Определение № 3021 от 13.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4143/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Б. П. Й. и Ц. И. Й. срещу определение № 1775 от 21.06.2023 г. по гр.д.№ 3705 от 2022 г. на Върховния касационен съд, ГК, първо отделение, с което е оставена без разглеждане като недопустима подадената от Б. Й. и Ц. Й. касационна жалба срещу решение № 229 от 24.02.2022 г. по в.гр.д.№ 2047 от 2021 г. на Пловдивския окръжен съд. В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт и се моли същият да бъде отменен. В писмен отговор ответникът по частната жалба Г. Б. Г. оспорва частната жалба. Моли обжалваното определение да бъде потвърдено и да му се присъдят разноски за адвокат по настоящото дело в размер на 300 лв. Ответницата по частната жалба Р. В. И. не взема становище по нея. Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение счита следното: Частната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, преди изтичане на едноседмичния срок по чл.275, ал.1 ГПК /обжалваното определение е било съобщено на частните жалбоподатели на 31.08.2023 г, а частната жалба е подадена по пощата на 01.08.2023 г./ и срещу акт на състав на ВКС, който съгласно чл.274, ал.2, изр.посл.ГПК във връзка с чл.274, ал.1, т.1 ГПК подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея определение на Върховния касационен съд- потвърдено, поради следното: Въззивно решение № 229 от 24.02.2022 г. по в.гр.д.№ 2047 от 2021 г. на Пловдивския окръжен съд е постановено по обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.2, предл.5 ЗЗД във връзка с чл.17 ЗЗД и чл.33, ал.2 ЗС. И двата иска са облигационни, а не вещни. В този смисъл е последователната практика на ВКС, например определение № 403 от 26.10.2020 г. по ч.гр.д.№ 2882 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 254 от 25.05.2017 г. по ч.гр.д.№ 553 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 283 от 19.12.2016 г. по гр.д.№ 4983 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 32 от 28.01.2013 г. по ч.гр.д.№ 9 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о. и др. Поради това постановеното по тези искове въззивно решение не попада в посочените в чл.280, ал.3, т.1 ГПК изключения, тоест допустимостта на касационното обжалване на това решение се преценява съобразно цената на исковете. Цената на горепосочените искове се определя по реда на чл.69, ал.1, т.4 във връзка с т.2 ГПК въз основа на данъчната оценка на имотите- предмет на договора за дарение и на иска за изкупуване. Видно от представеното по делото удостоверение за данъчна оценка, данъчната оценка за целия имот е 4 592,90 лв., а за частта от него- предмет на оспорвания договор за дарение от 31.07.2018 г. е 15,31 лв. /1/100 ид.ч. от 1/3 ид.ч. от 4 592,90 лв./. Цената на иска за изкупуване на 1/3 ид.ч. от имота, определена по реда на чл.69, ал.1, т.4 във връзка с т.2 ГПК, също е под 5 000 лв.- 1530,97 лв. Поради това и с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК правилно в обжалваното определение е прието, че въззивното решение по тези искове не подлежи на касационно обжалване и поради това подадената срещу това решение касационна жалба е оставена без разглеждане. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК жалбоподателите дължат на ответника по жалбата Г. Г. направените от него разноски за адвокат по настоящото дело в размер на 300 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 15.09.2023 г. По изложените съображения Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение