Определение № 3585 от 29.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4342/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото С. Б. П., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. М. Д. срещу решение № 892/25.06.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 3236/2024 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 249/15.01.2024 г. по гр. дело № 2618/2023 г. на Софийския градски съд, като краен резултат, са отхвърлени изцяло, предявените от жалбоподателката срещу Столичната община, искове с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумите 30 000 лв. и 3 444 лв., претендирани като обезщетения, съответно – за неимуществени и за имуществени вреди, ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 29.12.2021 г. до окончателното им изплащане. Подаването на касационната жалба поставя във висящност и разноските по делото – чл. 81 от ГПК. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта й срещу тази част на въззивното решение, с която е отхвърлен искът на жалбоподателката за обезщетението за имуществени вреди в размер 3 444 лв., ведно със законната лихва върху него. Цената на този обективно кумулативно съединен паричен иск, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е до 5 000 лв. Въззивното решение в частта му, постановена по него, не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, като искът не попада в изключението, визирано в същата разпоредба. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на обявяването му. Поради това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част. В останалата й част касационната жалба на ищцата е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част на въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, също чрез адв. Д., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) представлява ли основание по чл. 21, ал. 1, т. 6 от ГПК за отвод на съдебния състав обстоятелството, че председателят на същия състав неколкократно е пътувал в чужбина, за да даде свидетелски показания против процесуалния представител на ищцата в хода на друго дело; и 2) длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. От страна на жалбоподателката се навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първият въпрос – в противоречие с определение № 109/13.01.2015 г. по гр. д. № 2118/2024 г. на ІV-то гр. отд., решение № 50/29.04.2022 г. по гр. д. № 3559/2021 г. на І-во гр. отд. и решение № 73/11.07.2019 г. по гр. д. № 2069/2018 г. на ІV-то гр. отд.; вторият въпрос – в противоречие с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 275/21.05.2025 г. по гр. д. № 3619/2023 г. на І-во гр. отд., решение № 44/10.07.2020 г. по гр. д. № 1963/2019 г. на ІІ-ро гр. отд., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV-то гр. отд., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на V-то гр. отд., решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ІV-то гр. отд., решение № 205/19.01.2018 г. по гр. д. № 896/2017 г. на І-во гр. отд., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ІV-то гр. отд., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І-во гр. отд., ППВС № 7/27.12.1965 г., т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 209/26.09.2014 г. по гр. д. № 212/2014 г. на І-во гр. отд., решение № 20/09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г. на ІV-то гр. отд., решение № 156/24.11.2016 г. по търг. д. № 1214/2015 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 127/22.07.2016 г. по търг. д. № 1772/2015 г. на І-во търг. отд., решение № 212/01.02.2012 г. по търг. д. № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 202/21.12.2013 г. по търг. д. № 866/2012 г. на І-во търг. отд., решение № 76/12.06.2012 г. по търг. д. № 377/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. и решение № 581/30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. По отношение на първия въпрос се навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; излагат се и съображения, че е налице противоречие на обжалваното решение с решения на Европейския съд по правата на човека. Насрещната страна – ответната Столична община (СО), в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния й пълномощник юрк. Ц. З., излага съображения, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване, както и доводи за неоснователност на жалбата. По наведените от страна на жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Във въззивното производство от нейна страна не е искан отвод на съдебния състав, нито на неговия председател, като в проведеното открито съдебно заседание ищцата и нейният процесуален пълномощник не са се явили; респ. – пред въззивния съд не са релевирани, твърдяните за първи път в касационната жалба обстоятелства, сочещи на негативни лични отношения между председателя на въззивния съдебен състав и процесуалния пълномощник на жалбоподателката, част от които са посочени и във формулировката на първия процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 21, ал. 1, т. 6 от ГПК – „… обстоятелството, че председателят на същия състав неколкократно е пътувал в чужбина, за да даде свидетелски показания против процесуалния представител на ищцата в хода на друго дело“. Твърдяните в касационната жалба обстоятелства, дори и да са релевантни за спора по делото и за неговото правилно решаване от въззивния съд, не могат да се установяват за първи път в касационното производство – касационната проверка обхваща правилното приложение на закона, но не и установяване (доказване) на правно-релевантни факти, освен ако те са от значение за нищожност или процесуална недопустимост на въззивното решение, но настоящият случай не е такъв. Следователно, първият процесуалноправен въпрос, поставен от страна на жалбоподателката, не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК – т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият процесуалноправен въпрос (длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност) е такъв по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269, изр. 2 от ГПК. По този въпрос е налице многобройна и трайно установена практика на ВКС, основана на задължителните разяснения, дадени в мотивите към сочените от страна жалбоподателката, т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК и т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, като тази практика дава положителен отговор на въпроса и е намерила израз и в множество от посочените в изложението на жалбоподателката, решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че с изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, апелативният съд е разрешил този процесуалноправен въпрос в противоречие с константната практика на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по отношение на обжалваемата и невлязла в сила част от решението. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателката следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 306.78 евро и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение