Определение № 157 от 20.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1172/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Л. И., чрез адв. П. срещу определение № 45/04.02.2020 г. по ч. гр. д. № 23/2020 г. на Окръжен съд – Търговище. С последното е оставена без уважение частната жалба на касаторката против разпореждане № 4273/19.11.2019 г. по гр. д. № 2058/2018 г. на Районен съд – Търговище (РС – Търговище) за връщане на подадената от лицето въззивна жалба срещу решение № 456/01.08.2019 г., постановено по това дело, на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК.

Ответното търговско дружество – „Ново финанс“ ООД с ЕИК[ЕИК] и седалище гр. Варна, чрез адв. Т. е подало отговор в срока по чл. 276, ал.1 ГПК, с който е ангажирано становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата.

Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, ВКС, ГК, състав на трето отделение, приема следното:

Окръжният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че жалбоподателката И. в срока по чл. 262, ал. 1 ГПК, продължен от първостепенният (администриращ) съд по реда на чл. 63 ГПК с две седмици, считано от 29.10.2019 г. и изтекъл на 12.11.2019 г., не е отстранила допуснатата нередовност на подадената от страната въззивна жалба срещу решение № 456/01.08.2019 г. по гр. д. № 2058/2018 г. на РС – Търговище (с предмет иск по чл. 422 ГПК за признаване съществуване на вземане по договор за заем от 01.03.2017 г. в размер на 13 933. 85 лв. – главница и акцесорни вземания за лихви, както и за неустойки). Същата се изразява в липсата на приложен документ за внесена държавна такса за разглеждането на жалбата, в размер на 465. 89 лв. Приел е, че в новоопределения срок таксата не е внесена макар да са отсъствали уважителни и непреодолими причини, както и не са представени доказателства, сочещи на невъзможност за внасянето й, налагаща повторно удължаване на срока по реда на чл. 63 ГПК. В тази връзка е изтъкнато, че с определение от 13.11.2019 г. администриращият съд е оставил без уважение молбата на настоящата жалбоподателка за ново продължаване на срока за внасяне на дължимата за въззивното производство държавна такса. Затова в атакуваното определение не са споделени оплакванията на жалбоподателя, че са били налице предпоставки за повторно продължаване на срока за изправяне на констатирания недостатък на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение.

В изложението към частната касационна жалба се поставят два въпроса, за които се твърди да са значими за делото и чието съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е следното:

1. „В производството по реда на чл. 63, ал. 1 ГПК задължен ли е съдът да изпрати изрично съобщение до молителя, с което го уведомява за резултата от произнасянето – т. е. дали молбата е уважена или отхвърлена?“;

2. „В хипотезата на чл. 63, ал. 2 ГПК от кога започва да тече новоопределеният срок – от датата на постановяване на съдебния акт за уважаване на молбата или от датата на получаване на съобщението за това?“

Страната не свързва разглеждането на горните въпроси с някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По силата на правилото, установено в чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това изисква жалбоподателят да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Поставеният въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; или е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Независимо от горните предпоставки въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Обосноваването на предпоставките за достъп до касация в приложно поле на съставите по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за касационно обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Процесуалният закон изисква тяхното ясно разграничаване от касатора.

При съобразяване със задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и направените решаващи правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС не установява предпоставки за допускане на касационно обжалване по повдигнатите въпроси.

В случая формулираните от частния жалбоподател въпроси не обуславят решаващата воля на съда, поради което не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а отсъствието на последната - води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по т. т. 1 - 3 от чл. 280, ал. 1 ГПК. Според мотивите на обжалваното определение решаващият извод на съда почива на установения по делото факт, че недостатъкът на въззивната жалба, изразяващ се в невнасяне на дължимата държавна такса по нея, не е отстранен в предоставения на касатора законоустановен срок, вкл. и в новоопределеният такъв, по реда на чл. 63 ГПК, както и че е липсвало основание за ново (повторно) продължаване на срока. Питанията на касатора не са свързани с тези решаваща воля на въззивния съд. Нито е значимо за изхода по делото питането дали е задължен съдът да изпраща съобщение до молителя при произнасяне по реда на чл. 63, ал. 1 ГПК, с което да го уведомява за резултата, нито пък е релевантно това от кога започва да тече новоопределеният срок по чл. 63, ал. 2 ГПК. Непоставянето на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си, е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни такива – така мотивите към разясненията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. Освен това, в случая не са обосновани и допълнителните предпоставки от някое от очертаните в хипотезите на т. т. 1 – 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК основания за селекция на жалбата.

За пълнота на изложението ще следва да се изтъкне следното.

Трайната съдебна практика на ВКС (вж. по - долу) приема разрешението, че за съда не съществува задължение да съобщава на страната за постановеното по нейна молба разпореждане, с което срокът е продължен. Съображенията са свързани с това, че разпоредбата на чл. 63, ал. 2 ГПК изрично установява момента, от който започва да тече новоопределеният срок при продължаване на законен или определен от съда срок, като предвижда, че продължаването на срока тече от изтичането на първоначалния срок. Оттук следва, че началният момент на новоопределения срок не е обвързан от датата, на която страната е узнала, че срокът е продължен, а е точно фиксиран. И след като началният момент на срока е определен с изрична правна норма, за съда не съществува задължение да съобщава на страната за постановеното по нейна молба разпореждане, с което срокът е продължен. Страната е длъжна сама да следи дали искането ѝ за продължаване на срока е уважено и с колко. Ако законодателят е искал да постави началото на новоопределения срок от получаване на съобщение за продължаването, то той изрично е щял да посочи това. Освен това, по силата на чл. 7, ал. 2 ГПК съдът връчва преписи от актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване, какъвто характер разпореждането по чл. 63 ГПК няма. Актът на съда, с който се уважава или отхвърля искане за продължаване на срок, не подлежи на инстанционен контрол и не се съобщава на страната. Ако се приеме разбирането, че съдът е длъжен да съобщи на страната, че продължава срока, съществува вероятност (особено при по - кратките срокове, какъвто е едноседмичният) съобщението за продължаването на срока да достигне до страната след изтичането на този срок и тя да не може в неговите рамки да извърши съответното процесуално действие. В този смисъл са определение № 385/04.10.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 374/2010 г. на II г. о., определение № 191/14.03.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 143/2011 г. на I т. о., определение № 124/10.03.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 84/2011 г. на III г. о., определение № 425/21.06.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 441/2010 г. на II т. о., определение № 158/18.03.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 145/2011 г. на III г. о., определение 79/04.02.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 24/2010 г. на IV г. о., определение № 150/02.03.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 109/2010 г. на IV г. о., определение № 547/04.12.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 570/2012 г. на II г. о., определение № 156/30.03.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1240/2018 г. на IV г. о., определение № 118/05.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 386/2020 г. на II т. о. и др.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на основания за достъп до касация, поради което искането за допускане до касационен контрол на въззивното определение е неоснователно.

При този изход на делото жалбоподателят дължи на ответника по жалба сторените и своевременно претендирани разноски за настоящото производство. Те възлизат на сумата от 500 лв. – за адвокатско възнаграждение, което е уговорено с приложения договор за правна услуга и извършването на този разход е удостоверено с разписка за получена от довереника сума.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение