Определение № 2199 от 10.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 936/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано по частна жалба на К. С. С. чрез особения представител адвокат Н. Ч. срещу определение № 386 от 06.02.2025 г. по т. д. № 1930/2024 г. на Върховен касационен съд, ТК, Първо отделение. С него е оставена без разглеждане жалбата на К. С. С. срещу частта от решение № 625 от 27.05.2024 г. по в. гр. д. № 3366/23 г. на Софийски апелативен съд, с която е потвърдено решение № 261208 от 09.10.2023 г. по гр. д. № 5122/2018 г. на Софийски градски съд за осъждане на С. да заплати на „Агенция дипломатически имоти в страната“ ЕООД, както следва: - на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 238 ЗЗД - сумата от 4 893, 61 лева, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на процесния имот в периода от 30.12.2016 г. до датата на фактическо предаване 30.01.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяването на иска до деня на окончателното плащане; - на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 232, ал.2, пр. 2 ЗЗД - сумата от 116, 15 лева, представляваща главница по неизплатени консумативни разходи за стойността на потребената електроенергия в процесния имот, в периодите: от 08.07.2016 г. до 07.08.2016 г. и от 08.08.2016 г. до 07.09.2016 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 18.04.2018 г. до деня на окончателното плащане; сумата от 300, 71 лева, представляваща сбор от неплатени консумативни разходи за електрическа енергия в процесния имот, в периодите 08.09.2016 г. - 07.10.2016 г.; 08.11.2016 г. - 05.12.2016 г.; 08.10.2016 г. - 07.11.2016 г.; 06.12.2016 г. - 13.12.2016 г. и сумата от 76, 44 лева, представляваща дължими такси за временно преустановяване и възстановяване на снабдяването с електрическа енергия в процесния имот, заедно със законната лихва, считано от деня след предявяването на иска на 18.04.2018 г. до деня на окончателното плащане; - на основание чл. 92 ЗЗД – сумата от 34, 84 лева, представляваща сбор от неизплатени суми за неустойка, начислена върху дължимите консумативни разходи за потребена електрическа енергия, за периодите 08.07.2016 г. - 07.08.2016 г. и 08.08.2016 г. - 07.09.2016 г.; - на основание чл. 92 ЗЗД – сумата от 50, 05 лева, представяща сбор от дължими суми за неустойка, начислена върху просрочените главници за консумативни разходи за потребена електрическа енергия в процесния имот, за периодите 10.04.2014 г. - 09.05.2014 г.; 10.05.2014 г. - 09.06.2014 г.; 10.06.2014 г. - 09.06.2014 г.; 01.07.2014 г. - 08.07.2014 г., които са заплатени от ответника на 13.10.2014 г.; - на основание чл. 92 ЗЗД – сумата от 325, 46 лева, представляваща сбор от дължими суми на неустойката, начислена върху просрочени главници за консумативни разходи за потребена електрическа енергия в процесния имот, за периодите 08.11.2014 г. - 08.12.2014 г.; 09.12.2014 г. - 08.01.2015 г.; 09.01.2015 г. - 07.02.2015 г.; 08.02.2015 г. - 10.03.2015 г.; 11.03.2015 г. - 07.04.2015 г.; 08.04.2015 г. - 08.05.2015 г.; 09.05.2015 г. - 08.06.2015 г.; 09.06.2015 г. - 07.07.2015 г., които са заплатени от ответника на 23.11.2015 г.; - на основание чл. 92 ЗЗД – сумата от 240, 08 лева, представляваща сбор от дължими суми на неустойката, начислена върху просрочени главници за консумативни разходи за потребена електрическа енергия в периоди 08.07.2015 г. - 31.07.2015 г.; 01.08.2015 г. - 07.08.2015 г.; 08.08.2015 г. - 07.09.2015 г.; 08.09.2015 г. - 07.10.2015 г.; 08.10.2015 г. - 31.10.2015 г.; 01.11.2015 г. - 07.11.2015 г.; 08.11.2015 г. - 08.12.2015 г.; 09.12.2015 г. - 08.01.2016 г.; 09.01.2016 г. - 08.02.2016 г.; 09.02.2016 г. - 09.03.2016 г.; 10.03.2016 г. - 09.04.2016 г., които са заплатени от ответника на 20.06.2016 г.; - на основание чл. 92 ЗЗД – сумата от 71,24 лева, представляваща сбор от дължими суми за неустойка, начислена върху просрочени главници за консумативни разходи за потребена електрическа енергия в периодите 10.04.2016 г. - 10.05.2016 г.; 11.05.2016 г. - 08.06.2016 г.; 09.06.2016 г. - 30.06.2016 г.; 01.07.2016 г. - 07.07.2016 г., които са заплатени от ответника на 01.11.2016 г. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно. Излага оплакване, че съдът не е съобразил доводите му, че както вземането за главница, така и акцесорните вземания са погасени по давност. В частната жалба се сочи, че искът за заплащане на сумата от 4893, 61 лв. е свързан с главния иск. Поддържа се, че съдът не се е произнесъл и по искането за прогласяване нищожността на клаузите за неустойка по чл. 7 и 8 от договора за наем. Частният жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени доводите на частния жалбоподател и данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна Производството по т. д. № 1930/2024 г. на ВКС, І т. о. е образувано по касационна жалба на К. С. С., чрез особен представител, срещу решение № 625 от 27.05.2024 г. по в. гр. д. № 3366/23 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261208 от 09.10.2023 г. по гр. д. № 5122/2018 г. на Софийски градски съд. За да остави без разглеждане касационната жалба в частта по подробно описаните искови претенции с обжалваното определение, съставът на ВКС е приел, че жалбата е процесуално недопустима, тъй като е насочена срещу неподлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Изложил е съображения, че очертаният с исковата молба спор е търговски, тъй като произтича от неизпълнение на наемно задължение, а една от страните по договора притежава търговско качество. Съобразил е, че ответникът по исковете е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което спорът следва да бъде разгледан по общия ред за граждански дела, при който прагът за касационно обжалване е над 5 000 лв. Доколкото част от предявените от ищеца претенции за реално изпълнение и неустойки са в размери под 5000 лв., съдът е счел, че по отношение на тях касационната жалба е недопустима. Извършената преценка за частична недопустимост на подадената касационна жалба е правилна. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая предмет на делото са права, които произтичат от търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ – договор за наем, страните по който са търговско дружество и потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което делото е търговско /чл. 365, ал. 1, т. 1 ГПК/ и подлежи на разглеждане като гражданско по реда на общия исков процес /чл. 113, изр. 2 ГПК/. Частта от въззивното решение, която е преценена като неподлежаща на обжалване, е постановена по обективно кумулативно съединени искове по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 236, ал. 2 вр. чл. 238 ЗЗД, чл. 79, ал. 1 вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, които са с цена, определена съобразно чл. 69, ал. 1 ГПК, под 5 000 лв., съответно под прага за касационно обжалване както по търговски, така и по граждански дела. По тези съображения въззивното решение е изключено от обхвата на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Неоснователни са доводите на частния жалбоподател за допустимост на подадената касационна жалба в частта досежно иска за заплащане на сумата от 4 893, 61 лв. поради връзката му с главния иск. Искът за заплащането на посочената сума, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на наетия имот за времето от 30.12.2016 г. до 30.01.2017 г. – датата на фактическото му предаване, е с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 236, ал. 2 вр. чл. 238 ЗЗД и няма акцесорен характер. Главният иск по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 58 754, 33 лв., представляваща сбор от незаплатените задължения за месечен наем, не се явява с обуславящо значение за иска за заплащане на обезщетение за неоснователно ползване на процесния имот след прекратяването на обвързващия страните договор за наем с оглед спорните материални права, предмет на исковете. По тези съображения обжалваемостта на въззивното решение, постановено по иска за заплащане на сумата от 4 893, 61 лв., не може да се обосновава с допустимостта на касационното обжалване на решението по иска по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на наемната цена. Що се касае до оплакванията на частния жалбоподател, че атакуваното определение прегражда възможността да бъде установено, че вземанията на ищеца са погасени по давност, както и произнасянето на съда относно валидността на клаузи за неустойка, то следва да се подчертае, че според императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК преценката за допустимост на касационното обжалване е ограничена до цената на иска и вида на делото, по което е постановено въззивното решение. Тази преценка не може да бъде осъществявана с оглед предприетата от ответника защита в процеса и естеството на защитните му възражения. По тези съображения обжалваното определение на Върховен касационен съд като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение