Определение № 456 от 29.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4503/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Н. Г. Г., чрез пълномощник адв.И. Д., срещу решение № 3756/10.05.2015 г. по гр.д.№14096/2015 г. на Софийски граски съд, ГО, ІІІ-г въззивен състав.С него е потвърдено решение от 10.07.2015 г. по гр.д.№ 27398/2014 г. на Софийски районен съд,34 състав ,с което е признато за установено по предявения иск с правно основание чл.422 ГПК вр.чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ от [фирма], че касаторът дължи сумата 5 536,35 лв. за ползвана топлоенергия в периода 01.10.2011 г.-30.04.2013 г. за топлоснабден имот,намиращ се на посочен адрес, ведно със законната лихва от 06.03.2014 г. до окончателното изплащане на главницата.Искът до пълния размер от 5 568,99 лв. е отхвърлен и в тази част решението е влязло в сила. Признато е за установено също така,че по предявения иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК вр.чл. 86 ал.1 ЗЗД от [фирма] касаторът дължи сумата 758,02 лв. обезщетение за забавено изпълнение в периода 30.11.2011 г.-12.02.2014 г. В касационната жалба се поддържат оплаквания за допуснати всички нарушения по чл.281 т.3 ГПК.Навежда се довод,че в нарушение на чл.7 от Директива 2011/83/ ЕС въззивният съд е приел,че между страните е сключен договор за доставка на топлинна енергия само въз основа на Общите условия,без касаторът да е подавал молба за откриване на партида. Счита, че служебно начисляване на суми за топлинна енергия поради неосигурен достъп до имота е незаконосъобразно, тъй като не са представени доказателства да е създал пречки за отчитане на индивидуалните разпределители. Твърди, че липсват доказателства за изправността на измервателния уред, че неправилно са кредитирани СТЕ и ССчЕ, които са работили с документи, непредставени по делото, че не е дал съгласие за приспадане и добавяне на суми по изравнителни сметки,за извършване на прихващане, че не следва да се кредитират фактури,които не е подписал. Иска обжалваното решение да бъде отменено и да се отхвърлят предявените искове. В приложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК поставя въпрос дали страните са в облигационно правоотношение. Намира, че положителният отговор даден от въззивния съд противоречи на определение по адм.д.№2771/2013 г. на ВАС, І колегия,5-членен състав,според което общите условия по своята правна същност не са индивидуален, общ или нормативен административен акт. Поставят се и въпросите: допуска ли се търговско отношение по принуда между две страни, без да е дадено съгласие от едната страна; допустимо ли е съдът да се произнася без да е събрал доказателства по делото и да се позовава на експертизи,без да са представени документите, по които са работили вещите лица; допустимо ли е да се прилагат разпоредбите на ЗЕ и да не се прилага З.- чл.62.Поддържа допълнително основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК и представя съдебни актове на различни по степен съдилища, от които само за решение по гр.д.№13283/2013 г. на СГС, АО, ІІІ-г състав има данни,че е влязло в сила. Ответникът по касационната жалба „Т. София”-ЕАД и третото лице-помагач [фирма] не вземат становище по нея. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното: Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие,. и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с иск, чието правно основание е чл.124 ал.1 вр. с чл.415 ГПК,вр. с чл.150 ЗЕ и чл.86 ЗЗД. Намерил е, че касаторът е потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на §1 ,т.42 от ДР на ЗЕ в качеството си на ползвател на топлоснабден имот. Счел е,че между страните е възникнало облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при Общи условия,съгласно чл.150 ал.1 ЗЕ. Посочил е,че разпределението на топлинната енергия в сграда-етажна собственост се извършва съгласно чл.139 ал.1 ЗЕ по система за дялово разпределение и съгласно регламентацията на чл.139-чл.148 ЗЕ и действалите към процесния период Наредби за топлоснабдяването. Приел е също така, че няма данни касаторът да е възразявал надлежно срещу начисленията и отчетите. Според протокол от 19.11.2012 г. той не е осигурил достъп до имота, въпреки залепените уведомления. Поради това за периода м.10.2011 г.- м.04.2012 г. е начислена служебно топлинна енергия, на база инсталирана мощност на петте отоплителни тела, умножена по максимален специфичен разход на сградата. На 08.01.2013 г. са поставени уреди с дистанционно отчитане и стойностите от тях са нанесени в изравнителната сметка. В констативен протокол от същата дата е отбелязано служебно начисляване и за периода м.10.12.-07.01.2013 г.,тъй като касаторът не е запазил старите уреди с показанията. През м.05.2013 г. са снети данни от един водомер, но той е бил без пломба.Изравнителните сметки за двата процесни отоплителни периода са връчени на домоуправител и касиер. В заключение въззивният съд е направил извод, че претендираните вземания не са установени единствено въз основа на счетоводни записвания и представените едностранно съставени частни документи. Преценка е направена и въз основа на назначените експертизи при отчитане показанията на измервателни уреди за отчитане количеството потребена топлоенергия, която е остойностена според определени от държавния регулатор цени. ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че решението на въззивния съд не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Според разясненията, дадени с ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. ОСГТК, предпоставки за това са обосноваването от страна на касатора на общо и допълнително основание за допускане на касационен контрол. Общо основание е въвеждането на правен въпрос, обуславящ правните изводи на въззивния съд и намерил израз в неговите решаващи мотиви. Първи, втори и трети въпроси не могат да бъдат преценени като релевантни, доколкото нито в първоинстанционното,нито във въззивното производство касаторът е възразявал, че няма създадено облигационно отношение между него и ищеца. За пълнота на изложението следва да се посочи, че съдебната практика по тези въпроси е консолидирана с приемането на ТР № 2/25.05.2017 г. по тълк.д.№ 6/2016 г. на ОСГК, според което за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с §.1 от ДР на Закона за защита на потребителите.С приемането на ЗЕ законодателят регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна собственост като услуга, която се ползва от самата етажна собственост.Тази уредба на отношенията в топлоснабдяването на сгради под режим на етажна собственост заварва при влизането си в сила от 10.06.2006 г. З., който изрично забранява доставката на централно отопление без искане на потребителя. Законодателното решение е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл.133 ал.2 ЗЕ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. В сегашната си редакция ЗЕ запазва принципа за присъединяване към топлопреносната мрежа на етажни собствености само по искане на етажните собственици, притежаващи квалифицирано мнозинство от 2/3, /чл.133 ал.2ЗЕ/, като изисква същото мнозинство и за преустановяване на топлоснабдяването на сградата /чл.153 ал.2 ЗЕ/. При доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик, а от мнозинството етажни собственици.Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата.Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяване й по реда на чл.153 ал.2 ЗЕ съставлява искане на услугата по смисъла на чл.62 ал.1 З., поради което между двата закона не съществува противоречие. Не изпълняват изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване и въпросите относно доказателствата по делото. Според разрешенията в ТР№ 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК.т.1, касаторът следва да постави конкретен въпрос,от значение за изхода на делото, но който не е свързан с правилността на обжалваното решение, възприетата фактическа обстановка и обсъждането на доказателствата по делото.Според същото ТР-т.2, в обхвата на понятието съдебна практика влизат влезлите в сила съдебни актове, постановени от гражданските, но не и от административните съдилища. Необосноваването на общо и допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване на решението,постановено от въззивния съд. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,