Определение № 4100 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1797/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Център за спешна медицинска помощ – Бургас“, представляван от директора А. К., чрез адвокат Р. О., срещу въззивно решение № 54 от 04.02.2026 г., постановено от Бургаския окръжен съд по въззивно гр.д. № 2012/2025 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна И. Д. К., чрез адвокат М. О., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Бургаски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Несебърски районен съд, признал за незаконно уволнението на И. Д. К., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, и възстановил същата на заеманата преди това длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ; осъдил работодателя да заплати на И. К. сторените съдебноделоводни разноски. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че страните били в трудово правоотношение, по силата на което К. заемала длъжността ”медицинска сестра“. Със заповед № РД-16-5/25.09.2024 г. на директора на лечебното заведение е дисциплинарно уволнена. Съдът установил, че служителката била синдикален член на Национален синдикат “Защита“ (НС „Защита “). Синдикална секция на НС “Защита“ била учредена в ЦСМП-Бургас, която се състояла от 11 филиали, между които и филиал Несебър. На 09.08.2024 г., в ЦСМП-Бургас се провело общо събрание на работници и служители - членове на синдикалната секция на НС “Защита“ при ЦСПМ-Бургас. Избрано било ново ръководство, между които за секретар - И. К.. За проведеното събрание и избрания нов ръководен състав, синдикалната секция изпратила писмо до директора на ЦСМП-Бургас, получено на 15.08.2024 г., както и удостоверение № 033 от 15.08.2024 г. Въззивната инстанция намерила, че на събранието, проведено на 09.08.2024 г., е избрано ново синдикално ръководство, като с приемането на това решение ръководните функции на лицето, което дотогава е заемало длъжността „секретар“ са отпаднали, което се потвърждава и от удостоверителните изявления в писмото на председателя на синдиката с вх. № 2155/04.03.2025 г. Единствен организационен секретар е И. К.. На бившия секретар е предоставена част от организационната работа, без да е запазена ръководната длъжност, което е въпрос на вътрешна организация. Наред с това, при разпределението на функциите между бившия и новия организационен секретар (К.), именно на нея е възложено да отговаря за организацията на работата, представителството и защита на интересите на работниците и служителите пред държавните органи и работодатели по въпросите на трудовите и осигурителните отношения, чрез колективно преговаряне, организиране на стачки и изпълнение на решенията на конгреса и националния синдикален съвет на НС „Защита“. С оглед тези и М отговорности, тя се явява организационният, първи секретар и по функции. Съдът достигнал до извод, че служителят се ползва от предвидената закрилата по чл. 333, ал. 3 от КТ. Относно доводите на работодателя, че ищцата не се ползва със закрила към момента на издаване на заповедта за уволнение, защото решението за избор на секретар е прието в нарушение на устава на НС “Защита“, съдът посочил, че автономността на синдикалните организации изключва съдебния контрол върху избора на техните членове, устави, правила на работа, функции и т.н. (чл.33 КТ). Всички възражения относно законосъобразността на избора на синдикалното ръководство/законосъобразността на провеждането на събранието, на което е направен този избор, наличието или липсата на кворум при провеждането му и т.н., поради това, не следва да бъдат обсъждани в производството, доколкото са недопустими. Работодателят, макар и информиран за избора на служителя за секретар на синдикалната организация преди уволнението, не е поискал предварително съгласие от синдикалния орган, което прави уволнението незаконосъобразно. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по следните процесуалноправни въпроси: длъжен ли е въззивният съд да изложи в решението си собствени мотиви; дерогира ли разпоредбата на чл. 272 ГПК изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение; следва ли въззивният съд във въззивното съдебно решение да изложи собствените си фактически и правни изводи по съществото на спора, да обсъди всички обстоятелства, които са от значение за изхода на спора, да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, както и всички доводи и защитните тези на страните по делото; ако въззивното съдебно решение съдържа мотиви, но само формално (доколкото в съществената си част са копирани от първоинстанционното решение и отговора на въззивната жалба на насрещната страна), то може ли да се приеме, че въззивният акт е мотивиран, удовлетворява ли и в съответствие ли е със задължителните указания, дадени в т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по ТД № 1/2000 г., ОСГК; възприемането на становището по спора на една от страните и директното му инкорпориране в съдебното решение, налага ли извода за мотивираност на съдебния акт. Твърди противоречие на въззивното решение с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. №1/2000 г., ОСГК; Постановление № 1 от 13.VII.1953 г. на Пленума на ВС; Постановление № 7 от 27.XII.1965 г. на Пленума на ВС; Постановление № 1 от 10.XI.1985 г. на Пленума на ВС; решение № 40 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4297/2014 г., IV г. о.; решение № 12 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2184/2015 г., III г. о.; решение № 187 от 7.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1332/2015 г., IV г.о.; решение № 257 от 13.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2436/2016 г., III г. о.; решение № 20 от 9.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2885/2016 г., IV г. о.; решение № 183 от 16.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 2624/2016 г., II т. о.; решение № 145 от 7.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 811/2018 г., II г. о.; решение № 44 от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1963/2019 г., II г. о.; решение № 60299 от 18.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 236/2021 г., IV г. о.; решение № 60327 от 28.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 911/2021 г., IV г. о.; решение № 677 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1272/2023 г., IV г. о.; решение № 417 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3474/2023 г., II г. о.; решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о.; решение № 361 от 14.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 771/2010 г., I г. о.; решение № 344 от 21.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 862/2011 г., IV г. о.; може ли със система от косвени доказателства да се осъществява непълно доказване; възможно ли е съдът да изгради фактически и правни изводи върху система от косвени доказателства; следва ли да цени косвени доказателства - твърди се, че по поставените въпроси е налице противоречие на въззивното решение с решение № 31 от 09.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 502/2011 г., III г.о.; решение № 42 от 22.01.2024 г. на ВКС по гр.д. № 4241/2022 г., I г.о.; решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о.; решение № 61 от 01.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о.; решение № 223 от 16.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1626/2016 г., I г. о.; решение № 60197 от 23.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 636/2021 г., III г. о.; решение № 113 от 16.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3340/2021 г., III г. о.; Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси. Преди всичко, следва да се изясни, че препращането по чл. 272 ГПК е законово уредена форма за мотивиране на въззивно съдебно решение. Препращайки към мотивите на първата инстанция, въззивната ги прави свои, така че поставените от касатора въпроси не съобразяват законовата разпоредба. Въпроси за начина, по който въззивният съд е приложил чл. 272 ГПК, няма, но следва да се посочи, че той на практика е преповторил в голяма част фактическите и правни съображения на първата инстанция, предвид предмета на сезиране, в рамките на чл. 269 ГПК, като ги е допълнил, предвид доводите на страните във въззивното производство. Това, че втората инстанция възприема изцяло фактическите заключения на първата, съответно позицията на една от страните, не значи, че липсват мотиви – в решението е ясно посочено какво съдът установява за всички релевантни факти и какви са му правните изводи, съответно резултата по материалноправния спор, нито прави мотивите формалистични. Несъгласието на касатора с изводите и заключенията на окръжния съд, не означава, че последният не е изпълнил задълженията си да мотивира своя съдебен акт. Ако, според касатора, при наличните доказателства, се следват други правни изводи, съответно от установените факти – различни правни заключения, това вече касае обосноваността и няма отношение към въпроса, който е задал. Следващият въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства, които са от значение за изхода на спора, да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, както и всички доводи и защитните тези на страните по делото, следва да се прецени с касационните оплакванията. В мотивировъчната част към изложението се сочат фактически и правни заключения на въззивния съд, определени от касатора като „нелогични и необосновани“, изведени в пълно противоречие с доказателствата, но това е твърдение отново за необоснованост в изводите, а не сочи на необсъдени конкретно посочени, релевантни доказателства, доводи и възражения. Относими са твърденията, че въззивният съд не е обсъдил писма на работодателя от август 2024 г., с които е поискана информация как са разпределени ангажиментите, функциите, компетенциите по отношение на двамата секретари на синдикалната секция в предприятието. Тези писма са без значение за крайния резултат и в частност за извода кой измежду двамата секретари, е организационният, защото въззивният съд е направил извод, че секретарят на синдикалната секция, след последния избор, е само един - и това е ищцата К.. Разпределение на задачите между нея и стария секретар е вътрешно, като не касае състава на новото ръководство на синдикалната секция. Без значение е и кой синдикалист е участвал в преговорите с работодателя на 16.07.2024 г., доколкото К. е избрана за секретар по-късно, а и както вече много пъти съдебният състав посочи, според БОС, между нея и стария секретар е извършено разпределение на задачи, без старият секретар да е останал на тази си длъжност, след избора на ново ръководство. Въззивният съд е изложил съображения по данни, получени от синдикалната секция относно М. Т., като е намерил, че въз основа на тях не може да приеме, че тя е запазила позицията си на секретар; с избора от 09.08.2024 г., синдикалната секция е избрала изцяло ново ръководство, а не ръководство, наред със старото. Новото ръководство се състои от един председател и от един секретар. Обстоятелството, че К. е ползвала болнични и дали през този период е могла да изпълнява възложените и М задачи от синдикалната секция, няма как да води на извод, че не е била секретар на същата. Тук трябва да се посочи, че съдът дължи анализ само на относимите доказателствени средства. Съдът излага съображения защо приема за осъществен или не даден релевантен факт, като определя кои са относимите доказателства и какво е дължимото логическо заключение от анализа на същите, а не мотивира защо няма да възприеме друг фактически извод, съответно възраженията на страните основателни ли са, или не. Въззивната инстанция е по съществото на спора, като при установяване на фактите и при формиране на правните заключения не дължи непременно посочване кое възражение и кой довод на страната е основателен или не. В случая, когато това е било необходимо, има изложени съображения в този смисъл. На следващо място, аргументацията във връзка с поставените по-горе въпроси е все във връзка с това кой измежду повече от един председател или един секретар се ползва със закрилата по чл. 333, ал. 3 КТ, но съдът е установил, че секретарят, по силата на проведения избор, е един. Относно косвените доказателства – с тях е възможно да бъде успешно проведено не само непълно, но и пълно доказване, и нищо друго не е прието в цитираната съдебна практика. Въпросът, както е поставен, се явява неотносим, защото въззивният съд не е изложил съображения, че даден релевантен факт е останал недоказан или е доказан, но по съображения, че обсъжданите доказателства са косвени или не. Фактическите изводи въззивният съд е сторил по вътрешно убеждение, по правилата за последиците от тежестта на доказване – приел за установени онези факти, за които е намерил, че за него не съществува никакво съмнение в тяхното осъществяване (т.е. при проведено пълно главно доказване). От това, че според касатора, от изброените след въпроса му доказателствени средства, следва поддържан от него извод, не значи, че съдът се е произнесъл по поставения въпрос в противоречие с цитираната съдебна практика. Явства смесване от работодателя между видове доказателства, видове доказване, тежест на доказване и последици от разпределението на доказателствената тежест. Следващите въпроси биха имали значение, ако съдът беше приел, че новото ръководство на синдикалната секция се състои от двама организационни секретари, но окръжният съд е заключил, че секретарят е само един, нов, и това е ищцата К., подпомагана от стария секретар. Дори и фактически обаче, предвид разпределението на задълженията между тях намерил, че К. се явява първи, организационен секретар на секцията. Въпросите са следните: ползват ли се със синдикална закрила по чл. 333, ал. 3 КТ повече от един секретар на синдикалната организация, ако такива са избрани; автономността на синдикалната организация дава ли основание за разширяване на кръга на ползващите се от закрила лица - за предварителна закрила при уволнение на повече от секретар, на втория, третия и т.н. избрани секретари на синдикалната организация; ползват ли се със синдикална закрила по чл. 333, ал. 3 КТ избраните в синдикалното ръководство двама секретари на синдикалната организация, при условие че няма разграничение на функциите им; следва ли да се докаже кой от избраните секретари изпълнява функциите на първи, организационен секретар, осъществяващ най-съществените функции и въз основа на какви критерии се приема, че изпълнява най- съществените функции; ако функциите на всички секретари на една синдикална секция в едно предприятие са напълно еднакви и те са равнопоставени, но между тях има разпределение единствено по териториален признак, така че всяко едно от лицата отговаря за част от филиалите на предприятието, това обосновава ли закрила по чл. 333, ал. 3 КТ за всички секретари (за всеки от тях) и съответства ли на целта и смисъла на закона; в случаите, в които ръководството на НС изрично и недвусмислено посочва, че избраните секретари са повече от един и всеки от тях е равнопоставен на другия, кое е лицето, което следва да се ползва от предварителната закрила по чл. 333, ал. 3 КТ – по поставените въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 9 от 12.12.2014 г. на ВКС по т.д № 9/2013 г., ОСГК и решение № 825 от VII.1999 г. на ВКС по гр.д. № 994/98 г., III г.о.; решение № 167 от 13.10.2020 г. на ВКС по гр.д. № 137/2020 г., IV г.о.; решение № 154 от 17.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6249/2014 г., IV г.о.; решение № 2 от 21.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1123/2010 г., IV г.о. При изложените по-горе съображения с тези въпроси не може да се обоснове допускане на касационно обжалване. Касационният съд, който действа като контролноотменителна инстанция, е строго обвързан от предмета на жалбата, което се отнася и до фазата на нейното селектиране. Процесът е диспозитивен и само в изрично посочени от законодателя изключения съдът служебно извършва проверка за правилност на въззивното решение, какъвто случаят не е. Следващата група въпроси касаят злоупотребата с права: предварителната закрила по чл. 333, ал. 3 КТ отнася ли се до хипотезите на злоупотреба с права, когато от конкретните обстоятелства може да се заключи, че включването в ръководен орган на синдикална организация, е само за да се ползва работникът със синдикална защита към момента на връчване на уволнителната заповед; следва ли да се приеме, че уволненият се е ползвал със закрила по чл. 333, ал. 3 КТ, ако работодателят е действал добросъвестно, проявил е активност и е отправил питане към синдикалната организация относно това как са разпределени функциите, ангажиментите, компетентностите между секретарите на синдикалната организация и е изискал предоставяне на протокола от изборното събрание, но не е получил никакъв отговор; при липса на отговор, непредоставяне на информация, злоупотреба с право, следва ли да се приеме, че заповедта за уволнение не е незаконосъобразна, поради нарушение на чл. 333, ал. 3 КТ; отправеното от работодателя до централното ръководство на Националния синдикат и до синдикалната секция в предприятието питане относно разпределението на функциите, ангажиментите на секретарите на синдикалната секция удовлетворява ли изискването и достатъчно ли е, за да се приеме, че работодателят е действал в съответствие със закона - че е извършил необходимата предварителна (преди издаването на заповедта за уволнение) проверка относно това ползва ли се служителят със закрила по чл. 333, ал. 3 от КТ; кое има по-голяма тежест - информацията относно фактите и обстоятелствата, във връзка със закрилата по чл. 333, ал. 3 КТ, черпена и получена от синдикалната организация, или информация от работника/служителя; следва ли съдът да зачете постъпилите едва в хода на съдебното производство по оспорване законността на уволнението изявления на ръководството на НС “Защита“ с конкретно посочване на секретаря, който да се счита за защитен по чл. 333, ал. 3 КТ, и въз основа на това да приеме, че разпоредбата на чл. 333, ал. 3 КТ е приложима спрямо посоченото от НС лице, ако по делото са налице достатъчно убедителни доказателства, че преди уволнението работодателят е действал добросъвестно и няколкократно е изисквал отговори, информация за това кой от двамата секретари изпълнява съществените функции на организационен, първи секретар. Твърди се, че по поставените въпроси е налице противоречие на въззивното решение с решение № 66 от 12.02.2014 г. на ВКС по гр. д. №5417/2013 г., IV г. о.; решение № 447 от 10.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1276/2011 г., IV г. о.; решение № 667 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 63/2010 г., IV г. о.; решение № 14 от 1.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 206/2012 г., IV г. о.; евентуално се твърди, че въпросите имат значението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационната инстанция вече посочи, че според въззивния съд към датата на уволнението, К. е била единствен секретар на синдикалната секция. Това съображение е и ясно изразено в съдебното решение, но страната няма оплаквания по този фактически извод, нито е поставила въпроси, касаещи правилността и обосноваността му. Това значи, че проверката на въззивното решение в тази му част не е включена в предмета на касационното обжалване. При тези съображения, поставените въпроси се явяват неотносими; разрешаването им няма отношение към решаващите съображения в обжалваното решение, съответно към постановения от съда резултат. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, на която се позовава касаторът – той се основава на съображения, идентични с тези по чл. 281 ГПК в касационната му жалба, и не разкриват наличие на очевидна неправилност. Такава е налице, когато въззивното решение страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на, присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК, проверка. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 500 евро заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът