ на доказателствата по делото съдът е приел, че основаните на неистинността на документа възражения на длъжника са му били известни преди издаването на заповедта за изпълнение, както и в следващия период до изтичане на срока по чл. 414 ГПК за възражение срещу заповедта, включително на длъжника е било известно и постановеното решение от наказателния съд, и тези възражения по правилото на чл. 439, ал. 2 ГПК не могат да послужат за основание на искова претенция по последната норма, а редът за защита е с възражение в срока по чл. 414 ГПК. Дали такова е подадено, въззивният съд е посочил, че е предмет на преценка от заповедния съд, но не рефлектира на допустимостта на иска по чл. 439 ГПК.

Приетото от въззивния съд правно разрешение е застъпено в утвърдената практика на ВКС, като например решение № 587 от 16.10.2024 г. по гр. д. № 274/2023 г. по описа на ВКС, ГК, ІV ГО, с което е подчертано, че съгласно чл. 439 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, но само въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, които следва да са се осъществили до предявяването на иска. Посочено е, че искът е средство за защита на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, но при конкретно посочени от закона предпоставки. Аналогично е разрешението в съдебната практика по решение № 50041 от 10.05.2023 г. по т. д. 20/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с което е прието, че искът по чл. 439 ГПК е предоставен за защита на длъжника при липса на материалноправни предпоставки на изпълнителния процес и се явява съпътстваща същия процес защита, която е регламентирана в Глава тридесет и девета „Защита срещу изпълнението“ на ГПК. Счетено е, че предмет на отрицателния установителен иск е недължимостта на изпълняемото материално право, основана на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

Въззивният съд не се е отклонил от утвърдената практика – извършил е проверка дали фактите, на които ищецът основава претенцията си, са нови. След анализ на доказателствата по делото е намерил, че твърдените факти – неистинност на договора за кредит, са били известни на длъжника преди иницииране на заповедното производство и преди изтичане на срока по чл. 414 ГПК, на което е основал извода си за недопустимост на съдебния процес. Наличието на утвърдена съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил и която не се нуждае от осъвременяване, изключва допускането до касационно обжалване на въззивното решение по формулирания въпрос при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Само за пълнота следва да бъде добавено, че изложените от касатора оплаквания за правното значение на подадена от него молба до заповедния съд преди изтичането на срока по чл. 414 ГПК, както е приел и въззивният съд, не са относими към допустимостта на иска по чл. 439 ГПК, а следва да бъдат, включително и по инициатива на длъжника, преценени от заповедния съд.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Доказва разноски за сумата 2 000 евро – заплатено адвокатско възнаграждение, които ще му бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение