Определение № 1108 от 09.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 160/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. И. Ж. срещу решение № 302 от 18.07.2024 г., постановено по в.т.д. № 288/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260006/ 13.01.2022 г., постановено по т.д. № 368/ 2019 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. И. Ж. срещу „ЕМ – 74“ ЕООД, И. Т. И. и С. И. И. искове за признаване за установено, че вземането за главница по договор за банков кредит от 03.05.2010 г. в размер на 45 017, 44 евро, вземането за възнаградителна лихва по договор за банков кредит от 03.05.2010 г. в размер на 3 328, 92 евро, вземането за неустойка по договор за банков кредит от 03.05.2010 г. в размер на 280, 52 евро, както и вземанията за законна лихва в размер на 8 400 евро и за разноски в размер на 2 041, 71 лв., не съществуват, тъй като „ЕМ – 74“ ЕООД не е легитимирам кредитор по договор за цесия от 14.09.2017 г., съответно взискател по и.д. № 824/2017 г. на ЧСИ № 868. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е необосновано, тъй като изводите на съда не съответстват на фактите, установени от събраните по делото доказателства, както и че при постановяването му въззивният съд е допуснал съществено нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че апелативният съд неправилно е приел, че са действителни сключените договори за цесия, по силата на които ответникът „ЕМ – 74“ ЕООД се легитимира като носител на вземанията към И. Т. И. и С. И. И., възникнали от договор за кредит, които са обезпечени с учредена от касатора Д. Ж. и съпруга й С. Ж. договорна ипотека върху техен собствен недвижим имот, върху който е насочено изпълнението по и.д. № 824/2017 г. на ЧСИ Р. Манджурова. Заявява, че те са нищожни, защото цесионерите по тях са изкупили вземанията по договора за кредит при знанието, че е отпаднало учредено обезпечение върху имот на длъжниците Илеви в [населено място] и че това ще доведе до насочване на изпълнението върху собствения на касатора и С. Ж. недвижим имот, поради което единствената цел на тези договори е да лишат последните физически лица от собственост. Посочва, че изводът на въззивния съд, че реален получател на средствата по договора за кредит е С. Ж., а не И. и С. Илеви е неправилен, защото от заключението на изготвената в производството експертиза се установява, че кредитът е усвоен от И. И. и няма събрани доказателства получената от това лице парична сума да е предадена след това на С. Ж.. Счита, че апелативният съд неправилно е приел, че подписана между страните по спора спогодба от 19.09.2013 г. не касае задълженията по процесния договор за кредит, както и че следва да зачете приетото във влязло в сила съдебно решение по т.д. № 70/ 2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора, че тази спогодба е симулативна сделка, въпреки че касаторът не е участвал като страна в приключилото дело. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като формулира три въпроса, по които счита, че има произнасяне от въззивния съд. Ответниците по касация - „ЕМ – 74“ ЕООД, И. Т. И. и С. И. И., са подали отговори на касационната жалба, в които изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Считат касационната жалба за неоснователна. Претендират присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Пловдив е приел, че предмет на разглеждане са отрицателни установителни искове с правна квалификация чл. 439 ГПК, предявени от Д. И. Ж., имаща качеството на ипотекарен длъжник по изпълнително дело - и.д. № 824/2017 г. на ЧСИ Р. Манджурова, срещу „ЕМ – 74“ ЕООД, което дружество е взискател в това изпълнително производство, и И. Т. И. и С. И. И., които са длъжници по изпълнението. Посоченото изпълнително дело е образувано за събиране на вземания, възникнали по договор за банков кредит от 03.05.2010 г., сключен между „Търговска банка Виктория“ ЕАД, от една страна, и И. Т. И. и С. И. И., като кредитополучатели, за които е издаден изпълнителен лист от 11.11.2015 г. в проведено пред РС – Стара Загора заповедно производство. Те са следните: - вземане за главница в размер на 45 017, 44 евро, - вземане за възнаградителна лихва в размер на 3 328, 92 евро, - вземане за неустойка в размер на 280, 52 евро, както и законна лихва върху главницата, присъдена за периода от 11.11.2015 г. до окончателното й плащане и разноски по делото. Въззивният съд е счел за доказано, че изпълнението по това производство е насочено към недвижим имот, представляващ апартамент 5, находящ се в [населено място], [улица], върху който касаторът Д. Ж. и С. Ж. са учредили договорна ипотека за обезпечаване на задълженията на И. Т. И. и С. И. И., възникнали по договора за банков кредит от 03.05.2010 г. Приел е, че вземанията, възникнали от кредитната сделка, впоследствие са прехвърлени от първоначалния кредитор „Търговска банка Виктория“ ЕАД на „Финанс груп – 1“ ООД и от „Финанс груп – 1“ ООД на „ЕМ – 74“ ЕООД по силата на два договора за цесия, сключени на 08.06.2016 г. и на 14.09.2017 г. Направил е извод, че тези договори за цесия не са нищожни поради заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави и привидност. Това е така, защото от събраните доказателства не се установява, че тяхната крайна цел не е да бъдат събрани прехвърлените вземания, а да бъдат лишени от право на собственост лицата Д. Ж. и С. Ж., които са учредили ипотека за обезпечаване на тези вземания върху собствен недвижим имот, като вземанията бъдат прехвърлени на привиден кредитор, свързан с длъжниците по тях, и при отпаднало обезпечение върху друг имот изпълнението за тяхното принудително събиране бъде насочено към ипотекирания имот. Въззивният съд се е позовал на приетите като доказателства по делото договор от 15.06.2010 г., сключен между И. И. и С. Ж., както и декларация, подписана от Д. Ж.. Счел е, че тези документи са частни такива, които изхождат от С. Ж. и Д. Ж., и се ползват с доказтелствена сила за признатия с тях неизгоден факт, че сумата, която ответниците И. и С. Илеви са получили по договора за кредит, е предадена на С. Ж., който е реалният получател на кредита. От тези документи се доказва и че С. Ж., заедно със съпругата си Д. Ж., са изразили съгласие да се задължат да върнат получения от банката кредит и именно заради това са учредили ипотека върху собствения си недвижим имот. Изложени са съображения, че този извод не се опровергава от другите събрани в производството доказателства, от които е видно, че ответникът И. И. след като е получил парите по кредита не е извършвал банков превод за прехвърляне на тези средства на С. Ж., защото последният е получил парите в брой, а не чрез превод по банкова сметка, който факт се установява от договора от 15.06.2010 г. С оглед на това е заключено, че С. Ж., като реален кредитополучател, дължи изплащане на дълга по договора за кредит и отговаря за това с учредената от него и съпругата му ипотека, поради което чрез насочване на принудителното изпълнение за събиране на вземанията по този договор върху ипотекирания имот се реализира отговорността на неговите собственици за изпълнение на техни лични задължения, а не се цели отнемане на собствеността им върху имота без основание. Въззивният съд е намерил за неоснователно позоваването от ищцата Д. Ж. на сключена спогодба от 19.09.2013 г., в която страните по спора са постигнали съгласие, че са уредили финансовите си отношения, защото тази спогодба не касае отношенията между тях, които са възникнали във връзка с погасяване на задълженията по договора за кредит от 03.05.2010 г., тъй като те не са били изцяло изискуеми към 19.09.2013 г., към който момент не са настъпили падежите на всички месечни вноски, на които е уговорено да бъде изпълнено задължението за връщане на отпуснатия кредит. В допълнение апелативният съд е посочил, че твърденията на ищцата Ж., че всички финансови отношения между нея и съпругът й, от една страна, и И. и С. Илеви, от друга, са уредени с цитираната спогодба, не са съобразени с мотивите на влязлото в сила решение от 28.02.2019 г., постановено по т.д. № 70/ 2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора, в които е прието, че тази спогодба е симулативна. Счел е, че въпреки че Д. Ж. не е била страна в това съдебно производство, решението по него трябва да бъде взето предвид при преценка на спорните обстоятелства по делото. Предвид изложеното въззивният съд е направил извод, че спорните вземания, които са предмет на събиране в образуваното изпълнително производство, са възникнали за „ЕМ – 74“ ЕООД към И. Т. И. и С. И. И., поради което предявените от Д. И. Ж., в качеството й на ипотекарен длъжник, искове за установяване, че те не съществуват, са неоснователни. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя три въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили решаващите изводи за неоснователност на предявените искове, като по отношение на всеки от тях поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Ето защо настоящият съдебен състав трябва първо да се произнесе дали поставените от касатора въпроси отговарят на тези изисквания за осъществяване на общия селективен критерий. Първите два въпроса, които са формулирани отделно, са следните: 1) Наличието на привидност/абсолютна симулация на договор при документ, наименуван обратно писмо, подписан само от единия съпруг, простира ли автоматично правното си действие и върху другия, който не го е подписал? и 2) Подписаното само от една от страните по договора обратно писмо представлява ли пълен обратен документ, доказващ абсолютна симулация и може ли то да послужи за начало на писмено доказателство, респективно за предпоставка за допустимост на свидетелски показания в хипотезата, когато единият съпруг признава симулативния характер на сделката, а другият оспорва това? Тези въпроси ще бъдат разгледани общо, защото всеки от тях е свързан с представени в производството два документа, представляващи спогодба от 19.09.2013 г., подписана между страните по спора, както и документ, който се сочи, че има значение на обратно писмо за разкриване на абсолютна симулация на тази спогодба. От мотивите на обжалваното решение е видно, че в него въззивният съд е обсъдил представен в производството документ, представляващ спогодба от 19.09.2013 г., но основният извод, до който той е достигнал по отношение на тази спогодба, е, че в нейното съдържание не са направени никакви изявления на страните по спора, които да имат значение за погасяване на задълженията, които са възникнали между тях във връзка с договора за кредит, който е правопораждащ факт на вземанията, за събиране на които е образувано изпълнително производство и които са предмет на договорите за цесия, които се твърди да са нищожни. Това е решаващият мотив на съда да счете, че от представената спогодба не се установяват относими към предмета на спора факти, а не този, че тя е нищожна поради абсолютна симулация, както се твърди от касатора. Изложените в решението съображения за това, че в мотивите на влязло в сила решение по друго дело тази спогодба е призната за привиден договор са развити само в допълнение към основния аргумент на съда, че от нея не се доказват релевантни факти. Ето защо и произнасянето на апелативния съд по поставените въпроси, не е от решаващо значение за крайния му извод за неоснователност на предявените в процеса отрицателни установителни искове, което означава, че по отношение на тях не е осъществен общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Следващият въпрос, който касаторът формулира в изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, уточнен от съда, е следният: Зачитането на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение предпоставя ли пълно тъждество, както на страните, така и на предмета на спора, както и тя разпростира ли се върху съпруг, който не е участвал в производството? Този въпрос е свързан с прилагането на законовите норми, уреждащи обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, постановено в исковия процес, поради което трябва да се определи като правен. Той е поставен във връзка с оплакването на касатора Д. Ж., че в обжалваното решение въззивният съд се е позовал на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение от 28.02.2019 г., постановено по т.д. № 70/ 2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора, въпреки че тя не е участвала като страна в производството, по което то е постановено. В обжалваното решение обаче изобщо не е обсъждан въпросът върху кои лица се разпростира силата на пресъдено нещо на посоченото съдебно решение и съответно не е правен извод, че то обвързва и лица, които не са участвали в производството, по което то е постановено. Следователно апелативният съд не се е произнесъл по формулирания въпрос, което означава, че по отношение на него не е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това позоваването в обжалвания акт на влязлото в сила съдебно решение на Окръжен съд – Стара Загора е направено във връзка с изложените в него мотиви за това, че представената в производството спогодба от 19.09.2013 г. е симулативен договор, които, както вече се посочи, не са решаващи такива за крайния извод за неоснователност на предявените в процеса отрицателни установителни искове. Това също е основание да се приеме, че по отношение на този въпрос не е налице общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 302 от 18.07.2024 г., постановено по в.т.д. № 288/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК разноски се следват на ответниците по касация, които са направили искане за тяхното присъждане. Отвветникът по касация „ЕМ – 74“ ЕООД е представил доказателства за направени от него разноски в касационното производство в размер на 2 000 лв. – адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна защита и съдействие е изрично записано, че е платено. Ответниците по касация И. Т. И. и С. И. И. също са представили доказателства за направени разноски в размер на 2 000 лв. – адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна защита и съдействие е изрично записано, че е платено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение